Нолдори и айнури

Калина Атанасова

Историята на „Силмарилион” — обединяващото произведение на Толкин — може да бъде разглеждана по много начини. Някои виждат в нея приказка за доброто и злото, други — нова митология, историческа аналогия, приключенски роман… Като всяко гениално произведение, „Силмарилион” е харесван от всякакъв тип хора и може да служи за алегория на почти всякакви идеи.

Авторът на тази разработка, бидейки любител на езическите религии, пожела да види разказ за отношенията между боговете и техните подвластни. Защото Толкин, познавайки прекрасно дохристиянските вярвания, е вплел всички тях в тъканта на своята история, превръщайки ги в едно цяло, каквото те заслужават да бъдат. Боговете, без които не можем и които не могат без нас, са показани в „Силмарилион” такива, каквито са ги виждали хората през вековете — добри, лоши, ревниви, емоционални, състрадателни, отмъстителни. Но истинската мъдрост в повествованието идва не от техните образи, колкото и да са многопластови, а от взаимоотношенията им с останалите разумни създания на Арда, с техните подопечни Чеда на Илуватар. А най-пълно те се разкриват в отношенията си със странните, противоречиви, неспокойни духове, наречени Нолдори. В следващите редове ще проследя развитието на конфликта между Нолдорите и Айнурите, като за по-голяма прегледност разделям изложението си на план с подточки.

1. Нолдори и Еру, Нолдори и Валари

Илуватар се явява най-абстрактната сила в света на „Силмарилион”. Като първоизточник на всичко (включително и злото, възникнало у Мелкор), той остава твърде отдалечен и не съвсем ясен в мотивите си дори за Валарите, както Толкин споменава неколкократно. Той сътворил Чедата си без участието на Айнурите, чак в третата си песен (С, 16), и построил Арда за техен дом. Оттам нататък обаче той оставя съдбата им основно в ръцете на Айнурите и се намесва само два-три пъти, след изрична молба на Манве. Тези намеси обаче нямат пряко отношение към Нолдорите. Трябва да приемем, че промисълът на Еру е включвал и Нолдорите, и тяхната история тъкмо такива, каквито са се случили.

Отношения с Валарите — хронология

Първия контакт на елфите (и съответно Нолдорите) с Валарите е осъществен от Ороме. Показателно е, че това събитие е повод за първото голямо разделяне на Първородните чеда — по-късно взаимоотношенията с боговете често ще водят до разногласие и разцепления между тях. Показателно е също, че самите Валари трудно вземат единодушно решение как да действат след тази среща — „…и дълго спорили как да опазят крехките Куенди от сянката на Мелкор”; „Отново се събрали Валарите на съвет и спор горещ се разпалил” (С, 54–55). Интересни са аргументите в спора — от една страна, елфите са в състояние да излекуват Арда от пораженията след войната с Мелкор (започната, впрочем, заради тяхната безопасност) , от друга — те самите не могат да се защитят от „толкоз лукавства”. Крайното решение е основано повече на емоцията, отколкото на логиката — „душите им преливали от обич към елфите, та възжелали тяхната дружба”. Какви са тези „лукавства” останали в Средна земя по време на Мелкоровия плен, които са толкова опасни за Чедата? И защо дружбата между Валари и Куенди не е можела да се осъществи на място? Към тези въпроси ще се върна малко по-късно.

Нолдорите са измежду тези, пожелали да последват Ороме към Валинор. За разлика от Телерите не се разцепват по пътя и никой от тях не променя решението си. Това може да свидетелства както за по-малкия им брой, така и за по-голямата им сплотеност. Предвид последвалите събития първото изглежда по-вероятно.

Взаимоотношенията във самия Валинор първоначално са много приятелски. Вярно е, че за разлика от Ваниярите Нолдорите не се преместват да живеят при Манве, а остават в града, който си построяват, като с Валарите си разменят визити. Въпреки това Толкин подчертава, че те са любимци на Ауле и свитата му (и на Улмо, както се вижда впоследствие), че „със своя труд обогатили цял Валинор” (С, 66) — сериозна похвала, когато става дума за дома-творение на боговете; както и че самия Манве носи сапфирен жезъл, изработен от тях (С, 39). От своя страна Нолдорите, както и всички елфи, се учат на занаяти и умения от Ауле, дори „често надминавали своя учител” (явно на подобни факти се дължи високото самочувствие, проявено от тях по време на заминаването им); изграждат йерархична система по подобие на Валарите. На пръв поглед всичко е прекрасно, докато на сцената не се появява Мелкор.

Разглеждайки историята около създаването на Силмарилите, зараждането на „възвращенското” движение сред Нолдорите и последвалия бунт, възниква въпроса — наистина ли Мелкор е първопричината за този тъй сериозен конфликт на Нолдорите с всички наоколо (както Айнури, така и елфи)? Според „Силмарилион” Врага пожелал да скара Валарите и Чедата на Илуватар, да овладее Силмарилите и да унищожи Валинор, а действията му се изразяват в следното:

Всичко това постепенно довело до края на Пролетта на Арда. Доколко обаче Мелкор би могъл да постигне дори частичен успех, ако Нолдорите не бяха предразположени към подобен род настроения? Малко по-горе видяхме, че често пъти творчеството на Нолдорите във Валинор е съизмеримо с това на самите Валари. Нолдорите не може да не са забелязали, че понякога „надминавали своя учител”, което е довело до несъмнено доброто им самочувствие. Любопитно е, че преди това Мелкор се опитва да поквари Ваниярите, но „Ваниярите не му вярвали твърде, тъй като живеели в светлината на Двете дървета и нищо друго не искали” (С, 74). Тоест, Нолдорите все пак нещо са искали, нещо ги е изпълвало с неудовлетвореност, нещо, за което светлината на Двете дървета не е била достатъчна поначало (техният Тирион върху Туна е построен така, че да се огрява както от Двете дървета, така и от светлината на звездите). Това нещо едва ли е „наследството”, което Валарите уж щели да им отнемат — на тях им е била предложена земя във Валинор, в която са дошли доброволно. Остава единствено да им е липсвала свободата „да повеляват каквото си пожелаят”. Въпреки че определено са имали автономност, те явно са се подчинявали на някакво върховно законодателство, както се вижда от мерките спрямо Феанор — първородният принц е осъден на изгнание, задето е извадил оръжие срещу брат си, но вместо от елфическия крал или дори от семейния съвет за делата си той отговаря директно пред боговете. В някои варианти на историята на Галадриел (НП, 84–86), Толкин споменава, че подобно покровителство не винаги се е харесвало на Нолдорите — „мечтаела за далечни земи и владения, где сама всичко да повелява без нечия чужда закрила”; „отрано усвоила всички познания, що Валарите сметнали за уместно да дадат на Елдарите” и се чувствала ограничена от надзора на Аман”. Другият аспект на нещата, загатнат и от тези цитати, е че Нолдорите са страстни изобретатели и изследователи, техният език се променя непрекъснато под давление на новите им открития, самите те, за разлика от другите елфически племена, се развиват. Рано или късно откривателският им дух е щял да ги насочи обратно към девствената Средна земя. На Мелкор е било нужно само да придаде на желанието им престъпен елемент, и той го постига, разпалвайки вражда в кралското им семейство. Всъщност той постига много повече — необратим разрив между Нолдори и Валари.

Самите Валари обаче в голяма степен го подпомагат. Вярно е, че на пръв поглед не се противят на обратния поход към Средната земя („както свободно дойдохте, тъй и ще си отидете”, „не ще ви помогнат Валарите в този поход, ала не ще и попречат” С, 100), но от поведението на Телерите става ясно какво точно е означавало това — Телерите „не желаели ни да услужат с кораби, ни да помогнат в строежа против волята на Валарите”. Тоест към самите Нолдори забрана няма, но има към всички евентуални помощници. На Нолдорите остава или да прекосят Хелкараксе (което едва ли някой предварително е допускал, че ще направят), или тепърва да строят собствени кораби — нещо твърде трудно и бавно. Вероятно с този ход се е целяло бегълците да бъдат забавени достатъчно, че да размислят и да се откажат от прибързаното си решение. За съжаление се получава точно обратния ефект.

След Братоубийството и Прокобата на Мандос Финарфин се връща във Валинор, където получава прошка (отново от Валарите, а не от Телерите). Към всички останали обаче отношението е безмилостно. Никой Валар не се намесва пряко в делата на Средната земя чак до Войната на гнева, а достъпът до Валинор е напълно отрязан. Нещо повече — корабите, които изпращат Тургон и Кирдан, са потопени, а моряците издавени, въпреки че поданиците на Кирдан никога не са се бунтували срещу боговете си, а и сред Нолдорите далеч не всички са участвали в Бротоубийството. Едва след пристигането на Еарендил със Силмарила и молбата му от името на всички раси в Арда Валарите тръгват лично на война, но се изтеглят веднага след залавянето на Моргот и чрез посредник разрешават на Нолдорите да се върнат обратно във Валинор. Това прибързано изтегляне води до нови убийства на елфи. Маглор и Маедрос, които се опитват да се освободят от влиянието на клетвата си, не успяват да срещнат Манве, а само лишения от пълномощия Еонве, който се опитва да ги препрати към Валинор и с това ги отчайва достатъчно, че да посегнат на бащините си творения със сила. По този начин два от трите Силмарила биват изгубени навеки, въпреки че Валарите са очаквали да получат и трите камъка обратно —  „А Ваниярите се завърнали с развени знамена и били посрещнати победоносно във Валинор; но горчива била тяхната радост, защото се завръщали без Силмарилите”. От една страна, войната е почната с надеждата да се възстановят Двете дървета чрез последната съхранена тяхна светлина, от друга — Валарите не вземат тази светлина със себе си при завръщането си, макар да смятат, че вече никой друг няма права върху нея („Еонве отговорил, че … това право отдавна е обезсилено” С, 327). Вместо това Силмарилите остават при Еонве, който пък изчаква строежа на флота за отпътуването на Елдарите. Единственото възможно обяснение на това нелогично поведение е, че Валарите са бързали изключително много да се приберат в дома си. Поради какви причини?

Конфликтът на Валарите и Нолдорите — странични фактори

Въпреки изцяло добрите намерения на двете страни съжителството на Валарите и Нолдорите има катастрофални последици. В „Силмарилион” самият Толкин отбелязва, че от решението на боговете да изтеглят елфите в собственото си царство „произтекли насетне беди неизчислими” (С, 56). Вярно е, че за конфликта във Валинор немалка роля има Мелкор, но дори без неговата намеса решението на Валарите да ограничат конкретно Нолдорите до своето малко късче от Арда е явно погрешно. Какви обаче са точните мотиви, подтикнали ги към това трудно и за самите тях решение? Следва да се отбележи, че Валарите изпитват странна неприязън към Средната земя още преди бягството на подопечните си и твърде рядко се задържат на нейна територия след времето на първите Мелкорови разрушения. От унищожаването на първите Светилници нататък само Тулкас и Явана напускат Валинор, и то твърде нередовно. През Втората епоха пък единственият, който се намесва в съдбата на Арда, при това непряко, е Улмо, останалите Валари се задоволяват да изпращат Маяри от свитата си. И двете им изтегляния след преките сблъсъци с Моргот са извършени прекалено набързо, без да се разрушат и дори да се претърсят добре крепостите му, като всеки път се оставят на свобода някои от най-могъщите му слуги, а след Войната на гнева и доказани престъпници измежду Нолдорите, каквито са Маглор и Маедрос (нека не забравяме, че „делата ти са неправедни както в Аман, така и извън него”). Всичко това е доста необичайно на фона на твърдението, че „Манве е повелител не само на Аман, но и на цяла Арда” (С, 80). Дори да е бил такъв в началото, тази власт очевидно силно се ограничава още през Първата епоха, щом самият Илуватар дава на Манве съвета отново да овладее Арда (С, 54). А след повторното завръщане на Моргот през Втората епоха върховенството на Манве става повече от символично. Вярно е, че Валарите избягват преки конфликти в името на безопасността на Илуватаровите чеда, но постоянното пребиваване на един или повече от тях в Средната земя би било достатъчна гаранция за утвърждаване на властта им. Въпреки това никой от тях, дори Явана, не се задържа там.

Причината е обяснена от Толкин в записките му („Myths Transformed”): „За да властва над Арда, Мелкор вложил голяма част от себе си в материята на Земята — затова всичко, което се раждало на Земята и живеело на нея: животни, растения или въплъщения на духа — можело да се окаже „опетнено”. Към времето на Войните за Камъните, Моргот се „въплътил” завинаги — именно затова се страхувал и воювал предимно чрез хитрост, подчинение и доминиране. Според мен цялостното поведение на Валарите през Втората епоха се обяснява с този пасаж. Явно това въплъщение е било твърде противно за тях и им е пречело да се задържат в Средната земя. Иначе не би могло да се обясни защо по време на дългия Мелкоров плен те не превръщат Арда във втори Валинор. От това следва и желанието на Валарите да предпазят елфите от „толкоз лукавства” чрез изтеглянето им в своето царство — нека не забравяме, че към съдбата на онези, които доброволно остават по родните си места, никой Валар повече не проявява интерес — а също отношението им към „бунта” на Нолдорите. Явно желанието на последните за завръщане в Морготовата сфера на влияние е изглеждало прекалено подозрително.

2. Нолдори и маяри

С повечето от Маярите, които са изпратени да се грижат за Арда през Втората и Третата епоха, Нолдорите изобщо нямат контакти, макар да знаят за дейността им. Такива са Слънцето и Луната, както и трима от Истарите. Но други се намесват активно в политическите събития в Средна земя и неизбежно се намесват в съдбата на Изгнаниците.

Нолдорите и Мелиан

Мелиан първоначално служи „едновременно на Вана и Есте”. Както и повечето Маяри тя също има своя „специалност” — градините, както и птиците (учи славеите да пеят). Пристига в Средната земя след втората война на Валарите с Мелкор, когато вече е известно, че Куендите са се пробудили. Още в началото на елфическата история Мелиан среща Тингол и оттогава съдбата ѝ е неразривно свързана с неговата. За нея се казва, че е „по-мъдра от всякоя друга рожба на Средната земя”, и че голяма част от могъществото си Тингол дължи на нея. Силата ѝ несъмнено е голяма, тъй като благодарение на нейната защита Дориат се оказва най-дълголетното кралство в Средната земя, с изключение на Мелкоровото.

След напускането на Валинор тя не само не получава никакви преки заповеди от Валарите, но и остава в пълно неведение за събитията в тяхната обител — в разговора си с Галадриел (С, 155) обяснява, че не знае какво е „ставало и ще става” на Запад. Така че постъпките ѝ в Дориат могат да се разглеждат единствено в светлината на собствения ѝ характер и желания. Целите ѝ се изчерпват основно със защита на семейното ѝ огнище и извън това е трудно да се разграничат нейните действия от тези на Тингол. Пред други тя никога не му възразява, макар често да е несъгласна с решенията му. Всъщност във всички описани публични изяви с нейно присъствие тя мълчи. Все пак при повторното заселване на Нолдорите в Средна земя позицията ѝ е ясно различима.

При вестта за пристигането на Феанор тя е по-предпазлива от съпруга си и полага усилия да разбере точните събития, довели до завръщането му. За разлика от Тингол, който гледа на новодошлите като на естествени военни съюзници, преди да разбере за Братоубийството, Мелиан поначало изпитва подозрение (всъщност благодарение на голямата си проницателност тя сама се досеща за голяма част от случилото се във Валинор, както става ясно от разговора ѝ с Галадриел). Все пак това не ѝ пречи да се сприятели с Галадриел, да я направи своя довереница и да я научи на голяма част от уменията си. Имайки предвид големия стремеж към независимост на Финарфиновата дъщеря, мечтите ѝ за собствено владение и немалките ѝ способности, за продължителния ѝ престой в Дориат — през който тя и Келеборн остават в сянката на кралското семейство — вероятно има съществена причина.

За голямата търпимост и мъдрост на Мелиан говори и факта, че когато Берен и Лутиен носят Силмарила на Тингол и Феаноровите синове предявяват претенции към него, тя съветва съпруга си да уважи искането им. Този Силмарил е причината единствената ѝ дъщеря да изгуби безсмъртието си, поведението на тези, които го искат е далеч от благородството и въпреки това Повелителката на славеите е готова да направи компромис в името на общия мир. Феаноровите синове я оставят с впечатление на „навъсени и надменни”, въпреки че не я обиждат пряко (за разлика от Тингол) — дори пред Маяр те не успяват да преодолеят голямата си гордост и впоследствие това е само в техен ущърб. Мелиан не възразява на отказа на Тингол да помогне в Нирнает Арноедиад.

Орлите на Манве

Орлите са посочени като преки подчинени на Манве още преди пробуждането на Елфите. Първоначалната им задача е да съблюдават за отношението на Чедата към творенията на Явана, но по-общо функцията им е на вестоносци — „Защото Манве, комуто всички птици са свидни и комуто крилати вестоносци носят в Таникветил вести от Средната земя, бил пратил могъщия народ на Орлите да се засели по непристъпните върхове на Севера” (С, 133); „…и още преди Чедата да се събудят, високо из небосвода ще полетят по-бързо от вятъра Орлите — Вестоносци на Запада” (С, 47). Заселват се в Средната земя още преди първата война с Мелкор и остават там през всички следващи епохи. Присъствието им често се изтъква като основно доказателство, че Манве активно се грижи за всички Чеда на Илуватар, дори и за тези, които са се бунтували срещу него, но в действителност няма нито едно действие на Орлите, което да е следствие от пряка негова заповед. Всъщност след унищожаването на Двете дървета комуникациите между Валинор и външния свят задълго се прекратяват напълно — „не идвали от Аман ни пратеници, ни духове или сънни видения да донесат вести подир гибелта на Дърветата” (С, 115). Вярно е, че Улмо например знае точно какво става и често дава съвети, но пък той не е редовен посетител на Валинор. (Една-единствена негова визита там се описва като важно и необичайно събитие — „Разказват още, че по онова време Улмо напуснал дълбините и отишъл във Валинор да разкаже на Валарите за страданията на елфите” (С, 316)). Фактът, че и Улмо, и Лутиен, и Еарендил при срещата си с Валарите им разказват новини от Средната земя показва, че Властелините на Арда в голяма степен са в неведение за съдбата на владенията си. Да разгледаме все пак конкретните действия на Орлите и доколко те могат да бъдат приписани на изрични указания отвън. За първи път Торондор и поданиците му се намесват в събития, засягащи Нолдорите, когато Фингон тръгва да търси в Мордор пленения си братовчед Маедрос.

„Измъчен, Маедрос замолил Фингон да го застреля с лъка си; а Фингон положил стрела върху тетивата и отчаяно се провикнал към Манве:
— О, повелителю, комуто всички птици са свидни, смили се поне сега над Нолдорите в тежък час и ни прати помощ бързокрила!
Начаса била изпълнена неговата молба. Защото … все още таял Манве в сърцето си жалост към изгнаниците. И Орлите му носели вести за много печални събития тия дни.” (С, 133)

Вярно е, че помощта за Фингон идва след изричното му обръщение към Манве. Доколко обаче е било възможно Манве лично да е заповядал на Торондор да се намеси? В записките си Толкин пише, че „Никой, дори и Валарите, не може да чете мислите на останалите „равни същества”*: т.е. не може да ги „види” и разбере напълно чрез просто наблюдение. Може да направи заключение на базата на общи сравнения, водещи до генерални изводи за природата и посоката на мислене или на базата на конкретни сведения и специфични обстоятелства за отделните индивиди.

Но такова четене на мисли е все едно да се направи заключение за съдържанието на затворена стая или за събития, които се случват далеч от погледа. Така нареченото „предаване на мисли” също не е процес на проникване в чуждия разум: т.е. Чуждият разум може да разкрие себе си по силата на собствената воля (макар че е съмнително пълното разкриване, дори по собствена воля).” Накратко, Манве и Орлите не са контактували по телепатичен път. Информация за ставащото Манве е можел да получи само ако някой от Орлите лично отлети при него и му я разкаже, но колкото и да са могъщи тези същества, те едва ли са могли да отлетят до Аман и да се върнат в толкова кратък срок. Нека не забравяме, че Фингон се намира на вражеска територия, вече е издал присъствието си чрез песента си и че най-добрият му приятел отчаяно го моли да прекрати мъките му. „Начаса” в случая не може да означава нищо друго освен наистина веднага. Много по-вероятно е Торондор да е знаел какво би било решението на Манве в подобна ситуация и да е действал съобразно с това.

Втората намеса на Орлите е по време на Дагор Браголах, когато Торондор спасява тялото на Финголфин от Моргот. Освен това „Кралят на Орлите отнесъл вестта до Гондолин и далечния Хитлум” (С, 193). За отнасяне на вести до Валинор не се споменава нищо. Отново става дума за решение, което е трябвало да се вземе веднага. Следва спасяването на Хурин и Хуор, което вероятно е било съгласувано с Улмо — по-късно синът на Хуор е изпратен в същата посока от бога на водите. Интересно, че Тургон няма нищо против братята да се върнат по родните си места „стига Торондор да склони” (С, 199), тоест, обичайно Орлите сами взимат решения какво да правят. После е отнасянето на Берен и Лутиен от Мордор, по молба на Хуан, преките бойни действия при падането на Гондолин и Войната на гнева, както и сътрудничеството с Гандалф през Третата епоха. Най-често обаче Орлите подпомагат Тургон, краля на Гондолин. В един разговор с него Торондор казва „Ако Орлите на Манве имаха обичай да правят такива грешки, владетелю, то отдавна щяха да са напразни всичките ти опити да се укриеш” (С, 259). От контекста се подразбира, че Орлите редовно изтребват съгледвачите на Моргот в района и предупреждават за нашественици. На друго място в „Силмарилион” също се споменава, че „поради зорката стража на орлите все още нито един от неговите (на Моргот) съгледвачи не успявал да припари до земите отвъд Пръстеновите планини” (С, 296) Предвид особеното отношение на Улмо към точно това елфическо кралство, твърде е възможно лично той да е заръчал на Торондор да закриля границите му.

3. Нолдори и врагове

Нолдорите и Мелкор

Мелкор е най-могъщият, талантлив и прекрасен измежду Айнурите, но, подобно на повечето творчески натури, е и най-неуравновесеният от тях. В него се съчетават две силни черти — творческият импулс (опитите да създаде собствено битие, участието в създаването на Арда) и разрушителният, гордостта, желанието за надмощие. Той олицетворява разрушителните природни стихии.

„Пламнало в душата на Мелкор горещо желание да втъче в нея (музиката) свои собствени творения. „Често бродел сам из пустотата да дири Нетленния пламък, защото го изгаряло желение да сътвори свое собствено битие”. (С,10)

Мелкор изпитва силна омраза към тези, които се доближават до способностите му — Манве и Ауле („Ауле му бил най-близък по дух и могъщество; дълго пламтяла вражда между тях” С, 24) „Мелкор ненавиждал морето, понеже нямал власт да го покори. Разказват, че при сътворението на Арда опитал да привлече Осе (С,27)

„Отначало копнеел за Светлината; ала щом не можел да я притежава само за себе си, гневно слязъл надолу към Мрака сред яростта на свирепи огньове” (С,29)

Въпреки огромните си заложби той питае изключителна ревност и завист към всяка потенциална конкуренция, не търпи признаването на други заслуги освен собствените си, както и каквато и да е чужда свободна воля. При оформянето на Арда Врагът играе голяма роля — „…и се месел във всяко дело” (С, 16) и дори предявява претенции към нея въз основа на положения си труд. От диалога на Улмо и Еру при сътворението на Арда разбираме, че стихиите, създадени от Мелкор, допринасят за нейната красота — чрез силната жега и студ „водата става далеч по-красива от туй, що жадуваше сърцето ми” (С,14). Но самият Илуватар одобрява за владетел на Арда далеч по-спокойния Манве. След като Валарите придобиват телесен облик и се заселват окончателно в новосътворения свят, Мелкор като че ли се занимава единствено с разрушаване на делата им, но всъщност той продължава да се опитва да преправи света според собствената си естетика (ориентирана основно към мрака и пламъците). Подобно на Манве Мелкор привлича на своя страна множество могъщи духове и си организира йерархия, а като контрапост на Валинор изгражда Утумно. Така двата лагера на Айнурите изграждат идентични структури в опитите си да осъществят замисъла на Илуватар („всеки от вас ще съзре тук сред общия замисъл онова, що си мисли, че сам е сътворил и добавил” — С, 12). Следва да се отбележи, че подчинените и на Манве, и на Мелкор са могъщи, талантливи и верни до последно на господарите си. Едва с пробуждането на Елдарите на Арда се появяват същества без определен статут.

В отношенията си с Нолдорите Черния враг на света е напълно праволинеен — те са основани на чистата омраза. Много скоро след пробуждането на елфите той намразва целия им род: „Вече никога не забравил Мелкор, че тази война била заради елфите” (С, 54), а след освобождаването от първия си плен чувствата му се концентрират върху Елдарите заради близостта им със смъртните му врагове „погледнал Чедата на Илуватар, седнали в нозете на Всемогъщите, и пламнала в него черна омраза” (С, 73). Но омразата, която изпитва към Нолдорите, изпъква дори на фона на цялостното му отношение към Първородните чеда. Първоначално тя е породена от страстта му към Силмарилите и завистта към Феанор, а после се развива в хода на войните за Средната земя. (Интересно е, че светлината на Двете дървета, както и тази на Светилниците преди тях, предизвиква у Моргот само отвращение, докато тази на Силмарилите поражда у него непреодолим копнеж, както впрочем и у всички, които са ги виждали. В това отношение реакцията му е напълно обичайна.)

За самия него тази омраза е само в ущърб, защото по характер той и Нолдорите имат доста сходни черти — независимост, изобретателност, неприязън към статичните положения, гневливост. Известно е, че Мелкор има дарбата да увлича след себе си другите (както става със Саурон, Валараукарите и останалите му подчинени духове). Би било логично да направи същото с тези сходни нему натури. На практика обаче той едва успява да надмогне себе си, когато му се налага да се преструва за техен приятел, и сътрудничеството им трае изключително кратко. Всъщност единствената му цел е да отдалечи Силмарилите от закрилата на Валарите, за да се добере по-лесно до тях, а раздора в Блаженото царство е само страничен ефект от действията му. Едва ли когато е учил Нолдорите да изработват оръжия е очаквал, че те ще го последват в Средната земя. Без бунта във Валинор нямаше да се стигне до неговото обезобразяване, както и до пътешествието на Еарендил и последвалата Война на гнева.

Самите Нолдори с редки изключения не успяват да му причинят съществени неприятности. Всички опити за съюзи помежду им се провалят поради взаимно недоверие и лоша организация. И ако за първото причината е Клетвата на Феаноровите синове и Братоубийството в Алквалонде, то за второто елфите нямат оправдание. Прекалената им склонност към независимост и чувство за превъзходство им изиграват лоша шега. Титлата Върховен крал, която последователно преминава през Финголфин, Фингон и Гил-галад, е чисто символична — в действителност през цялата Втора епоха сред елфите така и не се установява централизирана власт.

Със заварените народи бунтовниците също трудно успяват да се разберат — отношенията им с Тингол в началото не се различават особено от тези с Моргот. Изобщо от всички други живеещи в Средна земя Нолдорите успяват да се спогодят трайно единствено с Трите рода на хората, и то защото последните доброволно и ентусиазирано се обявяват за техни васали. Всички тези фактори предварително обричат всякакви военни действия срещу Врага.

Моргот, от своя страна, има стройна организация и изключително добро разузнаване. Във всеки един момент той знае къде са противниците му, каква е числеността им, а най-често и какви са плановете им. „Мнозина от Нолдорите и Синдарите заловили в плен, отвели ги в Ангбанд и там ги превърнали в роби, принудени да използват всичките си знания и умения за гнусните цели на Моргот. А Моргот разпращал шпиони, що имали лъжовен облик … подмамвали те лековерните с обещания за щедри награди (С, 195) … Най-много се бояли Нолдорите от предателство на собствените си братя, заробени в Ангбанд; защото Моргот използвал някои от тях за своите злодеяния и привидно ги освобождавал … ала волята им била прикована към неговата, та често подир дълго лутане пак при него се връщали” (С, 196). За добрата мордорска агентура може да се съди и по начина на откриване на Гондолин — за приблизителното местонахождение на Потайното кралство Врагът се досеща по това, което споменават Хурин и Хуор пред баща си.

Но най-съществената причина за неуспеха на Нолдорите да си възвърнат Силмарилите е фактът, че те всъщност не държат чак толкова да го правят. Масовото разселване в Средна земя и роенето на Нолдорски царства показват, че единственият истински мотивиран за война е бил Феанор. След неговата смърт в първото сражение и последвалата схватка на синовете му с Балрозите (в която, колкото и да е странно, и двете страни се опитват да използват една и съща хитрост) всякакви военни действия се прекратяват за дълги години. Всички принцове, дори обвързаните от Клетвата си синове на Феанор, се посвещават на изграждането и благоустрояването на собствени градове-държави, в които се установяват като пълновластни владетели. Формално те наистина са във война по време на Дългата обсада, но на практика комуникациите помежду им са слаби, Врага не е ограничен по никакъв начин нито в снабдяването си (войските му, вместо да намаляват, се увеличават непрекъснато както по численост, така и по вид), нито във връзките си с останалия свят (гореспоменатото добро разузнаване), нито в „научните” си изследвания, благодарение на които поднася на обсаждащите го нови и нови неприятни изненади. На всичко отгоре от приблизително седем по-значителни сражения с Нолдорите — Дагор-нуин-Гелиат, „преговорите” с Маедрос, Дагор Англареб, нападението над Фингон, първата атака на Глаурунг, Дагор Браголах и Нирнает Арноедиад — шест са предизвикани от Моргот. Поведението на Нолдорите доста напомня това на Валарите — първоначалната им агресия постепенно стихва, докато съвсем се отказват да воюват и се стремят само да оцелеят. „След Нирнает Арноедиад народът на Гондолин вече не желаел нито да се меси в скърбите на елфи и люде от външния свят, нито да тръгва пред ужаси и опасности обратно към запада”. „Повечето Нолдори се задоволявали с настоящето и вярвали, че така ще е и занапред, та затова не бързали да подхванат война” (С, 187).

Особено показателно е настроението на жителите на Нарготронд след Дагор Браголах — страхът им от нова война е толкова силен, че дори низвергват любимия си крал. Моргот, от своя страна, във всяка битка изпробва нови „оръжия” и непрекъснато променя методите си. Освен това за разлика от противниците си, които не оставят пленници, той не пропуска да се възползва от познанията на враговете си. „Оцелелите Елдари от Хитлум били откарани на робски труд” (С, 251) „Заради своите умения в ковашкия занаят и издирването на руди и скъпоценни камъни, малцина от пленените Нолдори били убивани” (С, 267). „С ужасния си поглед тъй сплашвал някои пленници, че вече не били потребни вериги, защото оттогава насетне живеели в страх от него и били покорни на волята му, където и да се намирали” (С, 141). Вярно е, че Мрачния властелин често се поддава и на лични чувства („Защото сега Тургон … бил по право крал на всички Нолдори, а Моргот ненавиждал всички в този род и се боял от тях заради дружбата им с неговия могъщ неприятел Улмо и заради раните, що някога му нанесъл мечът на Финголфин”), като понякога стига и до изстъпления, каквито са разправата с Маедрос и опита за гавра с трупа на Финголфин, но като цяло действията му са последователни и целесъобразни. Нужни за целите обединени сили на Валари, Маяри и всички народи на Арда, за да му попречат да стане единствен и пълноправен владетел на Средна земя.

Нолдори и Балрози, Нолдори и Дракони

Балрозите и Драконите са най-могъщите слуги на Мелкор, с изключение на първия му помощник Саурон. Първите са Маяри с огнена същност, привлечени на служба при него още в началото на дните, а вторите според най-разпространената версия са негови лични творения. И двата вида освен голямата си сила притежават интелигентност и са използвани като военачалници (а Балрозите и като лични телохранители) във войските на Мордор.

Нолдорите имат няколко преки сблъсъка с тях, но случаите на убийства на Балрози и Дракони си остават единични — двете схватки между балрози и Тургонови поданици по време на падането на Гондолин, в които противниците се унищожават взаимно, и сразяването на дракона Анкалагон от Еарендил. Като цяло Нолдорите изобщо не успяват да им се противопоставят в преки двубои, нито да нанесат съществени поражения на видовете им.

Нолдори и Саурон

Саурон е талантлив ученик на Ауле, присъединил се към свитата на Мелкор и издигнал се до негов пръв помощник. От слугите на Черния враг той единствен споделя изобретателския гений на господаря си. Също така той е и най-преданият му последовател — след Войната на гнева и низвергването на Моргот Саурон продължава делото му, като управлява владенията му и дори създава култ към него в Нуменор. През Първата епоха Саурон е комендант на Ангбанд, а по-късно, след успешната си кампания срещу Нарготронд, управлява завзетата стражева кула Минас Тирит, откъдето събира сведения за владенията на елфи и хора. През този период той е само талантлив изпълнител на Мелкоровите заповеди, и дори когато изпада в немилост след опита си да залови Хуан и Лутиен, продължава да работи в полза на Мордор. Срещу Нолдорите води война, без да подбира средствата. За стражевата кула Тол-ин-Гаурхот се споменава, че съдържа множество роби и пленници, а разпитът, на който е подложен Горлим, е много сходен по описание с начина, по който Моргот подчинява пленниците на волята си. Може да се допусне, че Саурон е владеел същите средства на психическо въздействие, каквито и господаря му, макар и в по-малка степен (той така и не успява да установи самоличността на Фелагунд, докато последният лежи в тъмниците му). За разлика от действията на Мелкор обаче тези на Саурон не съдържат личен елемент. Докато Черния вала намразва бързо и страстно по най-често субективни причини, при Саурон рядко се наблюдава такова поведение. Разправата му с Горлим Злочести и Келебримбор показва, че и той не е лишен от садизъм, но дългото му и плодотворно сътрудничество с Ерегионските ковачи изобщо не може да се сравнява с кратките мирни отношения на Мелкор и Феанор.

През Втората епоха, когато започва самостоятелна дейност, Саурон дълго време (близо 1000 години — ПП, 107) не проявява никаква враждебност към заобикалящия го свят. Според „Силмарилион” (369), веднага след Войната на гнева той искрено се покаял за делата си, макар и само от страх пред гнева на Валарите. Несъмнено обаче той си е дал сметка, че докато във Валинор го очаква неясна съдба, то Средната земя скоро отново ще стане ничия, и решава да остане на нейна територия. Действията му поне в началото не изглеждат по-различни от тези на елфическите крале — той търси поданици и власт, която да отговаря на великите му способности. „Открил, че от всички народи на света най-податливи са хората, дълго обаче се мъчил да привлече елфите на своя страна, понеже знаел, че Първородните притежават най-голяма мощ” (С, 371) Под елфи в случая не може да става въпрос за други, освен за оцелелите Нолдори и Синдари, тъй като Аварите така и не се прочуват с дарби в областта на техниката и магията. Като наместник в Ангбанд, където са били водени пленниците от дългите войни, Черния майа несъмнено отлично е бил запознат със способностите на отделните елфически родове. Според Приложенията към хилядната година от Третата епоха той се установява в Мордор и изгражда Барад-дур, „разтревожен от нарастващата мощ на Нуменорците” (ПП, 107). Това едва ли е странно, предвид изследователските експедиции на хората от Запада и усиленото им строене на пристанища в Средна земята. Забавното е, че принц Алдарион пък строи пристанища и сътрудничи на Гил-галад, разтревожен от нарастващата мощ на Саурон.

Бъдещите събития показват, че и двете страни са имали пълни основания да се презастраховат. Започва студена война, при която се търсят явно или тайно съюзници и се изграждат укрепления. Саурон последователно се опитва да привлече на своя страна всички елфически владетели. Не става ясно защо част от елфите (Келебримбор и останалите от Гваит-и-Мирдаин) се доверяват на Саурон и спогаждат напълно добре с него „…отначало всички имали полза от дружбата с него”, а Гил-галад и Галадриел го отхвърлят с гняв. Като мотив за съвместна работа самоназовалият се Аннатар изтъква желанието си да възвърне красотата в опустошената Средна земя. Около четиристотин години най-талантливите, енергични и ентусиазирани Нолдори работят под негово ръководство „…и много неща узнали от него, понеже знанията му наистина били несравними” (С, 372), „изпървом ковачите имали голяма полза от неговите съвети по най-великите тайни от занаята им” (НП, 92). Никъде не се споменава, че останалите елфи са осъществявали някакъв културен, технологичен или какъвто и да е напредък, освен че Галадриел установява връзки с Нандорите от Лоринанд и „синдаризира” културата им. Самата Галадриел обаче единствено се старае да съхрани останките от миналото величие на страната си, и управлението ѝ е подчинено на тази цел. Истинският разцвет в земите ѝ започва едва след като получава от Келебримбор пръстена Нения. Изобщо за Елдарите дори след първото прогонване на Саурон се казва, че „нищо ново не опитвали и живеели със спомените от миналото” (ПП, 111).

Разривът между Саурон и ковачите от Гваит-и-Мирдаин е причинен от взаимно недоверие — горе-долу по едно и също време и Саурон, и Келебримбор създават тайно собствени всевластни пръстени, а Феаноровият внук освен това „се разбунтувал срещу Саурон и отишъл в Лоринанд да подири отново съвет от Галадриел” (НП, 92). Това е може би първият случай, когато Саурон проявява истинска ярост — отмъщението към бившето му протеже е наистина жестоко. Остава неясно защо Келебримбор, който до последния момент вярва на учителя си, решава да остави в тайна самостоятелния си проект. Във всеки случай и двамата майстори едновременно научават за тайните на другия и започват война помежду си, която Саурон печели безусловно. След нейния край „горделивата алчност на Саурон се разраснала неимоверно, та решил да стане повелител на цялата Средна земя, да унищожи елфите… Не търпял вече ни свобода, ни чужда воля” (С, 375). За имперските му амбиции се споменава доста по-рано, но изглежда чак сега те са почнали да изглеждат постижими. Въпреки че властването му е описано като тиранично, той успява да подчини представители на почти всички народи доброволно, като при това те придобиват по-голямо от досегашното си могъщество и му остават верни докрай. Оцелелите три нолдорски кралства обаче си остават изключение. Последният личен контакт на Саурон с Нолдорите е по време на войната с Елендил и Гил-галад, когато той убива елфическия крал на дуел.

Като цяло Нолдорите и Саурон проявяват доста сходни черти — изобретателност, склонност към експериментиране, постоянно желание за промяна, стремеж да властват, способност да покоряват безкръвно по-изостанали народи. Разликите между тях са, че докато Властелинът на пръстените следва волята на господаря си дори след като последния е прогонен отвъд Кръговете на света, Първородните чеда периодично изменят на повелителите си, дори да са от собствения им род. А също и че, за разлика от тях, Черния майа остава докрай обвързан със съдбата на Средната земя.

Използвана литература:

1. С — Дж. Р. Р. Толкин. Силмарилион. Под редакцията на Кристофър Толкин; Превод от английски Любомир Николов. Издателство „Абагар Холдинг”, София, 1995 г.
2. НП — Дж. Р. Р. Толкин. Недовършени предания. Под редакцията на Кристофър Толкин. Превод от английски Любомир Николов. Издателство „Абагар Холдинг”, София, 1996 г.
3. ПП — Дж. Р. Р. Толкин. Пълни приложения към Властелинът на пръстените. Превод от английски Цветелина Крумова. Издателство „Бард”, София, 2001 г.

Автор: Калина Атанасова