Греховете в творчеството на Толкин

Светла Добрева

I. Понятие за грях. Седемте смъртни гряха в християнството

Исторически е невъзможно да се определи кой и кога за пръв път използва понятието „грях” — такова, каквото го разбираме днес. Представата за греха присъства във всички култури и религии — от древността до наши дни. За един вид „грях” се говори в египетската „Книга на мъртвите”. Основите на индуизма са тясно свързани с представата за грях и греховност. В будизма също се говори за пет смъртни гряха.

Гръцката дума за грях — „amartia” — буквално означава „да пропуснеш целта”. Като под цел тук се разбира праведен живот, живот, прекаран в най-пълно съответствие с волята, ученията и заповедите на Бога. Или на езика на богословието „да пропуснеш целта” се разбира като „помрачение на ума”. Така в религиозната етика грехът се определя като морално зло-нарушение с мисъл, слово или дело на волята на Бога.

Библията дава повече от разнообразни определения и тълкувания на греха като много често понятието „грях” се свързва (или директно отъждествява) с „беззаконие”. Грехът е „беззаконие”, т.е. нарушение на закона и то преди всичко на моралния закон. Моралният закон на Библията, т. нар. Декалог, ни е познат като „Десетте Божи заповеди”. Това са заповедите, изречени от Господ на върха на планината Синай пред целия еврейски народ, написани лично от него на две каменни плочи и сложени от Мойсей в ковчега на завета. Декалогът отразява характера на Бога и е също така непроменим, както и самият Бог.

Още в ранните си години християнската Църква е правила разграничение между грехове, които били „дребни” и можели да бъдат опростени без да е необходимо тайнството на Изповедта, и грехове, които били „главни” и заслужавали проклятие. Главните — или т. нар. смъртни грехове — били наречени така, защото оказват разрушително влияние върху човека и могат да го лишат от спасение, да му донесат духовна смърт.

На Запад, в късния VI век, папа Григорий Велики (поч. 604 г.) в своята „Moralia in Job” описва седем смъртни гряха , които впоследствие се утвърдили като част от католическата догматика. Това са греховете, които и днес знаем като:

1. Superbia — Горделивост (Гордост);
2. Invidia — Завист;
3. Ira — Гняв;
4. Avaritia — Алчност;
5. Tristia — Униние (по-късно — Леност);
6. Gula — Лакомия;
7. Luxuria — Похот;

Горделивост е прекомерната вяра в нечии способности, която пречи на осъзнаването на славата на Господ. Тя е била наречена грехът, от който се пораждат всички други грехове. Известна още като Суета. Завист е желание за чуждите черти, статут, способности или разположение. Лакомия е прекомерно желание да се консумира повече, отколкото са нуждите. Похот е прекомерен копнеж за телесни удоволствия. Гняв се проявява у този, който отхвърля любовта и избира яростта. Алчност е желанието за материално богатство или придобивки, пренебрегвайки духовното царство. Известен и като Скъперничество или Сребролюбие. Ленивост е избягването на физически или духовна дейност.

II. Седемте смъртни гряха, проявени и въплътени от Толкинови герои

1. Гордост (Горделивост)

Осмислянето на гордостта — най-тежкият от седемте смъртни гряха в християнството — е ключово за едно морално-философско тълкуване на Толкиновия свят. А в този свят трактовката за гордостта е тясно свързана с понятия като „падение”, „изкупление” и „вина”.

„Силмарилион” всъщност е една голяма притча. Притча за Грехопадението, Творчеството, Бунтът срещу Твореца и жаждата за Безсмъртие. „Не може — казва Толкин — да има „история” без падение — всички истории в крайна сметка са за падението…” А осн.причина за (грехо)падението се явява именно гордостта. „Айнулиндале” разказва за Бунта на най-могъщия измежду Айнурите — Мелкор — срещу Еру, Единственият. Това е Толкинов прочит на осн.християнска догма за падението на най-светлия ангел на небето (Денница) и бунта му срещу Яхве (Йехова). Бунтът на Мелкор е бунт на твореца от втори порядък срещу Върховния творец. Съзидателната функция на творчеството, обаче, е опорочена, опетнена от жаждата за власт и господство над собственото (и не само) творение. А бунтът всъщност е породен от безмерна гордост (както и тщеславие) и алчност: „И поради гордост безмерна рухнал от величие към презрение спрямо всичко извън самия себе си, докато станал накрая дух безмилостен и суетен”.

В това изречение откриваме интересно тълкуване на гордостта: Толкин я обвързва с егоцентризма (презрението към всички други извън Аз-а) и суетата — други, заклеймени от християнството грехове. Две неща,обаче, правят впечатление при това тълкуване.

Първо: употребата на словосъчетанието „гордост безмерна”, т.е. не гордост сама по себе си, а гордост, която няма граници (мяра). Означава ли това, че Толкин всъщност съвсем не определя гордостта като грях — но тази гордост, която има някакви ограничения?

Второ: Ако приемем твърдението, че грехът всъщност представлява нарушение на владението на другия (владение личностно, общностно или материално), то гордостта не може да бъде грях, защото е поначало интровертна. Насочена навън, обаче, извън Аз-а, тя вече може да се „превърне” в „грях”.

Така при Мелкор гордостта, съчетана с алчност, завист и гняв, става първопричина за неговото падение, защото е насочена към обладаване на чуждото пространство, към покоряване на Другите:” Защото алчно копнеел за Арда и всичко в нея; мечтаел наместо Манве сам той да властва над всички свои събратя”.

Всъщност Мелкор е може би единственият персонаж на Толкин, който проявява почти всички от седемте смъртни гряха: гордост, завист, гняв, алчност, лакомия и дори похот. Не можем да го обвиним само в леност. Така той като че ли се превръща в персонификация на Греховете изобщо, които привнася в материалния свят на Арда. За да властва над нея, Мелкор влага голяма част от себе си в нейната материя, един вид се „въплъщава” завинаги и по този начин придобива огромна власт над материалния свят. Ето защо всяка материя извън пределите на Блаженото царство съдържа в себе си „частица от Мелкор” и всички, които се „хранят” от „плътта” на Арда, повече или по-малко са свързани с него. От тази гледна точка въплътените от Мелкор грехове се явяват „привнесени” в света на Арда и са, може би, неизбежни. Самият Толкин пише: „…Еа имала в себе си, внесено под формата на сътворчество, зло, бунтове, елементи на раздор в собствената си същност, още когато било казано „Да бъде”. Следователно Падението или покварата на всички неща в нея и всички нейни обитатели били възможни, ако не и неизбежни”.

Тезата, че безмерната гордост води до неизбежно падение, намира потвърждение и в друг Толкинов персонаж, който до голяма степен повтаря Мелкор, макар и не на същото космогонично ниво. Раждането и целият живот на Феанор до самата му смърт са знакови събития в историята на елфите. Самият той сякаш не е реална фигура, а по-скоро персонифицирана божествена енергия, дух, въплътен в света на Арда с някаква божествена мисия. Сякаш обладаващ качествата на стихията, на която е назован, Феанор е горд, избухлив, вечно неспокоен по дух и тяло. А сътворяването на Силмарилите пробужда у него и друго греховно чувство — алчността. Безмерната любов към собствените му творения се изражда в скъперническа алчност и ревност на собственик. И, също както и при Мелкор, гордостта, гневливостта, тоталната липса на смирение и алчността предопределят падението на Феанор, което излиза от рамките на личностната характеристика и маркира падението на всички Нолдори.

Тази втора Толкинова интерпретация на библейската притча за гордостта и грехопадението проследяваме в свадата между елфите във Валинор, проливането на първата кръв в Блаженото царство и неговото помръкване, клетвата на Феанор и бунтът срещу Валарите. Със „свирепи” и „люти” слова, изпълнени с „горделива закана”, Феанор повежда бунта на Нолдорите срещу Валарите. Повежда ги с естествената и вродена гордост на лидера, на най-мъдрия и изкусния измежду тях. Това е и гордостта на изследователя (завоевателя?) , който непрекъснато търси нови хоризонти за откриване. Не на последно място, това е и гордостта на твореца, който безкрайно обича своите творения и е готов да се бори за тях. Във всички си тези разновидности, гордостта на Феанор е съвсем естествена, логична и закономерна. И съвсем не греховна поначало. Но отново, както при Мелкор, таз гордост на Феанор излиза извън границите на Аз-а и нарушава пространството на Другите. Така тя вече става грях.

Граници и умереност са, може би, двете ключови думи за разбиране на греха като такъв — не само от християнска гледна точка, но и осмислен в една универсална парадигма. Условно може да се приеме, че всяко същество има три Владения: личностно (телесно пространство, душа и психика с техните характеристики), общностно (семейството, контактите с другите, статусът в обществото) и материално (дом, материални придобивки). Всяко накърняване, насилствено нахлуване в някое от тези владения е грях (или зло). Изявен в по-крайна и активна форма, грехът вече се превръща в престъпление (от гледна точка на законите и обичаите на обществото). Феанор извършва престъпление като вдига меч срещу брат си, като води братоубийството в Алквалонде — елфи срещу елфи. Неговите синове участват по-късно в унищожението на елфическото кралство Дориат и в клането при Сирионските поселища. Гордостта и алчността, които движат Феанор, го правят ловък манипулатор на околните. Той откровено манипулира останалите Нолдори и ги привлича за своето (лично) отмъщение към Моргот, както и за бунта им срещу Валарите. И това също е грях.

Що се отнася до умереността, всеки от т.нар. седем смъртни гряха всъщност представлява крайна форма на естествено физиологично или психическо качество. Не е грях да съзнаваш собствените си достойнства, да копнееш да приличаш на по-силния, да не сдържаш чувствата си, да се стремиш към притежаване на красотата… Но когато тези качества преминат границите на умереността, те могат да станат греховни, защото излизат извън контрола на Аз-а. Така, вместо те да му служат, той става техен пленник. Конкретно гордостта в произведенията на Толкин присъства не само в християнската си трактовка като причина за падение и низвергване (на Мелкор-от Еру, на Феанор и синовете му — от Валарите). Напротив — дори можем да кажем, че поначало тя има смислова характеристика на добродетел. И в „Силмарилион”, и във „Властелинът на пръстените”, и в „Недовършени предания” често срещаме описания на „горди” елфически и човешки владетели, които в битка с врага изричат „горди” слова. Но гордостта лесно може да се обърне в горделивост и да подчини по-слаби характери. И малко са тези, които успяват да извървят обратния път — да осъзнаят греха си, да се разкаят и да получат опрощения (както от другите, така и от себе си).

Един от тях е Боромир, чиято гордост го прави пленник на силата на Единствения пръстен, но който в последните мигове на своя живот осъзнава деянията си. Смъртта е неговото покаяние и изкупление. Не толкова силен се оказва баща му Денетор — наместникът на Гондор. Неговата гордост го довежда до безумие.

Гордостта до голяма степен предопределя и печалната съдба на Турин Турамбар. Гордостта на нуменорци става причина за страшния край на най-славното човешко кралство през Втората епоха.

2. Завист

Завистта у Толкиновите персонажи в повечето случаи е неразривно свързана с грехове като гордостта и алчността. Първата проява на завист отново е на космогонично ниво и се наблюдава при Мелкор:

„ Често бродел сам из Пустотата да дири Нетленния пламък, защото го изгаряло желание да сътвори свое собствено битие…” , „Но всъщност искал да покори и елфи, и хора, понеже завиждал на дарбите, с които обещал да ги надари Илуватар…” , „пълнел се с ревност и завист към делата на равните нему, що желаел да покори на своята воля…”

Завистта, която проявява Мелкор, също както и гордостта, има творческо-порядково естество. Тя се разгръща на няколко нива: завист към Върховния творец — Еру Илуватар, заради „притежаването” на Нетленния пламък; завист към останалите Валари заради техните дела; завист към по-долните нему Чеда на Илуватар — елфи и хора — за техните дарби. Обикновено проявяваме завист към някой, който считаме, че с нещо ни превъзхожда. Обектът на завистта, обаче, не е непременно на по-високо ниво в обществената йерархия.

Само от тази гледна точка можем да си обясним защо Мелкор изпитва завист към останалите Валари, които, поне първоначално, превъзхождал във всичко: „От всички Айнури тъкмо Мелкор бил надарен с най-много могъщество и познания…” , „Могъщи са Айнурите и най-могъщ сред тях е Мелкор…” , „…дълго имал надмощие над всички Валари начело с Манве и владеел почти цялата земна твърд”. Завистта на Мелкор в случая е продиктувана от копнежа му по притежаване на Светлината. А делата на Валарите по оформянето на младата Арда, малко или много, са проявление на точно тази Светлина, проявление на Нетленния пламък. Странна и нелогична изглежда и завистта на Мелкор към Чедата на Илуватар — елфи и хора, които във всяко отношение са по-нисши и несъвършени от един Валар. А завистта е към техните дарби, които са две основни: дарбата на свободата (да не намират покой в света и да създават живот извън Музиката на Айнурите) и дарът на Смъртта (кратък живот и отпътуване към незнайни предели след смъртта).

За да обобщим, нека да кажем, че и в трите направления, които разгледахме, завистта на Мелкор не може да се категоризира като „смъртен грях”. Защото, ако и да е опорочена, в основата ѝ лежат светли копнежи: копнежът по Светлината, жаждата за свобода, творческият импулс.

Завистта най-често се проявява при хората, които се оказват най-податливи на влияние и следователно най-податливи на греха сред всички други раси в Арда. Завист и алчност ражда могъществото на най-величавото човешко кралство през Втората епоха — прекрасният Нуменор. Завист към блаженството и покоя на Западните властелини във Валинор, завист към безсмъртната участ на Елдарите. Замислена като дар на Илуватар, смъртта постепенно се възприема като проклятие и скръб от нуменорци. И те закопняват за безсмъртната участ на Първородните: „Историята-казва Толкин — е за Смъртта и желанието за Безсмъртие. Което е почти все едно да кажа, че е история, написана от човек”.

Стремежът към безсмъртие почти винаги е бил стремеж за изравняване с боговете .При нуменорските владетели прераства в бунт срещу Твореца и отричане на досегашните авторитети. А всяко опълчване срещу Бог, както знаем, носи неминуемо наказание. Всъщност падението на Нуменор, описано в „Акалабет”, представлява друга Толкинова интерпретация на библейското грехопадение. Съдбата на звездния Андор се родее със съдбата на Содом и Гомор, на Вавилон — велики християнски градове, погубени от Бог заради греховете,в които затънали. Горделивостта, завистта и алчността предопределят трагичната съдба на Нуменор, но първопричината за тези грехове можем да открием в Дара, който Илуватар отсъжда за хората: дарът на свободата сами да определя живота си, да не намират нивга покой и непрекъснато да се стремят към непознатото. От тази гледна точка завистта на нуменорските владетели е, колкото алчност по нови владения, толкова и естествен човешки копнеж по неизвестното, неизследваното. А стремежът към безсмъртие е бунт срещу отредената им съдба (бунт срещу Твореца), а може би просто опит за съизмерване и равнопоставяне с Първородните Чеда на Илуватар — елфите. Свободата да търсиш и стремежът към равенство — нима това са грехове? И макар католикът Толкин да отсъжда по християнски съдбата на Нуменор, има още над какво да помислим.

3. Гняв

Освен представата за греха като третият по тежест от седемте смъртни гряха, в произведенията на Толкин откриваме и концепцията за т. нар. „справедлив гняв”. Тя е сходна по същество с християнската догма за „божия гняв”, който предизвикват с прегрешенията си хората. Такъв е гневът на Валарите — Повелителите на Арда — спрямо Чедата на Илуватар, когато последните нарушават установените закони (прегрешение спрямо Божия закон, което се наказва). Може би първата най-съществена проява на този гняв е Проклятието на Мандос към Нолдорите. Пророческо по своя смисъл, това проклятие е, не толкова наказание за страшната клетва на Феанор и неговите синове, колкото наказание за самия Бунт срещу Върховните Повелители на Арда. И Прокобата е страшна, защото не остава възможност за изкупление, за покаяние от страна на прегрешилите Нолдори.

В цялата история на Средна земя обаче, като че ли няма по-голяма, по-страшна проява на „божествен гняв” от унищожението на Нуменор — великото Задморско царство на хората през Втората епоха.

Както вече бе споменато, историята на Нуменор е история за човешкото грехопадение и почти идентична интерпретация на библейските сюжети за развратните Содом, Гомор, Вавилон. И пак най-страшният грях на хората се оказва стремежът им към Безсмъртие, който стремеж противоречи на отредената им участ, т.е. това е и Бунт срещу Твореца. С което предизвикват Божия гняв — този на Еру Илуватар — който е страшен и с унищожението на Нуменор променя и самите основи на света:

„…и зейнала бездна в морето между Нуменор и Безсмъртните земи, та водите нахлули към нея, грохотът и мъглите от безброй водопади стигнали чак до небето и целият свят се разтърсил — всички кораби на Нуменорците рухнали в бездната и мрачните дълбини ги погълнали навеки…  Изведнъж огън бликнал над Менелтарма, налетял ураганен вятър, небето и земята се разтресли, хълмовете рухнали и Нуменор потънал в морето…”

Освен тази концепция за т. нар. „справедлив (заслужен) гняв” („божествен гняв” в повечето случаи — проявява се от Илуватар, от Валарите), откриваме и множество прояви на гняв като присъщо качество на характера — слабост, но не непременно грях. Самите Валари също са подвластни на гнева — Улмо, Тулкас и Ороме лесно се разгневяват.

Гневът на Феанор носи страшни последствия за Нолдорите: първият изваден меч срещу брата логично води до Братоубийството в Алквалонде — на Телери от Нолдори. Гневът на Феанор продължава да живее в неговите синове, които, в изпълнение на клетвата, извършват нови братоубийства — нападението на Дориат, на Сирионските селища.

Гневът на Турин Турамбар довежда до ключови трагични събития в неговия живот: доброволното изгнание от Дориат и убийството на най-добрия му приятел Белег Куталион. Но Чедата на Илуватар винаги изстрадват последствията на своя гняв и точно поради това гневът в произведенията на Толкин е изкупим грях. И дори не толкова грях, колкото обикновена слабост, несъвършенство на характера-присъщо, както на Простосмъртните Чеда на Илуватар, така и на Върховните Повелители на Арда.

4. Леност

Леността като избягване на физическа или духовна дейност е рядко срещан грях в произведенията на Толкин. Или поне слабо застъпен в сюжетната линия. Персонажите на Толкин са активни, търсещи и дори, когато изпадат в някакъв вид застой, той трудно може да се определи като леност. Самото понятие може да се разглежда в два аспекта.

Когато говорим за леността като мързел, т.е. в чисто физически аспект, неизбежно първата ни асоциация е за хобитите. Обичта им към мира и покоя, любовта към обилното и многократно хранене, заседналият начин на живот лесно могат да се свържат с леността. Това е така до известна степен — въпреки че са добри земеделци и боравят изкусно с инструменти, хобитите се трудят по-скоро от нужда, а не от желание. Т.е. те се трудят, за да живеят, а не живеят, за да се трудят: „При нужда хобитите могат да се трудят като пчели, стига да имат настроение”.

По-страшна от физическата, обаче, е духовната леност. При хобитите тя се описва с думата „добропорядъчност”. Живеят в „добропорядъчна” област, наречена Графство — приятно затънтено кътче отвъд Моста на Брендивин чак до Далечните ридове. Посвещават времето си предимно на създаване и незабавно консумиране на храни. Живеят „добропорядъчно” — доволно и умерено и най-вече — откъснати от мрачните събития на външния свят. Самите те вече не помнят, че други охраняват и се грижат за дългия покой на Графството. Именно тази, и физическа, и духовна, изолация на хобитите от външния свят можем да определим като леност — да се задоволяваш с уютния и безбурен живот без да се стремиш към нещо повече. Оттук „леността” на хобитите логично се проявява в тяхната неприязън към приключенията и изобщо към всяко излизане извън Дома, всяко поемане „на път”. Както казва самият Билбо: „Опасна работа е да излизаш през вратата, Фродо. Само да стъпиш на Пътя, кой знае накъде може да те повлече, ако не си пазиш краката”.

5. Алчност

Наричана още скъперничество или сребролюбие, алчността най-често се определя като желание за материално богатство или придобивки в пренебрегване на духовните такива. В произведенията на Толкин алчността има същите опустошителни прояви, както и гордостта. И се проявява от представители на всички раси — елфи, хора, джуджета…

Първата проява на алчност отново се развива на космогонично ниво — в рамките на интерпретирания от Толкин библейски мит за падението на най-светлия ангел на небето (Денница). Ангелът-Маяр Мелкор рухва от небето поради своята гордост, но и алчност по света, създаден от Бог-Твореца (Илуватар). Това е алчност по притежаване на зримия свят (Арда) и всичко в него, но също и алчен копнеж по Светлината, копнеж по творческата свобода и всевластие, които обладава само Върховният Творец.

Скъперническата алчност на Феанор по безценните творения на ръцете му — Силмарилите — предопределя кървавите събития през Първата епоха в Средна земя. Подпечатана със страшна и неотменима клетва, тази алчност се превръща в съдба — за него и синовете му.

Алчността не сама по себе си, а породена от жаждата за власт, е ключов мотив и при преследване на Великите пръстени — и най-вече на Единствения пръстен — от Саурон. Симбиозата на алчността с други грехове и/или слабости (и най-вече съчетана с жаждата за власт) има опустошителни последици върху индивида. Това най-добре е изобразено при търсенето на Върховния пръстен, изкован от Саурон: убийството на Деагол от Смеагол при намирането на Пръстена; трагичното превращение на Смеагол в Ам-гъл; изпадането на Боромир под влияние на Пръстена; невидимите белези, които оставя Пръстенът в душите на своите носители — Ам-гъл, Билбо, Фородо…

Алчността в класическото си разбиране като стремеж към материални придобивки (ценности) в творчеството на Толкин е основната слабост на драконите и джуджетата. Самият Толкин нарича алчността „болестта на дракона”. Двата най-известни дракона в историята на Средна земя — Глаурунг и Смог — почиват върху ложета от злато и скъпоценности, струпани от хазните на опожарените от тях кралства — съответно Нарготронд и Еребор. Алчността при джуджетата се заражда от вродената им любов към металите и скъпоценностите, които с много труд изкопават от дълбините на земята. Тя е свързана и с това, че джуджетата „винаги искат награда за труда”. През дните на Първата епоха джуджешката огърлица Наугламир — най-великото творение на джуджетата в Древните дни — става обект на алчни спорове между майсторите от Ногрод и елфическия крал Тингол. Призовани от последния, за да вградят откраднатия Силмарил в огърлицата, джуджетата „пламнали от копнеж да присвоят тези съкровища и да ги отнесат надалеч в своите домове под планините”. Отказът на Тингол да им ги даде (също продиктуван от алчност), както и думите му да не чакат възнаграждение за труда си, разпалват алчността на джуджетата до огнена ярост. Последиците от алчността са трагични — смъртта на Тингол, битката между елфи и джуджета в Дориат и разграбването на кралството.

В средата на Третата епоха страстта на джуджетата от Мория (с крал Дурин VI) в търсенето на митрил — най-редкият и ценен метал — пробужда в земните недра ужас от Древните времена. Балрогът на Моргот става известен като „Злото на Дурин”, но в известен, иносказателен смисъл „Злото на Дурин” е именно алчността на джуджетата. Тя отключва поредицата от трагични събития за джуджетата: убийството на крал Дурин VI, на неговия син Наин I и погубването на Хазад-дум (Мория). Склонността на джуджетата да трупат скъпоценности логично довежда при тях драконите. И второто джуджешко кралство — сред Еребор — било унищожено: от дракона Смог Златния. И дори след унищожението на дракона алчността ръководи постъпките на героите, което е най-видно при споровете за разпределение на драконовото съкровище.

6. Лакомия

Както повечето смъртни грехове, и лакомията е свързана с естествена физиологична потребност, изведена до крайност — прекомерно желание да се консумира много повече, отколкото са нуждите. В почти всички класификации на седемте смъртни грехове, правени за нуждите на християнската доктрина, лакомията заема последно място. Т.е тя се е считала за най-малко сериозния грях, за сравнително безобидна в сравнение с останалите. Как е,обаче, при Толкин?

Чревоугодничеството заема особено важно място в бита и нравите на Малкия народ — хобитите: те „на драго сърце се смеели, ядели и пиели, обичали да се шегуват простодушно по всяко време и се хранели по шест пъти дневно”. Любовта им към храната оказва естествено отражение върху антропогенетичните характеристики: лицата на хобитите са „добродушни”, „широки, яснооки, червенобузести, с уста, винаги готова за смях, за ядене и пиене”. Яденето при хобитите може да се сравни с религиозен ритуал и като такъв действа, не само на тялото, но и на душата. С големи количества ядене и пиене хобитите се борят със стреса, облекчават уплахата и досадата си.

При все това, обаче, Толкиновото отношение към тази слабост на хобитите съвсем не изглежда осъдително, дори напротив. Симпатична ни става тази тяхна слабост към храната и съвсем не ни изглежда греховна. Това е така, може би, защото научаваме и друго.Освен любовта им към хубавите неща, хобитите „в тежък час можели да се лишат от тях и със своята издръжливост пред ударите на скръб, враг или бура да смаят ония, които не ги познавали добре и съдели за тях само по коремчетата и закръглените им лица”. Затова и Толкин описва лакомията на хобитите с добродушна симпатия — след като можеш да се лишиш от това, което ти доставя удоволствие, значи не ти си роб на своята слабост, а тя служи на теб.

В творчеството на Толкин обаче, има един персонаж, който проявява особен вид, но много по-страшна лакомия. Това е Унголиант — страшно творение на Мрака от Древните дни, която се отрича от господаря си Мелкор, за да бъде сама господарка на своята алчност и лакомия. Тази лакомия е нихилистична, анти-екзистенциална по същество; тя е плод на Мрака, който се опитва да погълне Светлината. Унголиант изсмуква всяка светлина, която успява да намери, в опит да запълни вътрешната си пустота и я бълва, преобразена на задушлив мрак или по-точно Несветлина. В такова наметало от Несветлина Мелкор и Унголиант нападат Валинор по време на празника във възхвала на Еру. При това нападение лакомията на Унголиант се проявява в пълната си разрушителна сила: тя изсмуква жизнените сокове на Двете Дървета, излива отровата на Смъртта в техните тъкани и тъй ги погубва; изпива до дъно Изворите на Арда. Погубена, погълната е Светлината и мрак черен пада над Валинор. Не се насища обаче, Унголиант — дори след като поглъща откраднатите съкровища на Феанор от Форменос. Пустотата в нея се стреми да погълне последните искри от Светлината на Двете Дървета, съхранени в Силмарилите. Подобна анти-екзистенциална ненаситност обаче, е саморазрушителна. Унголиант в крайна сметка, може би, става жертва на собствената си лакомия. Защото Мракът има нужда от Светлината, за да съществува.

7. Похот

В християнската доктрина похотта се определя като прекомерен копнеж за телесни удоволствия. Една от десетте Божи заповеди гласи „Не прелюбодействай”. И Старият, и Новият завет разрешават физическата близост между мъжа и жената само в рамките на брака и то с главна цел създаване на потомство. Изпитването на удоволствие от самия акт е греховно, а прелюбодеянието (особено за жените) се е наказвало сурово.

Любовта неизменно присъства в Толкиновото творчество — във всичките си форми обаче, тя е лишена от сексуалност. Липсата на внимание към секса — основен човешки нагон и инстинкт — вероятно се дължи на дълбоката католическа вяра на Професора в светостта на брака и сексуалната вярност. Това целомъдрие не му е позволявало да изследва други алтернативи.

Може би най-видимата изява на похот, която срещаме в творчеството на Толкин, е описаната в „Силмарилион” среща на Моргот с Лутиен: „А Моргот като видял нейната хубост, пламнал от скверна страст и в душата му се зародил нов план, по-черен от всичко друго, що бил замислял…” Тази скверна страст е именно похот, предизвикваща лъстиви намерения у Моргот.

Похот, породена от нечестива любов, изпитва и Маеглин — синът на Мрачния елф Еол — към своята братовчедка Идрил. Темата за инцеста се вплита и в трагичната история на Турин Турамбар и неговата сестра Ниниел Ниенор. Но тяхната любов, макар и кръвосмесителна, макар и обречена от проклятието на Моргот и магията на Глаурунг, си остава някак чиста, възвишена и неосквернена от самоцелна похот.

Намеци за сексуално влечение липсват и в неосъщественото желание на Еовин към Арагорн. Любовта между самия Арагорн и Арвен е възвишена, романтична и дори някак нереална със слабото си присъствие в сюжетната линия.

От всички, определени като „смъртни”, грехове на човешката природа, похотта има най-слабо присъствие в творческата вселена на Толкин. Но в тази вселена властва любовта — любов, която спасява; любов, която цери; любов, която извисява; любов, която придава смисъл на всичко.

III. Заключение

В творческата вселена на Толкин (почти) няма безгрешен персонаж. Всички герои обичат и мразят по своему, прегрешават, страдат и търпят последствията на своите прегрешения. Има възмездие, но има и изкупление, придобито обикновено чрез страдание. А, както учи Библията, страданието е най-краткият път към спасението.

Използвана литература:

1. Дж. Р. Р. Толкин. Властелинът на пръстените. Превод от английски Любомир Николов, второ издание. Издателство „Бард”, София, 1999 г.;
2. Дж. Р. Р. Толкин. Силмарилион. Под редакцията на Кристофър Толкин. Превод от английски Любомир Николов.. Второ издание. Издателство „Прозорец”, София, 2001 г.;
3. Дж. Р. Р. Толкин. Писмата на Дж. Р. Р. Толкин. Под редакцията на Хъмфри Карпентър.

Автор: Светла Добрева