Приложенията към „Властелинът на пръстените” и
диалогичността на романа

Светла Биюкова

Част от красотата на „Властелинът на пръстените” според мен се дължи на проблясващите на заден план късчета от по-древна история — привлекателност, наподобяваща съзерцаването отдалеч на остров, където не си стъпвал, или на кули на далечен град, блестящи под огряната от слънцето мъгла. Ако идеш там, магията се разваля, освен ако не се разкрият нови и непостижими гледки”, казва Толкин в едно от писмата си.

Тези гледки бяха за мен подтик да започна да търся какво допълнително разкриват Приложенията на „Властелинът на пръстените”. Както е известно, те са шест, и само една част беше публикувана на български. Аз ги разделям условно на две части — исторически и лингвистични. Теоретичната рамка, в която ги разглеждам, е на руския учен Михаил Бахтин, който пише за диалогичността в романа. Диалогичността според него е срещата на гласове, които разнообразяват романа, и неговото — както той го нарича, многогласие. Така, многопластовостта във всяко едно произведение зависи от това колко гласове има. Тезата, която застъпих е, че Приложенията дават нови, допълнителни гласове в сложността на „Властелинът на пръстените”. Самият Толкин казва, че те запълват липси и празноти.

Както става ясно от цитата от писмата, тези празноти са оставени нарочно — всички знаем, че историята на Средната земя е много по-древна от това, за което се разказва в самия роман. Споменаваните различни герои и имена са неизвестни на читателите — те не знаят кой е Еарендил, когато Билбо изпява песента си, това е само едно име — една въпросителна, една празнина. От историческата част на Приложенията ние разбираме кой е Еарендил. Тоест, запълва се празнина, създадена от самия текст на романа. Друг подобен момент е легендата за Берен и Лутиен. Хората, които са чели „Силмарилион”, знаят кои са те, но не и човек, който за пръв път чете „Властелинът на пръстените”. На този тип въпроси отговаря историческата част на Приложенията.

По въпроса за древната история, която се приближава до мит, самият Толкин казва следното: „Съществуват две напълно различни емоции. Едната ме затрогва неимоверно и не ми е трудно да я предизвиквам — сърцераздирателното усещане за изчезнало минало. А другата, по-обикновена емоция, е триумфа, патоса и трагедията на героите на романа. Тя не е толкова близка на сърцето ми и ми е натрапена от литературната дилема. Една история трябва да се разкаже, иначе няма да има история. Но най-затрогващи са неразказаните истории.” Приложенията на „Властелинът на пръстените” са набор от неразказани истории, те са нахвърляни и на свой ред загатват за други, допълнителни неща. Когато излизат на английски, дори англоезичната публика не е чела „Силмарилион”. За тях това е една напълно нова вселена. Тогава научават за Нуменор, за елфите, за Феанор, за Силмарилите — всичко това, за което Приложенията загатват и по-нататък, се развива подробно в „Силмарилион”.

Както е известно, Толкин се е стремил да създаде един напълно завършен свят. Този процес на създаване на достоверен, вторичен свят той нарича суб-творение (sub-creation). Съответно авторът, който създава този вторичен свят, е суб-творец. Но във вторичния свят читателят изпитва вторична вяра — т.е., докато той е там, той вярва, че е на действително място. В този смисъл втората функция на Приложенията е да създадат максимално усещане за правдоподобност, максимална вторична вяра. Докато четем Приложенията, ние вярваме, че този литературен измислен свят съществува, вярваме, че езиците, разгледани там, съществуват — и това наистина е така.

Толкин е смятал, че езикът е изключително важен — за него той е първичен. Новите думи с новото им звучене, целият език, който той създава, за него е основополагащ. Затова е много важно да опише азбуката му и страници наред да обяснява кой звук как се произнася, да се опише подробно видовете писменост. Един пример е обяснението, че в общия език съществува учтива форма на местоименията; на английски такава разлика няма. И се споменава как Пипин отива при Денетор и му говори без да използва учтивата форма, като достатъчно важен човек, който може да си го позволи. А той всъщност просто използва обичайната за Графството форма, тъй като учтивата форма е отмряла.

Много критици на Толкин смятат, че неговото задълбаване в лингвистиката е лингвистична ерес. Те смятат, че историята на думите не е толкова съществена за разбирането на литературата. Това и много други критици го казват, разбира се, самият Бахтин — един основополагащ теоретик, твърди, че лингвистичният знак не е много смислен, не е важен, не може да влезе в диалог. Но Приложенията са предизвикателство към нас да се заинтересуваме от лингвистика. Толкин е филолог и иска читателите му да изпитат част от собственото му удоволствие от измислянето на езиците. Той се обръща към една аудитория, която, дори да не е изкушена от лингвистиката, той иска тя да стане такава. Читателят на Толкин е потенциален лингвист. И в една лекция през 1954 г. в Оксфорд той казва, че лингвистичният елемент от книгата е донесъл повече наслада на повече читатели от всичко друго в нея. Така е смятал той, на самия него вероятно лингвистичният аспект наистина е донесъл най-голямо удоволствие. За Толкин изнамирането на тази граматика и вплитането ѝ в основния текст е било много важно. Различните езици правят расите и героите по-живи. Познаването на езика на дадена раса, на даден герой, помага за неговата по-добра характеристика, помага за това той да е по-достоверен и съответно увеличава вторичната вяра в него.

Според Бахтин диалогичността не е само в рамките на един текст. Тя е между читателя и текста. Читателят, към когото се обръща този текст, е човек, който се интересува от лингвистика, който се интересува от митология. Човек, който иска да излезе извън рамките му и да отиде да види този далечен остров, да види нови гледки. Приказките според Толкин нямат истински край — те завършват с формули, които показват, че светът на измисленото е безкраен. И в този смисъл, Приложенията представят един алтернативен край на „Властелинът на пръстените”, който във всички случаи обогатява възприятието на читателя.

Автор: Светла Биюкова
Лекция, изнесена на семинар, организиран от „Рин Еннор” на 6 март 2004 г. в СУ „Св. Климент Охридски”