От Горна Диканя до Гондор

или Как да оцелеем в Шоплука

За приказната фантастика казват, че била искейпистка, тоест — че отговаряла на нуждата за бягство от реал­ността. Много се е приказвало и писало по този въпрос като от една страна фендъмът твърди, че няма такова нещо, а от друга всякакви теоретици продължават да бият камбаните с призива за здраво стъпване на земята. Прекаленото втрещяване в детайлите на любимите книги, разбира се, може да доведе до печални последици като оглупяване, вманиачаване и т.н., но си има и добрите страни. В моя случай темата за Пратчет, Адамс или Толкин се е оказвала безброй пъти спасение в скучна компания. Винаги в произволна разнородна група се намира поне един човек, който също да ги е чел и да му е приятно да си приказва за тях — това явно са универсални автори. В тези случаи има търсен искейпизъм — когато в душна кръчма двама или неколцина заговорят за „некои саображения” около военната организация на толкиновите рохирими или за цвета на косата на Леголас, те съзнателно се изолират от останалите на масата, които си подмятат реплики за тунинговане на колата или за последните футболни драми. Да говориш за Толкин по този начин и в такива обстоятелства — в това има нещо масонско, някаква малко суетна претенциозност, която обаче много се харесва на самите „посветени”. Не толкова безкористният акт на четенето на Толкиновите книги, който носи чисто и просто удоволствие, колкото публичното им разнищване представлява действие, поставящо ценителя в издигнато положение — поне в собствените му очи. В това има своего рода неясен аристократизъм, който на момента поставя коментатора на „Властелинът на пръстените” или на „Силмарилион” в положението, което си има доста паралели в историята. В древен Китай познавачите на класическата литература са се ползвали с някои малки жестове на уважение от официалните власти по време на съдебен процес. Нещо подобно е имало и в Римската империя, а в средновековна Англия човек е можел да се яви пред духовен съд, стига да може да докаже, че е грамотен. Днес от това не е останало нищо, разбира се, но читателите на Толкин по някакъв начин се разпознават един друг дори в гъста тълпа и гледат един на друг с колегиалност и симпатия.

Всичко това показва, че човек може успешно да си затисне ушите и очите за скучни теми, просташки обноски, досадна музика и прочие, стига да има с кого да си размени утешителна кодова реплика в стил: „Е, да, така е в Мордор” и от това да се почувства малко или повече остроумен, превъзхождащ ситуацията и очарователно ексцентричен. Всъщност това, разбира се, е сладка самозаблуда, защото и Толкин с творчеството си отдавна се е превърнал в попкултурна фигура. Но тъй като Професорът говори на висок лад за крале, вълшебници и мечове, а не за коли и футбол, звучи някак изискано да си служим с алюзии от книгите му в ежедневната реч. Някога преподавателят по реторика е можел да разчита на благосклонността на провинциалния управител, ако в писмо до него го нарече „чудни човече”, подражавайки на Сократ. Днес ние (макар често да скърцаме със зъби срещу всеки опит за изкуствена приповдигнатост) често си казваме неща като „мае гованен”, „намарие”, „мелон нин”, които не говорят нищо на човек извън въобразеното ни съсловие.

Този езотеризъм и самият факт, че на Толкин-фестовете ни всъщност не се събират безбройни шумни тълпи, а относител­но ограничен брой приятели, които се поздравяват, вдигат наздравици и си говорят по неформален и същевременно кодиран  начин, още веднъж показва влиянието на Толкин върху нас и поведението ни. След „Властелинът на пръстените” немалко от нас са се ориентирали към четене на биографията на Джон Роналд, а някои са се поинтересували и от живота и съчиненията на приятелите и колегите му. От епизоди и описания във „Властелинът на пръстените”, както и от детайли­те из ежедневието на оксфордските донове повече или по-малко сме извличали модели на поведение (поне така предпо­лагам за някои от вас, а за себе си мога да го призная, макар и с известно неудобство). Чувал съм и съм чел достатъчно пъти, че еди-кой си е почерпил смелост или пък просто с удоволствие се е сетил за литературен пример от „Властелинът на пръстените”, така че знам, че това, което казвам, няма да остане неразбрано сред публиката, за която е предназначен този текст. Четенето на Толкин възпитава в известен ексцентризъм.

Четенето на Толкин освен това води до изостряне на чувствителността в няколко посоки — освен  желанието за бягство от, така да се каже, безумната тълпа, толкинизираните проявяваме и отчетлива привързаност към извънградските пейзажи. Също и сантименталност, защото самият ни любим автор е едновременно любител на зелени поля и дървета и доволно сантиментален както в живота, така и в писането си.

Тук му е мястото да се върна към идеята за „Толкин и аз”, около която текстът ми се върти, но дотук не я улучва.

Освен в компания, Толкин може да бъде използван и насаме. Преди да почна да ходя по фестове, част от летата си изкарвах в шопското село Горна Диканя. Точно така, онова село, където хората употребяват водата само за напояване на парцелите си и се поздравяват с попръжни. Там природата е не особено цветна, но все пак мястото си има чар. Има гора, има язовир, има хълмове. Има къде човек да се почувства примитивен, свободен и прочие. Но ги има и местните жители, а те, както е известно, са невероятна комбинация от Андрешко и Джак Изкормвача.

За един отдавнашен читател на Толкин в такива обстоятелства не е никак трудно да си въобрази (или поне да си представи), че диканците са диви дунеземци. Бездруго има алитеративно сходство между имената, пък и летният пейзаж в Диканите е като в страната Дун — жълт, хълмист и прегорял. В тамошните гори ми се е случвало да се запилея за ден или два със сандвич и някоя книга (често пъти толкинова) в раницата. Случвало ми се е да чета на глас за собствено удоволствие любим епизод някъде по поляните над селото. Случвало ми се е и — смущаващо — насреща ми да излезе овчар и да ме изгледа с онзи объркващ шопски поглед, който говори едновременно за съжаление, презрение, страх и мъничко неясна завист.

Както виждате, а и вероятно някои от вас знаят това от личен опит — да се чете Толкин може да бъде както източник на приятно (и заблуждаващо) самоосъзнаване като един вид член на аристократичен клуб, така и много романтично преживяване, свързано като всичко романтично с отделни мигове на неудобство. Толкинизмът, неопаганизмът и вегетарианството винаги ще си останат малко екзотични начини за прекарване на свободното време.

Убеден съм, че повечето от нас си имат една или друга лична и много вълнуваща история, свързана с книгите на Толкин. Той е достатъчно добър, богат и многопластов писател, та да ни е повлиял така на относително ранна възраст, че да не го забравяме и когато вече „в други полк минахме”. В моя случай е сигурно, че оцеляването сред дивите дунеземци от Диканите и понасянето на тяхната близост става до голяма степен благодарение на романтичните наслагвания и рефлекси, които ранното четене и дългогодишното препрочитане на „Властелинът на пръстените” са ми оставили. Което никак не е малко. Нещата, които читателят навремето може би е получавал от Сенека или от Лабрюйер, аз до известна степен ги получих от Толкин, а и наистина допускам, че това не се отнася само за мен. Той просто е един от авторите, които внасят в ежедневието насладата от добрата литература.

Автор: Манол Глишев — Менедел
Есе, написано за БГ Толкин Фест, Пловдив, 2008 г.