Родът на Феанор

Любомир Гиздов

ФЕАНОР

Феанор е Елдар от народа на Нолдорите. Първоначално е наречен Финве или Финвеминя (от Куеня Finwëminya, „Финве първи”) на баща си, а по-късно, когато се развили талантите му, Куруфинве (Умел, сръчен (син на) Финве). Майка му, обаче го нарича Феанаро, което значи дух на огъня (1). По-късно историците най-често използват формата Феанор, която е образувана от синдаринското Фаенор и куенийското Феанаро. Считан от мнозина за най-могъщия измежду Нолдорите, велик майстор и воин. Той е създателят на Силмарилите и Феаноровите букви (по известни като Тенгвар), а вероятно и на Палантирите (2).

Живот във Валинор

Феанор бил най-големият син на Финве, Върховния Крал на Нолдорите, а майка му, първата съпруга на Финве, се наричала Мириел. При раждането на Феанор, за да му даде живот, голяма част от силата ѝ се предала на единствената ѝ рожба. Дори ори безсмъртните земи на Аман не могли да я изцерят изтощението ѝ и тя сама пожелала да напусне тялото си. Така тя станала първият Елдар, чийто дух отишъл в Чертозите на Мандос. Синът на Финве порастнал бързо, става висок, силен и сръчен. Имал гордо изражение, в очите му сякаш гори огън, а косата му е дълга и гарваново черна. Още в ранна възраст, когато бил на не повече от десет Валинорски години, се оженил за Нерденел. (3) От баща й, великия ковач Махтан, научил много тънкости на ковашкото изкуство, които той самият бил научил от Ауле. Нерденел родила седем деца, всички момчета — Маедрос, Маглор, Келегорм, Карантир, Куруфин, Амрод и Амрас. След време Финве взел за втора жена Индис Прекрасната, която била от народа на Ваниярите. Тя го дарила с двама сина — Финголфин и Финарфин. Феанор обаче не изпитвал любов към Индис и синовете ѝ и той и семейството му, които преди живели заедно с Финве в кралските чертози, сега заживели отделно от тях. Докато растели синовете на Индис, Феанор събирал премъдрости и майсторски похвати и творял и се трудил с наслада. Ала през това време Мелкор заблуждил Валарите, че се е разкаял за злините си и бил освободен. Мелкор се преструвал на изпълнен с добри чувства и разкрил много занаятчийски тайни на Нолдорите, но в същото време се опитвал да поквари душите и разума им и да ги направи пионки в злите си планове. Но Феанор не слушал думите му, защото от всички елфи в Блаженото Кралство, той най-много го ненавиждал. (4)

Скоро, във върха на своето умение, Феанор решил да сътвори нещо невиждано до този момент. Поискал да съхрани и сбере в нещо светлината на Двете Дървета. Може би на тази мисъл го навели косите на Галадриел, които сякаш улавяли в себе си свелината на Лаурелин и Телперион. Феанор често наблюдавал Галадриел с почуда и възхищение и три пъти я молил да му даде кичур от косата си. Но тя отказвала, защото в него тя виждала тъмнина, която мразила и от която се бояла. (5) Независимо от това разочарование, мисълта за това велико творение не напуснала Феанор и той, тайно, впрягайки цялото си умение, подхванал дълъг труд и накрая създал Силмарилите. Те били най-великото му творение и той ги ценял изключително много. Феанор сам казал, че никога не би могъл отново да създаде нещо толкова велико. Всички немеели пред тях, дори Валарите. Самата Варда ги благословила, а Мандос предрекъл, че съдбата на Арда ще е обвързана с тях. Мелкор завиждал на Феанор за тези творения и закопнял за тях, не само заради красотата и могъществото им, а и защото велико майсторство, което дори той не можел да достигне, се изисквало за направата им. Решен да погуби Феанор и да си присвой Силмарилите, той сеел лъжи измежду Нолдорите. Разказвал истории за разкошни земи далеч на изток и казвал, че Валарите взели елфите Аман за да могат да ги контролират, като с това целял и да си отмъсти на Валарите, като ги скара с елфите. Бързо се разпръвали скверните му слова и Феанор ставал все по подозрителен, а с това нарастнала и ревността му към Силмарилите. Показвал ги само на големи празници, а през останалото време ги държал под стража. Ала не се стигнало само до там. Чул Феанор слухове, че брат му Финголфин планира да свали от власт Финве и да заеме мястото му, отнемайки старшинството на Куруфинве, а също така и да си присвой Силмарилите. Омразата на Феанор растяла и един ден, когато баща му бил свикал съвет заради настъпилите раздори, той нахлул в чертозите на Финве и заплашил и изгонил брат си Финголфин, вдигай меч срещу него. Разгневили се Валарите и наказали Феанор като му наредили да напусне Тирион за дванайсет години. (6) Феанор приел наказанието мълчаливо и си тръгнал, вземайки със себе си всичките си големи съкровища, включително и Силмарилите. С него тръгнали и синовете му, както и баща му Финве, но съпругата му Нерденел останала и заживяла с Индис. Оттеглил се Феанор във Форменос, където построил със синовете си могъща крепост със съкровищница под нея.

Разбрали Валарите, че Мелкор стой зад раздора на Нолдорите и изпратили Тулкас да го залови, но той не могъл да го намери. Дълго време нямало следа от него, докато неочаквано не се появил във Форменос. Мелкор се опитал да привлче Феанор на своя страна. Надявал се той да му повярва, защото изглеждало, че думите са се сбъднали — по време на отсъствието на Феанор и Финве, Финфолфин управлявал Нолдорите. Но синът на Финве прозрял през лъжите истинските цели на Мелкор и го изгонил. Щом Валарите чули за случилото се, отново започнали да преследват Мелкор, но станало ясно, че той е избягал от Валинор.

След време Валарите решили да поправят раздора между Феанор и Финголфин и ги извикали във Валинор да се сдобрят. Финфолфин простил на брат си, подал му ръка и признал старшинството му, като му обещал, че ще му бъде истински брат по сърце и ще изпълнява повелите му. Поел Феанор ръката му, макар не така охотно.

А през това време, Мелкор се бил съюзил с Унголиант, и двамата нахлули във Валинор и унищожили Двете Дървета. Пронизал ги с копието си Мелкор, а ненаситният паяк изпил соковете им. Настанал мрак над Блаженото кралство. Видял Манве в далечината как се отдалечава Унголиант и пратил подире ѝ потеря, но вече било късно. Единствено в Силмарилите се била съхранила още светлината на Двете Дървета и Явана помолила Феанор да ѝ ги даде, за да възвърне живота на Дърветата. Ала като творец, той обичал произведенията си и бил привързан към тях, а това важало в много по-голяма сила за Силмарилите. Те били най-великото му творение и нямало да може да създаде пак други като тях. А и след всички лъжи на Мелкор, той не вярвал на Валарите. Затова отвърнал, че не би предал камъните доброволно. По това време пристигнали пратеници, които разказали как Мелкор пристигнал във Форменос, съсякал Финве, взел Силмарилите и заедно с Унголиант разрушил крепостта. Страшна скръб и ярост обезли Феанор и той проклел Мелкор и го нарекъл с името Моргот, Черен враг на Света, а също и заповедта на Валарите да се отиде на Таникветил, след което побягнал в нощта.

Завръщането на Нолдорите

След като Моргот избягал от потерята, Валарите дълго време останали край Пръстена на Съдбата. Но Феанор не можел да стой и да чака. Събрал народа си край Туна, ала изгнанието му още не било свършило и по този начин той открито се разбунтувал срещу Валарите. И пред Нолдорите изрекъл слова, от които в сърцата им пламнал огън, които бил допълнително разпалван и измамните приказки на Мелкор за свобода. Приканвал ги да тръгнат след Моргот, да отмъстят на лъжеца за убийството на краля им и за кражбата на Силмарилите. Но в думите му се преплитали и лъжите на Мрачния владетел, защото не само срещу него били насочени те, но и срещу Валарите. А освен това Феанор и синовете му изрекли страховита клетва. Зарекли се, че ще се бият с всеки, който си присвой Силмарлите и се обрекли на вечен мрак, ако не изпълнят клетвата. За свидетели се обърнали към Илуватар, Манве, Варда и Таникветил. Възпротивили се много от Принцовете на Нолдорите и започнал спор, но накрая се наложило решението на Феанор и Нолдорите потеглили на поход. Валарите пратили вестоносец, в опит да разубедят Феанор, но не постигнали нищо. Потеглили на север Нолдорите, но станало ясно, че ще им трябват кораби за да стигнат до Средната земя. Феанор се обърнал към Телерите, но те не пожелали да се присъединят към Нолдорите, нито да им дадат корабите си или да им окажат каквато и да е помощ. Не останал друг изход, освен да се завземат корабите със сила. Нолдорите нападнали Телерите и след люта битка, най-накрая си присвоили белите ладии, но с цената на пролята братска кръв. Потеглили на север към Хелкараксе. Но по пътя, с могъщ глас ги спрял самият Мандос и изрекъл пророческо проклятие, което станало известно като Прокобата на Нолдорите. На страшни неща ги обрекъл. Казал, че Валарите ще затворят Валинор за тях и че всяко тяхно начинание ще се превръща в зло и тези, които не загинат от меч или мъка, ще се уморят и ще заживеят като сенки. Ала Феанор останал твърд и непоколебим и наредил да продължат напред. Финарфин и голяма част от свитата му се върнали назад. Стигнали Нолдорите до Хелкараксе, но нямало достатъчно кораби за всички и първи отплавал към Ендор народът на Феанор и синовете му. Ала Феанор не желаел да върнат корабите обратно, пък и не искал някой да разубеди и да се върне обратно във Валинор и щом стигнали Лосгар, наредил да ги изгорят. След това продължил с отряда си към езерото Митрим и там решили да направят лагер. Но Мелкор бил видял пламъците на горящите кораби, събрал войската си и нападнал Нолдорите, още преди да са довършили лагера. Макар и изненадани и по-малобройни, Нолдорите удържали победа. Те обърнали орките на бяг, а отрядите, които се притекли на помощ на Мелкорвите войски също били разгромени. Феанор най-после бил напът да си отмъсти и яростно преследвал орките, защото искал час по-скоро да се изправи срещу Моргот. Но в гнева си се откъснал от останалите Нолдори и виждайки това, войските на Мелкор се обърнали срещу него, а от Ангбанд излезли Балрозите. Макар че се оказал обкръжен, Феанор се борил дълго. Накрая обаче Готмог му нанесъл тежък удър и го повалил. Пристигнали тогава синовете Феанорови, отблъснали Балрозите и понесли баща си назад, но вече било късно, Феанор бил смъртно ранен. Усетил това Куруфинве, проклел Мелкор и казал на синовете си да изпълнят клетвата и да си отмъстят. След това издъхнал, а тялото му изгоряло на мига, превръщайки се в пепел и дим.

1. Името идва от Phay-anāro, което буквално преведено значи „лъчисто, сияино слънце” — „phay” — излъчвам, сияя и „anar” — слънце.
2. В „Силмарилион”, „За Феанор и освобождаването на Мелкор” се казва „(Феанор) създал и други кристали, в които дребни, но ясни се виждали образи отдалече, сякаш през взора на орлите на Манве”, а във „Властелинът на Пръстените”, „Двете Кули”, глава 11, Гандалф казва „Палантирите произхождат от Елдамар отвъд Задмория.
   Нолдорите са ги създали. Може би сам Феанор ги е изваял в тъй древни дни,
   че времето не се измерва в години.”
3. I. Една Валинорска година е приблизително равна на 9,6 Слънчеви години.
   II. В един интернет сайт (не пазя линк :/ ) е посочена тази възраст, но не пишеше откъде са взели информацията, така че се разрових за да проверя дали е достоверна. Според „History of Middle Earth”, „Morgoth’s Ring”, „The Annals of Aman”, Феанор е роден през 1179 година от летоброенето на Двете Дървета, а Финголфин е роден през 1790 година. В „Силмарилион”, „За Феанор и освобождаването на Мелкор” пише, че Финве е взел Индис за жена по някое време след женитбата на Феанор и Нерданел, следователно Феанор трябва да се е оженил преди 1790-та (но не повече от една-две години, защото тогава вече би бил твърде млад (детството при елфите протича по-дълго, отколкото при хората), т.е. когато е бил на около 10 Валинорски години.
4. В „Силмарилион”, „За Феанор и освобождаването на Мелкор”
5. „Недовършени предания”, „Историята на Галадриел и Келеборн”
6. I. В „History of Middle Earth”, „Morgoth’s Ring”, „The Annals of Aman” се казва, че годината в която Феанор е пратен в изгание е 1490-та, а годината в която Феанор е извикан на празненството за да се помири с брат си е 1495-та. Т.е. това става след пет Валинорски години или около петдесет Слъчени години, а по това време Феанор още е бил в изгнание. Ако бе заточен за 12 Слънчеви години, наказанието щеше да е изтекло дотогава, така че явно става дума за Валинорски години.
   II. В „History of Middle Earth”, „Morgoth’s Ring”, „The Annals of Aman” пише, че Феанор е бил пратен в изгнание за 20, не за 12 години.

 

НЕРДЕНЕЛ

Нерданел била от народа на Нолдорите, дъщеря на ковача Махтан — един от Аулендурите (от елфически „слуга на Ауле”). Косата ѝ била червена, а кожата и също имала червеникът отенък. Тя била дори по-млада от Феанор, когато се венчала за него. Мнозина се почудили на тази сватба, защото Нерденел не била от най-красивите от народа си. Но била силна и свободомислеща и изпълнена с копнеж за знания. В младините си обичала да се разхожда надалеч от местата, които обитавали Нолдорите и така срещнала Феанор и двамата били спътници в много пътувания. От баща си Нерденел научила много тънкости на ковашкия занаят. Тя правеля скулптури и статуи от метал и камък, някои от които представлявали изображения на Валарите или на различни мъже и жени от Елдарите. Те изглеждали толкова истински, че ако някой не знаел, че са направени от камък, би ги заговорил. Други скулптури обаче били плод на собственото ѝ въображение и имали чудновати, но красиви форми. Нерденел имала силна воля, но и била по-търпелива от Феанор. Предпочитала да разбере умовете на другите, а не да ги завладее. Когато била в компания не говорела много, а слушала думите на другите и ги наблюдавала. Тези си склонности предала на някои от децата си, но не на всички. Седем сина родила на Феанор — Маедрос, Маглор, Келегорм, Карантир, Куруфин, Амрод и Амрас. В началото с мъдростта си тя успявала да укроти Феанор и била единствената, която понякога успявала да го посъветва по някакъв начин. Но сетнешните му постъпки я натъжили и двамата се отчуждили един от друг. Когато Феанор бил изпратен в изгнание извън Тирион, тя не отишла с него, а останала при Индис (по-късно вероятно се преместила в бащината си къща), която тя винаги била почитала, въпреки че това не се понравило на Феанор. Когато той повел Нолдорите към Средната земя, Нерденел отново не тръгнала с него. Но преди Нолдорите да потеглят, тя отишла при Феанор и го помолила да не взема със себе си поне един от двамата им най-малки сина, близнаците Амрод и Амрас. Но Феанор рекъл, че щом не е вярна съпруга и го изоставя, ще трябва да се раздели и със синовете си. Нерденел се ядосала и му отвърнала, че поне един от синовете им няма да стъпи на Средната земя. Така, гневни един на друг, двамата се разделили и Нерденел останала да живее във Валинор.

1. Информацията за Нерденел е взета от History of Middle Earth — Morgoth’s Ring, The Later Quenta Silmarillion, Of Feanor and the Unchaining of Melkor и Peoples of Middle Eart, The Shibboleth of Feanor. of Feanor.

 

АМРАС

По данни от по-късни записки на Толкин (1)

Амрас бил най-младията от синовете на Феанор. Първоначално Нерденел дала на Амрод и Амрас, които били близнаци, едно и също име — Амбаруса („червенокосия”), защото и двамата имали червена коса, наследена от рода на Нерденел. Но Феанор я помолил да им даде различни имена и тя решила единия да нарече Умбарто, като остави на времето да покаже кой от двамата ще носи името. Но Феанор не бил доволен от това име, защото то значело „Злощастния” и го променил на Амбарто. Двамата братя, Амрас и Амрод, обаче се наричали помежду си Амбаруса. Амрас бил привързан към майка си, а и постъпките на баща му го били стъписали и той вероятно предпочитал да остане с Нерденел, а не да поеме към Средната земя. Но въпреки това се качил на корабите с баща си и братята си. Феанор подозирал, че той може да пожелае да обърне кораба си и да се върне във Валинор, затова щом спрели при Лосгар, Феанор взел със себе си Куруфин и с още няколко доверени елфа подпалили корабите, макар че било запланувано да продължат с корабите на юг още известно време. Ала Амрас не бил слязъл на брега, където не би се чувствал добре, пък и вероятно наистина смятал през нощта да обърне кораба си назад към Валинор. Така загинал злощастно най-малкият син на Феанор, за когото името Умбарто се оказало пророческо.

1. History of Middle Earth — Morgoth’s Ring, The Later Quenta Silmarillion, Of Feanor and the Unchaining of Melkor и Peoples of Middle-Earth, Late Writings, The Shibboleth of Feanor.

 

АМРОД И АМРАС

По данни от публикувания „Силмарилион”

Най-малките синове на Феанор били близнаци и се казвали Амрод и Амрас. Двамата били еднакви и на външен вид и по дух. Куенийските им имена били Питяфинве (Pityafinwe) — „малкия Финве” и Телуфинве (Telufinwe) — „последния Финве” (1). В „Силмарилион” не се казва много за тях, но двамата винаги са споменавани заедно. След като положили клетвата, заедно с баща си останалите си братя, се отпътували за Средната Земя. След Дагор Аглареб Нолдорите обсадили Ангбанд и повечето от тях се заселили в северните крайща на Белерианд. Амрод и Амрас обаче се заселили в южната част на Източен Белерианд. Нямало други елфически владетели, които да живеят за постоянно там, но земите били изключително красиви и често идвали елфи от най-различни крайща за да ловуват. Земите на Амрод и Амрас останали пусти, докато там не се заселил народът на Беор. През това време двамата братя се били прочули като велики ловци.
След Дагор Браголах народът на Амрод и Амрас започнал да се разпръсва, но към се присъединил Карантир, които избягал от набезите на Глаурунг в Източен Белерианд. Така заедно с Карантир, Амрод и Амрас се отправили на юг и отишли чак отвъд Рамдал, където получили помощ от Зелените елфи. Амрод и Амрас оцелели след нападението на Дориат, но при следващия опит на синовете да Феанор да си възвърнат Силмарилите, когато нападнали народа на Еарендил, двамата загинали в битката.

1. History of Middle Earth, Peoples of Middle-Earth, Late Writings, The Shibboleth of Feanor.

 

МАГЛОР

Маглор бил вторият син на Феанор. За него се казва, че наследил от по-мекия и нежен нрав на майка си повече от всичките си братя. Той бил най-великият поет и певец от Нолдорите, а от целия народ на Елдарите отстъпвал единствено на Даерон от Дориат. Маглор е съчинил и баладата „Нолдоланте”, която разказва за Братоубийството в Алквалонде. Той се интересувал също така и от елфическите езици в Белерианд и тяхното развитие. Неща, за които братята му, като изключим Куруфин, но той се интересувал от чуждите езици, като джуджешкия, нямали време покрай военните дела. (1)

Куенийският вариант на името му е Макалауре (Macalaurë) или „ковящия злато” (forging gold, gold-cleaver). Това не е буквално, а се отнася за песните му; звуците, които се чували, когато пеел и свирел на арфа били наричани от другите „златни” (2). Бащиното му име било Канафинве (Kanafinwe), което има два възможни превода — „гръмкогласния” (strong-voiced) или „внушителния” (commanding) (3). Маглор може би е бил женен, но жена му не се споменава никъде. (4) След полагането на клетвата, той, заедно с останалите Нолдори, тръгнал към Средната Земя.

Маглор и Маедрос останали в добри отношения с другите Нолдорски родове. От синовете на Феанор само те двамата се явили на Празника на обединяването Мерет Адертад.
Както останалите си братя, Маглор се заселил в Източен Белерианд. Той охранявал земите между двата ръкава на Гелион, наречени Маглоровия пролом. Те били най-окрити и удобни за нападение откъм север. Именно оттам армиите на Моргот се опитали да проникнат в Източен Белерианд по време на Дагор Аглареб. Но с помощта на братята си, Маглор опазил пролома близо четири века и половина, докато не настъпил Дагор Браголах. Тогава Глаурунг минал оттам и опустошил всичко и Маглор бил принуден да се оттегли при Маедрос.

Когато в Белерианд дошли Смуглите хора, Маедрос и Маглор се съюзили със синовете на Бор — Борлад, Борлах и Бортанд. По време на Нирнает Арноедиад те им останали верни, макар Моргот да се опитал да ги подкупи. Народът на Улфанг обаче се изкушил и преминал на страната на Моргот. Маглор убил водача на измениците Улдор Проклети, но армията на Маедрос била атакувана от три страни, не издържала и се разпръснала.

Маглор оцелял и последвалите два опита на синовете на Феанор да си възвърнат Силмарилите. След атаката над Заливите, Маглор съжалил синовете на Еарендил, които били взети в плен и се грижил за тях като баща и впоследствие между тях се зародила силна обич.

Когато приключила Войната на Гнева и Мелкор бил разгромен, двата Силмарила от короната му били поверени на Еонве. Маглор и Маедрос, последните оцелели синове на Феанор, отново предявили претенции за Силмарилите, но Еонве отвърнал, че те са изгубили правата си над тях и ги призовал да се завърнат във Валинор, където да се изправят срещу правосъдието на Валарите. Тогава Маглор се разкаял и се опитал да убеди брат си да постъпят така, както ги съветват, но безуспешно. Накрая той последвал Маедрос в последен отчаян опит да си възвърнат камъните, но когато най-накрая го сторили, те изгорили ръцете им. В отчаянието си, Маедрос се хвърлил в една огнена пропас и Маглор и Маглор останал последният жив Феаноров син. Но той не понесъл болката, причинена му от Силмарилите и се хвърлил в морето. Мнозина казват, че той така и не се завърнал при елфите, а останал в Средната Земя векове наред, обикаляйки по бреговете и пеейки песни за отчаянието и болката си и за печалната съдба на рода си.

1. Peoples of Middle-Earth, Late Writings, The Shibboleth of Feanor.
2. History of Middle Earth, Peoples of Middle-Earth, Late Writings, The Shibboleth of Feanor и History of Middle Earth, The Lost Road, The Etymologies.
3. Приемам и други преводи на имената, тези ги взех от един руски сайт.
4. History of Middle Earth, Peoples of Middle-Earth, Late Writings, Of Dwarves and Men

 

КАРАНТИР

Карантир е бил четвъртият син на Феанор. Той бил най-грубият и гневлив от братята. Бащиното му име било Морифинве (Morifinwe), което означавало „мрачния” и се отнасяло за тъмно-кестенявата му коса, която наследил от дядо си, но било и пророческо за мрачния му характер. (1) Името, дадено от майка му било Карнистир (Carnistir), което значело „червеноликия” („red-face”). Получил това име, защото имал същия червеникав отенък на лицето, като този на Нерденел. (2) Освен Куруфин и Маглор, Карантир е бил третият от братята, който се е оженил. След Бунтът на Нолдорите и полагането на Клетвата, той тръгнал към Средната Земя. Там открито показвал неприязънта си към синовете на Финарфин. Карантир се заселил с народа си на изток, близо до езерото Хелеворн,
в Таргелион, наричан още Дор Карантир или „Земята на Карантир”. Когато се изкачил на Еред Луин и погледнал на изток, той се удивил от необятните земи на Средната Земя. По-късно той е тръгвал на пътувания из тези земи, а едно от тях, което продължило доста дълго, той предприел заедно с Куруфин и Келегорм. Именно в земите на изток Таргелион, Карантир се срещнал с джуджетата. Той сключил съюз с тях, но взаймоотношенията между двата народа не били приятелски, защото макар да споделяли любовта към занаятчийството, джуджетата били потайни, а Карантир презирал грозотата им.

Когато хората започнали да се преселват от изток, Халадините, след като били посрещнати недружелюбно от Зелените елфи в Осирианд, тръгнали на север и се заселили в земите на Карантир. След известно време обаче, Моргот изпратил войска от орки, които заобиколили Обсадата и нахлули в Таргелион от изток. Нападнали Халадините, а те, под командването на Халдад, се укрепили в земята между двете реки Аскар и Гелион. Но храната им свършила и когато орките предприели последна, съкрушителна атака, от север дошла войската на Карантир и ги отблъснала. Карантир видял, че хората са смели воини и предложил на Халадините земи и обезщетение за загиналите. Халет, която била поела командването, защото баща ѝ Халдад и брат ѝ Халдар били загинали в битката, благодарила на сина на Феанор, но му отказала и повела народа си на запад.

По време на Дагор Браголах, когато Глаурунг опустошил Източен Белерианд, Карантир събрал останалите си хора и избягал на юг, където се присъединил към народа на Амрод и Амрас. Заедно те отишли още по на юг, отвъд Рамдал. Укрепили се на Амон Ереб и получили помощ от Зелените елфи и орките не смеели да навлизат в тези земи. След няколко години в Белерианд се появили Смуглите хора. Най-могъщите им владетели, Бор и Улфанг се съюзили с Нолдорите. Към Карантир се присъединили синовете на Улфанг – Улфаст, Улварт и Улдор Проклети. Оказало се обаче, че Моргот ги бил привлякъл на своя страна и по време на Петата Битка, те изменили на клетвата си към Карантир. Маглор убил Улдор (3), но останалите отряди на предателите нападнали войската на Маедрос и притисната от три страни, тя не издържала и се разпръснала. Но Феаноровите синове успяли да се измъкнат на изток към връх Долмед, а после заживели в земите около Еред Линдон при Зелените елфи.

След време, когато разбрали, че Силмарилът е в Диор, синовете на Феанор предявили претенциите си върху него и след като им било отказано, те нападнали Дориат. Карантир загинал в битката, заедно с Келегорм и Куруфин, а Силмарилът така и не попаднал в останалите Феанорови синове.

1. History of Middle Earth, Peoples of Middle-Earth, Late Writings, The Shibboleth of Feanor
2. Пак там.
3. В по-ранни версии се казва, че Улдор бил убит от Карантир.

 

КУРУФИН И КЕЛЕГОРМ

Келегорм бил третият син на Феанор. Бил наричан още Прекрасния. Бащиното му име било Туркафинве (Turkafinwe), а значението на това име било „здрав, силен”. Майчиното му име пък било Тиелкормо (Tyelkormo) или „Сприхавия” („hasty-riser”), заради избухливия си нрав и навика му да се нахвърля внезапно, щом бъде ядосан. (1) Още в Аман той се прославил като ловец. Бил приятел с Ороме и често ловувал с него. И докато баща му и другите му братя често гостували в чертозите на Ауле, Келегорм ходел при Ловеца на Валарите. От него научил всичко за зверовете и птиците, включително и езикa им.

Куруфин, петият син на Феанор и Нерденел, бил най-умелият майстор от всичките си братя. Наследил това си качество, както и много други, от баща си. Феанор му дал собственото си име, Куруфинве (Кurufinwë), защото двамта си приличали много по нрав, таланти и външен вид. Вероятно поради това, Куруфин бил любимият син на Феанор. Майчиното му име било Атаринке (Atarinke, което значело „малкия баща”, дадено му отново поради приликите между него и баща му. За разлика от всички останали свой братя, Куруфин предпочитал бащиното си име и предпочитал да го наричат с него. Друга черта, която го отличавала от другите синове на Феанор, с изключение на Маглор, била интересът му към лингвистиката. Но той не се интересувал от елфическите, а от джуджешките езици. Той бил и единствения от Нолдорите, който се сприятелил с народа на Наугримите и именно от него елфическите учени били получили повечето си знания за езика Хуздул. Той бил един от тримата братя, заедно с Карантир и Маглор, които се оженили, но бил единственията, който имал дете. Синът му, Келебримбор, отишъл с него в Средната земя, но жена му не го последвала, а останала в Аман при народа на Финарфин. (2)

След като положили Клетвата на Феанор, Куруфин и Келегорм заминали с другите Нолдори към Средната земя. По време на Дагор-нуин-Гилиат, орките обсадили Кирдан, се опитали да се притекат на помощ на останалалата войска на Моргот, която била обърната на бях от Нолдорите, но Келегорм узнал за това и заедно с част от елфическия отряд им устроил засада и ги победил. След това, двамата братя укрепили Англонския проход, единствения път към Дориат, а войската им охранявала и цялата област Химлад.

След време, Аредел, дъщерята на Финголфин, след като напуснала Гондолин, решила да потърси Куруфин и Келегорм, защото била добра приятелка със синовете на Феанор и се била затъжила за тяхната дружба. Но когато пристигнала в земите им, тях ги нямало, защото били на поход на изток заедно с Карантир. Тя обаче била приета като почетна гостенка в земите на Келегорм и тя заживяла там. Но Келегорм не се връщал и обезпокоена, тя започнала да обикаля все по-надалеч. Така веднъж се залутала из Нан Елмот, където срещнала Мрачния елф Еол, който я взел за своя съпруга. Когато по-късно тя избягала, заедно със сина си Маеглин, Еол вървейки по дирите й, минал през земите на братята и бил посрещнат от Куруфин. Той се отнесъл към него студено и негостоприемно и двамата си разменили заплахи, но синът Феаноров все пак разрешил на Еол да премине през земите му.

По време на Дагор Браголах, макар и с големи загуби, армията на Моргот успяла да завладее Аглонския проход и Куруфин и Келегорм били разгромени. Те тръгнали на югозапад покрай Дориат, а след това стигнали до Нарготронд, където потърсили помощ от Финрод. Той ги приел и техните сили се присъединили към тези на подземната крепост.

Не много дълго след това, Берен дошъл в Нарготронд да потърси помощта на Финрод. И щом синовете на Феанор разбрали, че Берен иска да вземе Силмарил от короната на Моргот, Келегорм предупредил Берен, че ако задържи Силмарила, а не им го предаде, ще си навлече гневът на Феаноровия род. А после Куруфин наплашил елфите от Нарготронд, като им описал какви ще са последиците, ако се опълчат срещу Моргот и така ги разубедил да помогнат на Берен и Финрод. И още повече, след речта на Куруфин, воините от Нарготронд повече не посмели да излязат в открита битка и започнали да си служат с магии и отровни стрели. С Берен и Финрод тръгнали само десет елфа. Мястото на Финрод заел племенникът му Ородрет, а Куруфин и Келегорм започнали да обмислят как да погубят Финрод и да узурпират престола в Нарготронд.

Веднъж Келегорм и Куруфин били тръгнали на лов из Охраняваната равнина, а с тях бил и песът Хуан, който бил подарък на Келегорм от Ороме. А Хуан открил Лутиен, която била избягала от Дориат за да търси Берен. Щом я видял, Келегорм се влюбил в нея. Обещал и помощ, ако отиде с него в Нарготронд, а не ѝ казал нищо за Берен. Братята завели Лутиен в Подземното кралство и я задържали там насила. Искали да получат от Тингол съгласие Келегорм да се ожени за нея и така да привлекат краля на Дориат на своя страна. А Ородрет не можел да направи нищо, защото елфите в Нарготронд вече слушали Куруфин и Келегорм. Но с помощта на Хуан, Лутиен успяла да се измъкне. След като ѝ помогнал и да освободи Берен, Хуан се върнал при Келегорм, но приятелството им било охладняло. Заедно с Берен обаче били освободени и други пленници на Моргот, които се завърнали в Нарготронд. Те донесли вестта, че Финрод Фелагунд е загинал и тогава мнозина се обърнали срещу Феаноровите синове. Обвинили ги, че не са се осмелили да помогнат на Финрод и Берен и с каквито и думи да се опитвал Келегорм да върне елфите на тяхна страна, вече никой не признавал властта им и Ородрет ги изгонил от земите си. Дори Келебримбор се отрекъл от делата на баща си и останал в Нарготронд. Последвал ги само Хуан. Докато препускали към земите на Маедрос, двамата се натъкнали на Берен и Лутиен и ги нападнали. Берен повалил Куруфин, но Келегорм щял да го нападне в гръб, ако не го бил защитил Хуан. А Лутиен казала на Берен да не убива Куруфин и той го пощадил, но му взел вещите, включително и ножа Ангрист. Куруфин проклел Берен, а щом двамата с Лутиен се отдалечили, той стрелял с лъка на Келегорм по дъщерята на Тингол. Хуан хванал първата срела със зъби, но втората стрела улучила Берен, който препазил Лутиен с тяло, в гърдите. Хуан дълго преследвал братята, а те бягали от него ужасени, но накрая се измъкнали.

Когато разбрали, че Берен и Лутиен са взели Силмарил от короната на Моргот и са го занесли на Тингол, синовете на Феанор, с надменни слова напомнили на краля на Дориат правата си върху Силмарила. Когато той отказал да им го даде, Куруфин и Келегорм заплашили, че ще убият него и целия му род.

Впоследствие, когато Маедрос решил да обедини всички елфи и хора и да се противопостави на Моргот, заради делата и думите на Келегорм и Куруфин, Ородрет и Тингол отказали да се присъединят към съюза. По време на Нирнает Арноедиад, след предателството на Улдор Проклети, Съюзът на Маедрос се разпаднал и синовете на Феанор и остатъка от народа им заживели в Осирианд при Зелените елфи.

Щом се разбрало, че Силмарилът е в Диор, синът на Тингол, и след като той отказал да даде камъка на Феаноровите наследници, Келегорм убедил братята си да нападнат Дориат. Това било второто Братоубийство. В битката Диор убил Келегорм, загинали също Куруфин и Карантир. Но и Диор и съпругата му Нимлот били посечени, а поданниците на Келегорм заловили децата им и ги оставили да умрат в гората.

1. History of Middle Earth, Peoples of Middle-Earth, Late Writings, The Shibboleth of Feanor
2. Пак там

МАЕДРОС

Маедрос бил първородният син на Феанор. Името, което му дал Феанор било Неляфинве (Nelyafinwe) или „третия Финве”. Името, което получил от Нерденел било Майтимо (Maitimo), което значело „Стройния” („well-shaped one”), а го наричали още и Високия и Русандол (Russandol) – „Червенокосия” или „Меднокосия” („copper-top”), защото бил красив и строен, а също като Амрод и Амрас, бил наследил червеникаво-кафявата коса, характерна за майчиния му род. (1)

След Помръкването на Валинор, убийството на Финве и кражбата на Силмарилите (2), Маедрос, заедно с останалите си братя положили Клетвата и се отправили с баща си на север. А щом тръгнали с корабите към Средната Земя и стигнали сушата, Маедрос, който бил приятел с Фингон, попитал баща си кои кораби ще върнат и кого ще качат на тях. Но Феанор отвърнал, че няма да се връщат за никого и наредил да изгорят корабите. А когато ги опожарили, единствено Маедрос се отдръпнал настрана. След смъртта на Феанор в битката Битката под звездите, Моргот пратил вестоносци със съобщението, че се предава и иска да преговаря. Маедрос убедил братята си да се престорят, че му вярват и да се престорят, че ще преговарят. И както те, така и Моргот пристигнали на уговореното място с допълнителни отряди. Но отрядът на Моргот бил по-голям и само от балрози и устройл засада на Маедрос. Той бил заловен, а хората му убити. Мрачният владетел казал, че ще осводоби Маедрос, ако Нолдорите се оттеглят Белерианд, но те не му повярвали, а и не можели да прекратят войната заради Клетвата. Щом разбрал, че няма да отстъпят, Моргот приковал Маедрос за дясната китка върху Тангородрим. Известно време след като войската на Финголфин пристигнала в Средната Земя, Фингон решил да освободи Маедрос, заради някогашното им приятелство, а и за да обедини отново Нолдорите. Той се промъкнал незабелязано до Тангородрим, а щом стигнал дотам, след като не могъл да открие как да продължи нататък, засфирил на арфата си и запял. А Маедрос отвърнал на песента му и така Фингон разбрал къде е. Изкачил се до подножието на скалата, където бил прикован Маедрос, но не могъл да продължи. Синът Феаноров го помолил да го избави от мъките му и да го простреля с лъка си, но Фингон отправил молба за помощ към Манве. И почти веднага се появил кралят на орлите, Торондор. Той качил Фингон на гърба си и го отнесъл при Маедрос. Но синът на Финголфин не могъл да го освободи от халката, с която бил прикован. За втори път Маедрос го помолил да го убие, но вместо това, за да го освободи, Фингон отсякъл китката му, а Торондор ги отнесъл в Митрим. Маедрос оздравял и помолил Финголфин да му прости за това, че народът на Феанор ги бил изоставил и също се отказал от претенции за поста на Върховен крал на Нолдорите. И още, в знак на благодарност и за да изкупи вината си, подарил на Финголфин конете, които народът му бил довел в Средната Земя от Валинор. Когато на съвета в Митрим Карантир не скрил неприязънта си към синовете на Финарфин и отправил към тях гневни обвинения, Маедрос строго го укорил. Защото той от всички Феанорови синове бил най-загрижен за единството на родовете на Нолдорите. За да предотврати повече кавги, а и за да бъде начело при бъдещите битки с Морготовите войски, Маедрос решил с братята си да се преместят на изток. Земите където се заселили били наречени Маедросови предели, а самият Маедрос отбранявал хълма Химринг и земите около него. Но той останал приятел с родовете на Финарфин и Финголфин и поддържал връзка с тях. А когато на двайстата година от Слънчевото летоброене, Финголфин организирал големия Празник на обединяването, от синовете на Феанор дошли само Маедрос и Маглор. По време на Дагор Аглареб, когато Моргот решил, че враговете му са намалили бдителността си, но отрядите на Финголфин и Маедрос били нащрек и посрещнали основната войска на Мрачния владетел и я разгромили. Когато години по-късно настъпил Дагор Браголах, Маедрос се сражавал толкова храбро, че орките бягали от него още щом го видели. Благодарение на храбростта му, крепостта на връх Химринг удържала свирепите атаки на Моргот. След като Галурунг опустошил Маглоровия пролом, Маглор се оттеглил в Химринг при брат си. След време в Белерианд се появили Смуглите хора и понеже силите на Нолдорите и Едаините били намалели, Маедрос сключил съюз с тях. И синовете на Бор, единия от двамата им най-могъщи вождове, се заклели във вярност на Маедрос и Маглор.

Когато научил за подвизите на Берен и Лутиен, Маедрос се зарадвал, защото видял, че Моргот е уязвим и решил да създаде съюз между Елдарите. Но не получил такава подкрепа, каквато му се искало. От Нарготронд и Дориат почти не пристигнала помощ. Отзовали се Фингон, народът на Наугримите и народа на Халет. И цял Хитлум се приготвил за война. Маедрос събрал най-голямата войска, която успял и решил да нападне Ангбанд. Неговият отряд трябвало да мине от изток през Анфауглит и да привлече армията на Моргот, след което да подаде сигнал на Фингон, който да нападне от запад. А в последния момент, неочаквано от Гондолин се задала десетхилядна войска, предвождана от Тургон. Мрачният властелин обаче знаел какви са плановете им и измислил лукав начин да ги усоети. Улдор Проклети, който се бил заклел във вярност на Карантир, но всъщност служел на Моргот, забавил Маедрос, като го лъжел за измислено нападение от Ангбанд, а пратеници на Моргот подмамили Фингон да атакува по-рано. Но въпреки коварството си и драконите, балрозите и вълците, които пратил в битката, Моргот нямало да спечели, ако Улдор не бил изменил на Нолдорите. Той нападнал армията на Маедрос в гръб и тъй като се биела на още два фланга, тя не издържала и се разпръснала. Но синовете на Феанор оцелели. Те успели да съберат около себе си оцелелите Нолдори и Наугрими и си пробили път през обръча неприятели и избягали на изток, към връх Долмед. След Нирнает Арноедиад народът им се заселил в Осирианд и се смесил със Зелените елфи.

Когато разбрали, че Силмарилът, който Берен бил взел от короната на Моргот, братята се събрали и решили да си върнат камъка. Пратили на Диор известие, че искат искат Силмарила, който им принадлежал по право. Но Диор не им отговорил и седмината подготвили нападение срещу Дориат. Атакували Потайното Кралство посред зима и това била втората голяма злина, причинена от Клетвата. В битката загинали Келегорм, Куруфин и Карантир, както и Диор и съпругата му Нимлот. Слугите на Келегорм заловили синовете им и ги изоставили навътре в гората. Маедрос се разкаял и дълго се опитвал да ги намери, но без успех. А неколцина оцелели в битката избягали от Дориат и отишли на юг, към устието на Сирион, а с тях била и Елвинг, дъщерята на Диор, която носела Силмарила със себе си. След време Маедрос разбрал за това, но понеже се разкайвал за нападението над Дориат, не сторил нищо. Но постепенно мисълта за неизпълнената клетва надделяла над Феаноровите синове и те отново решили да потърсят правата си върху Силмарила. Пратили съобщение до Елвинг, че искат камъка да им бъде предаден, но тя и нейния народ не искали да им го отстъпят. Тогава братята отново прибегнали до насилие. Нападнали Заливите и избили последните оцелели от Гондолин и Дориат. Толкова жестока била битката, че мнозина от бойците на синовете на Феанор не взели участие в нея, а някои от тях дори се опитали да защитят народа на Елвинг. В сражението загинали Амрод и Амрас, а Елвинг се хвърлила от една скала в морето, заедно със Силмарила. Но камъкът не бил изгубен, защото Улмо спасил Елвинг. И когато по-късно Еарендил се изкачил на небесклона със своя кораб Вингилот, Маедрос и Маглор разпознали сиянието на Силмарила, който Еарендил носел на челото си.

След Войната на Гнева, двата Силмарила били взети от короната на Моргот и били поверени на Еонве. А той, от името на Манве, призовал елфите в Белерианд да напуснат Средната земя. Но под силата на своята клетва, Маедрос и Маглор не го послушали, защото искали да си възвърнат камъните, макар и да били уморени и да се разкайвали за всичката кръв, която били пролели. Еонве обаче отказал да изпълни волята им. Отвърнал, че заради делата си те вече са загубили правата си на Силмарилите и трябва да се върнат във Валинор, където да се изправят пред правосъдието на Валарите. И Маглор поискал да постъпят точно така, но Маедрос рекъл, че ако се оставят на милостта на Валарите, може и никога да не изпълнят Клетвата. Маглор видял, че и в двата случая са обречени, но се подчинил на волята на брат си и двамата се промъкнали в лагера на Манве, за да откраднат Силмарилите. Съсекли стражата и взели камъните, а Еонве желаел да бъдат убити, затова двамата успели да избягат безпрепятсвтено. Но Силмарилите изгорили ръцете им и Маедрос разбрал, че те наистина са загубили правата си върху тях. Виждайки, че Клетвата се е превърнала в празни думи, ужасен и отчаян, той скочил в една огнена бездна. А Маглор не издържал на болката, причинена му от камъка и се хвърлил в морето. Така завършила историята на Силмарилите.

1. History of Middle Earth, Peoples of Middle-Earth, Late Writings, The Shibboleth of Feanor
2. В History of Middle Earth, Morgoth’s Ring, The Later Quenta Silmarillion, се казва, че в деня на празника, когато Мелкор нападнал Форменос, синовете на Феанор били излязли на езда. Щом видели към крепостта да се приближава някакъв мрак, те понечили да препуснат натам, но конете ги хвърлили от гърбовете си и избягали, а братята останали да лежат безсилни на земята. Облакът тъмнина минал покрай тях и ги заслепил, но продължил към Форменос. Когато най-накрая успели да помръднат отново, отишли във Форменос. Всички били избягали, заварили само убития Финве, който явно се бил изправил сам срещу Мелкор. Мечът му стоял до него огънат и полуразтопен, като ударен от светкавица. А цялата крепост била разграбена, съкровищниците били празни и Силмарилите също ги нямало. Синовете на Феанор отишли при насъбралото се множество около Пръстена на Съдбата и Маедрос разказал какво е станало.

 

КЕЛЕБРИМБОР

Келебримбор бил син на Куруфин и единствен вкун на Феанор. Името Келебримбор е на Синдарин и означава „Сребърна ръка”. Куенийският вариант е Telperinquar или Tyelpinquar, а Телеринският – Telperimpar. Келебримбор бил изкусен майстор и бил привързан към занаятите почти като джудже. Създател е на Трите всевластни пръстена и на Елесара. При Бягството на Нолдорите, майка му останала във Валинор, но той последвал баща си в Средната земя, където се заселил в Нарготронд. (1) Когато Куруфин и Келегорм били изгонени от Нарготронд, той се отрекъл от делата на баща си и останал там.

След Войната на Гнева и разрушението на Белерианд, Келебримбор не заминал за Валинор, а останал в Средната земя и се заселил в Ерегион. Поради таланта си, бързо станал главен майстор в кралството и се сприятелил с джуджетата от Хазад-дум, като най-близък приятел му бил Нарви — джуджето с което сътворили Западната порта на Мория.

Когато Саурон приел нов облик и започнал да се представя сред елфите като Анатар, нолдорите от Ерегион и най-вече Келебримбор, който искал да достигне славата и уменията на Феанор, го приели радушно. Саурон насочил вниманието си към задругата Гваит-и-Мирдаин, която Келебримбор бил основал заедно с други ковачи. Тъй като Анатар им давал знанията, които така жадували, той успял постепенно да постави задругата под свой контрол. Влиянието му върху Мирдаините било толкова голямо, че успял да ги убеди да вдигнат бунт срещу Галадриел и Келеборн и да завземат властта в Ерегион. (2) Около сто години по-късно, през 1500 година, ковачите започнали изковаването на Всевластните Пръстени. Келебримбор сам изковал трите пръстена за елфите, като приключил с работата чак през 1590 година (3). Когато разбрал, че Саурон е изковал Единствения, Келебримбор се разбунтувал срещу него и отишъл да търси съвет от Галадриел, която била в Лоринанд. Тъй като не могли да унищожат пръстените, Галадриел го посъветвала да ги отнесе по-далеч от Ерегион. Келебримбор ѝ оставил Белия пръстен Нения, а Червения Нария и Синия Виля дал на Гил-Галад. Щом разбрал, че Келебримбор се е разбунтувал срещу него, Саурон събрал голяма армия и предприел поход срещу Ерегион. Келеборн и Елронд не могли да ги спрат и войските му нахлули в града. Келебримбор се сражавал храбро със Саурон, но бил пленен. Измъчвали го, за да каже къде са Всевластните пръстени, но той разкрил къде са само пръстените за джуджетата. Трите му били много скъпи и след като Саурон не можал да изтръгне нищо за тях от Келебримбор, го погубил.

Други версии:

В „Недовършени предания” и „History of Middle Earth” се споменват няколко други версии за произхода на Келебримбор. В една от късните бележки на Толкин, отнасяща се за елфическите думи за „ръка”, се казва, че Келебримбор е бил един от тримата Телери, които заминали с Келеборн в изгнание. В „Late Writings: Of Dwarves and Men” (публикувано в „History of Middle Earth: Peoples of Middle Earth”) пък се казва, че Келебримбор е бил Синдар от рода на Даерон.

Според по-стара версия, Келебримбор е бил Нолдор, живял в Гондолин, където бил един от най-добрите майстори на Тургон. В една от версиите на историята за Елесара се казва, Келебримбор сътворил втория Елесар по молба на Галадриел, която обичал. Казва се също така, че докато бил в Скрития град, Келебримбор бил приятел с Енердил, създателя на първия Елесар, но не бил така изкусен като него. В друга версия пък, на Келебримор се приписва създаването и на двата Елесара.

1. „Недовършени предания”, „Историята на Галадриел и Келеборн”, „Относно Галадриел и Келеборн”.
2. Пак там.
3. „Властелинът на Пръстените”, Приложение Б

Автор: Любомир Гиздов