Създадената легенда

Мария Перепелкина

Във възприемането на Толкин известно объркване създава появилата се заедно с толкиноманията мода на келтската култура. Започвайки с ирландските пъбове, любовта към всичко ирландо–шотландско се разпростря и върху музиката, а ирландският Ден на св. Патрик практически стана и наш национален празник. В съзнанието на много от нас двете явления, произхождащи от Британските острови и съпроводени от потоци от думи на непонятни езици, и естетика на воини, мечове, красиви шрифтове и орнаменти, се сляха в едно. Нещо повече — болшинството от древните героически или загадъчни достижения на Западна Европа започнаха да се приписват на келтските народи, които най-често нямат никакво отношение към това (например — изграждането на Стоунхендж).

От своя страна, митологията на Толкиновата Средна земя има малко общо с келтската култура. За да възстановим справедливостта, е необходимо да си припомним с какво се е занимавал Толкин по времето на написването на Хобит и Властелинът на пръстените. А също и да си припомним малко ранната английска история.

Специализацията на Джон Роналд Руел Толкин, професор от Оксфордския университет, е била германска филология, и на първо място — древногермански езици (древноскандинавски, староанглийски и пр.), както и епосът, създаден на тези езици. Тоест, Толкин се е занимавал с изучаване на езиците на германските племена изобщо, а в частност — езиците на англи, сакси и юти, завоювали територията на съвременна Англия през V век. Германските племена, първоначално произлизащи от Скандинавския полуостров, през I първото хилядолетие преди н. е. се разпространили из Северна и Централна Европа. Започналото след падането на Римската империя велико преселение на народите довело англите и саксите на Британските острови, където те срещнали яростната съпротива на населяващите ги келтски племена — брити (откъдето идва името „Британия”), начело с легендарния крал Артур и неговите рицари.

Но и келтите не били коренните жители на тези места — те се установили там около VIII век пр. н. е., измествайки местното население, за което практически нищо не се знае, освен няколкото останали паметници, най-известният от които е въпросният Стоунхендж. Произходът на келтските племена отдавна и горещо се обсъжда в специализираната литература, и обикновено учените извеждат техните корени от обширната територия на югоизточна Европа. След германското нашествие останки от келтските племена биват изтикани към периферията на островите, на територията на съвременните Уелс, Шотландия и Ирландия, а страната, в чест на новите си обитатели, започнала да се нарича Англия. Роханските конници са много важни от лингвистична гледна точка. Като въплъщение на древните германски народи те, както и езикът им, представляват свързващото звено между елфическите народи и езиците на древните епохи, и хобитите и хората с техния Общ език, представен в романа посредством съвременен английски. Според Толкиновата концепция, стараеща се да приобщи измисленият от него свят към реалния, именно древните германски езици олицетворяват връзката между изчезналия свят на Средната земя и съвременността.

По ирония на съдбата, историята е запазила повече предания за делата на победените, а не на победителите. Кой не е чувал за рицарите на крал Артур и доблестните им подвизи? А легендите на англо-саксите са известни само на тесен кръг специалисти. През XIX век събудилият се интерес към епоса и фолклора накарал много филолози, а и обикновени любители на древността, да събират народни песни, приказки и легенди. Братя Грим — в Германии, Елиас Льонрот — във Финландия, Александър Афанасиев и много други — в Русия. Те са ни оставили прекрасни колекции от народна литература.

Странно, но именно в Англия не се намерили колекционери на местния англосаксонски епос. По този начин английският език се оказал лишен от свой епос, по-точно, бил свързан с келтския епос, имащ косвено отношение към английската култура като цяло.

Причината за подобна несправедливост Толкин виждал в норманското нашествие и латинизацията на английската култура. Сравнявайки Англия с Древния Рим, първоначалната култура на който се размила в гръцката, възприемана от управляващите класи като превъзхождащи я по развитие, може да се каже, че англосаксонската култура изчезнала, след като в резултат на победата на Вилхелм Завоевателя през 1066г. при Хестингс, властта в страната преминала у норманите, оценяващи донесената от тях цивилизация като висшестояща. По този начин в културната традиция на Британските острови по-забележим става приносът на предшествениците и наследниците на англо-саксите, отколкото този на самите тях, съставляващи етническото мнозинство от населението! Допълнителна бъркотия внася фактът, че норманите по произход били германски племена, дошли на територията на съвременна Франция от Скандинавския полуостров, но под влияние на романската култура и латинският език към този период практически почти напълно били загубили своите културни корени.

В търсене на корените

Задачата, която си поставил Толкин, била възраждане на англосаксонската традиция в Британия. Много години той работил над коментариите към „Беоулф” — най-ранният известен епос, дошъл до нас от англите и саксите. Разказът за героя, живял около VI век, е съхранен в един — единствен екземпляр, датиращ от края на X век. Под редакцията на Толкин било публикувано и друго забележително произведение — „Сър Гауейн и Зеления рицар”. Но ситуацията с тази поема е парадоксална — сър Гауейн е бил един от рицарите на Кръглата маса, а приключенията му достигат до нас на староанглийски, което ни позволява да считаме рицаря — брит за част от англосаксонската култура!

Сред произведенията, вдъхновили Толкин, трябва да се отбележат и циклите исландски саги, известни под името „Стара Еда” и „Млада Еда”. Тези саги, записани през XIII век, се състоят от отделни поеми, разказващи за подвизите на боговете и героите на германските народи, а също и за историята на създаването на света, населен с множество разнообразни същества, като великани или джуджета.

Именно от Стара Еда Толкин е заимствал за Хобит имената на джуджетата, участвали в пътешествието към Самотната планина заедно с Билбо (а също така и имената на техните предци. Предвожданите от Дурин (в други преводи — Дарин) Бомбур, Нори, Торин, Трор, Трейн, Фили, Кили, а също така и Гандалф, се споменават в „Пророчеството на влъхвите”. Както и при Толкин, джуджета е наречен народът на Дурин. От древните исландци и скандинавци Толкин е заимствал и руническата писменост, красяща произведенията му.

Наистина, следва уговорката, че любовта на Толкин към германското наследство не означава, че той игнорира келтското наследство на Британските острови. Напротив, той бил прекрасно запознат с келтския епос; знаел добре древния валийски език (езикът на Уелс), и го използвал в много имена в собствените си произведения. Именно валийският послужил за основа на един от елфическите езици — синдарин — езикът на горските елфи от Белерианд.

Митотворчество

Как е представена от Толкин любимата му Англия? Самият писател всячески страни от натрапваните от критиката паралели, но е очевидно, че хобитите в Средната земя са олицетворение на англичаните. Те представят традиционната селска Англия, център на която са няколко графства, в това число и Оксфордшир, (където е живял Толкин), обединени под името Котсуълд. Същевременно, въпреки очевидната си прилика с англичаните, хобитите не са единственото въплъщение на англичаните у Толкин. Веднага може да се забележи, че още един от народите на Средната земя напомня много за древните англи и сакси. Става дума за конниците от Рохан. Не случайно във Властелина на пръстените се съдържат много намеци за общ произход на хобитите и конниците, и особено на техните езици.

Всички собствени имена в Рохан са взети от староанглийски. Например кралските имена Теоден, Тенгел, Еорл, са англосаксонски епитети на думата „крал”. Освен това, етическите принципи, етикетът и обичаите конниците са заимствали от германските народи. Множество сцени, напримир разговорът между охранителят на Теоден Хама (в нашият превод май беше „привратник” — б. Крал)и Арагорн, Гимли, Леголас и Гандалф с точност възпроизвеждат подобни сцени от Беоулф. Единственото принципно различие е любовта на роханците към конете, която е била несвойствена за англо-саксите. Възможно е Толкин да е счел, че пренасянето на любовта на съвременните англичани към тези благородни животни върху предшествениците е напълно оправдана.

Проследяването на всички мотиви от германския епос в произведенията на Толкин е необхватна задача. За това е потребен втори Толкин — прекрасен специалист по древноанглийска и древноскандинавска литература и запознат със съответстващите им езици. В епопеята са вплетени отделни сюжети от конкретни произведения, често има и общи, повтарящи се в тях теми.

За друг източник на вдъхновение са послужили и слабоизучените от лингвистите и литературоведите финска/финаландска култура и карелски епос. Толкин е бил очарован както от финландския език, така и от песните и преданията , събрани от Елиас Льонрот и публикувани през 1830. г. под названието „Калевала”. Заради това Толкин учил фински език и именно на негова основа създал висшеелфическия — Куеня. Някои сюжети от Силмарилион са много близки до финландските легенди. Например — историята на Турин и нещастната му съдба — една от най-драматичните в древната история на Средната земя, практически напълно повтаря историята на финския воин, донесъл нещастие на своето семейство довело до самоубийството на сестра му. А Том Бомбадил, постоянно припяващ си нещо, и говорещ в полупроза — полустих, е близо до финските вълшебници, общуващи със света единствено посредством песни. Освен това, Толкин е бил привлечен и от етническия и културен резонанс на „Калевала”. Именно от публикуването на епоса започва отделянето на финланския народ като независим и самостоятелен — и културно, и политически.

Изучаването и популяризацията на староанглийските литературни паметници обаче не било достатъчно за Толкин. След като английският епос е изгубен в годините, и е малкоизвестен, изходът можел да бъде един — да бъде създаден! Именно с тази цел Толкин започнал да пише обширната митология, публикувана като „Силмарилион” през 1977г., след смъртта му. В най-ранните ѝ версии Толкин казва направо, че легендата за тайнствения Валинор и обитателите му е дошла до нас благодарение на един англичанин, живял през древността при елфите и чул я от самите тях. Освен това, не малко време и сили Толкин отделил за написването на „Сказания за Белерианд” (Средната земя през древните епохи) и „Сказания за Валинор” (краят на боговете и първородните елфи) на староанглийски, за да им придаде автентичност.

Трудно е да се каже доколко Толкин е успял в благородното си начинание. Отделяйки дълги години за написване на митовете за древната история на Средната земя, и считайки ги за най-задълбочената си и важна работа, той ги предлагал за публикация при всяка възможност. Но никой не се наемал да направи това, предвид сложността на възприемането им , безкрайното количество персонажи и заплетения сюжет. Затова пък — Хобит и Властелинът на пръстените, за разлика от Толкиновите вариации на тема германска митология, се разпродавали в милионни тиражи. Толкин така и не дочакал истинското възраждане на англосаксонската митология Толкин, но за сметка на това успял да създаде своя митология, която намерила толкова почитатели, колкото той не би могъл да си представи.

Описвайки Графството, писателят черпел вдъхновение от обкръжаващите го села и градчета. Характерна черта на обитателите на такива места е неприемането на индустриализацията на страната, олицетворение на която се явява Саруман с адските си машини, отсечени дървета и изригващи отвсякъде огън и дим. В романът се чувства носталгия по отиващата си Англия, притисната между промишления Север и космополитния Юг.

Феноменът на реалността

При написването на Властелинът на пръстените задачата на автора се усложнявала от това, че той се е стремил не само да създаде нов, увлекателен роман. Намеренията му били да интегрира в него историята от Хобит, заедно с всичките му персонажи, а също така и да даде по-дълбоко обяснение на произтеклите събития, като на свой ред Властелинът да бъде включен в общото платно на историята на Средната земя, представено в Силмарилион. Вълшебното пръстенче, милият Елронд, веселият Гандалф, странната сбирщина от понякога смешни, понякога алчни джуджета, напълно се преобразяват и стават непосредствени участници в събития, неимоверно по-значими от походът за съкровището на дракона. Но ако погледнем на епопеята за пръстена от висотата на Силмарилион, ще се окаже, че тези събития са само поредният драматичен епизод от дългата и бурна история на Средната земя, свидетели на която са Гандалф, Галадриел и Елронд. Силмарилион е истински необходим за създаването на митологията на Средната земя. Без него нямаше да има нито Хобит, нито Властелин. Имено огромното количество легенди — както измислените от Толкин, така и истинските, придава на Властелина тази дълбочина и достоверност, която поразително го отличава от другите подобни на него романи. В него постоянно се споменават различни персонажи от от ранната история на Средната земя, като например Берен, Еарендил, Дурин, зад имената на които стоят цели епопеи. Когато Сам, Арагорн или Гимли рецитират откъси от поеми, посветени на тези герои, у читателят се създава впечатление за истинска реалност на действителността.

Някои детайли и персонажи, споменати от автора, които въпреки законите на жанра никъде другаде не се появяват, засилват картината на достоверността. В главата „Скокливото пони” например, Арагорн казва, че домакинът им в Брее дори не подозира какви страшни създания живеят на един ден път от дома му (Това всъщност е в главата „Съветът на Елронд” — бел. ред.). Същият Арагорн при неуспешният опит да минат през прохода на Карадрас споменава, че в света живеят множество зли и недружелюбни сили, нямащи отношение към Саурон. Могат да се дадат много такива примери, обединени от едно — читателят никога няма да узнае за какви страховити същества намекват персонажите.

Всичко наопаки

Колкото и да ни се струва странно, Властелинът на пръстените е написан практически без план. Както сам Толкин споменава, първоначално, особено в първата книга на Властелина, героите му просто вървели напред, като нито те, нито авторът знаели накъде. За разлика от повечето автори, замислящи отначало основния сюжет на произведението, и добавящи след това към него отделните детайли, Толкин постъпвал точно обратно. Незначителни детайли (удачно „попадение” на име или название) повличали след себе си кардинални обрати в сюжета.

Самият Толкин нееднократно е повторял, че именно лингвистични изследвания, като създаването на езиците на Средната земя, са движеща сила за неговите трудове. „В основата лежи създаването на езика — пише той — „историите” по-често са измислени, за да създадат свят за езиците, а не обратно. За мен отначало съществува името, и то носи след себе си историята”. Толкин отначало избирал име за персонажа (свидетелствата за това са съхранените чернови със списъци на подходящи по звучене имена), а след това измислял как да го включи в сюжета. За най-ярък пример за отсъствие на какъвто и да било план би могъл да послужи Пръстенът, намерен от Билбо в Хобит. Невероятно, но започвайки да пише Властелина, Толкин дори не подозирал каква роля в епопеята ще изиграят пръстенът и самият факт, че е намерен от Билбо. Героят, станал впоследствие Арагорн, дълго време съществувал като хобит — пътешественик на име Троттер (от англ. „to trot” — припкам, подтичвам). Това име толкова се е харесвало на Толкин, че той дълго време не желаел да се откаже от него.

Дори когато Задругата вече стояла пред вратите на Мория, съществуването на Лотлориен и Рохан било още неизвестно за автора. Вероятно на това се дължи известната мудност, присъща на развитието на сюжета в първата книга на Властелина. Удивително е и това, че написвайки половината от втората книга на Задругата (която в окончателния вариант става първата част на трилогията Властелинът на пръстените), Толкин е смятал, че работата му е свършена на три четвърти, и планирал да приключи епопеята там, където сега свършва първата ѝ част — накрая на втората от шестте книги!

Именно появата на Роханските конници коренно изменя ситуацията. Заедно с тях се преобразяват ентите, замислени първоначално като зли същества, уловили в плен Гандалф; появява се Саруман, по-рано неспоменаван никъде, и в резултат епопеята се разширява и придобива окончателния си вид. От преплитането на древногерманския епос с келтски и фински митове, съвременна Англия и богатата фантазия на Толкин, възниква Средната земя — едновременно удивително реална и прекрасно нереална, и дотолкова привлекателна за почитателите си, че вероятно немалка част от тях биха я предпочели пред обкръжаващия ни свят.

Автор: Мария Перепелкина