Елфите в скандинавската митология

Силвия Рашева

Казвам се Силвия Рашева и правя магистратура на тема „Scandinavian Viking and Medieval Studies” в Университета в Осло. Ще ви представя проекта си за дипломна работа върху елфите в средновековната скандинавска литература. Работата предстои да бъде завършена тази година.

Средновековната скандинавска литература обхваща периода от най-ранните писмени сведения от Скандинавия до към ХV в., дори малко след това. След ХVІ в. вече не сме в Средновековието; там нещата ги наричаме фолклор, и не съм се спирала подробно, защото за фолклорните елфи е писано доста повече. Ще спомена обаче някои неща и за тях. Елфи има в народните приказки — норвежки, исландски, шведски; песни, римушки, гатанки, заклинания с елфи вътре — всички тези неща са само материал за сравнение със средновековните материали. Това, което се опитвам всъщност да разбера, е за средновековния човек какво е било това елф — той като каже „елф”, какво знае за него, какво си представя.

Скандинавската литература от този доста дълъг период от време може за удобство да се раздели на две части — преди и след ХІІІ век. ХІІІ век е много важен период, когато скандинавската литература търпи едно интензивно развитие и нахлуват много нови неща от Европа; това е времето, когато представата за елфите също, заедно с доста други стари представи, търпи големи промени. Изворите до ХІІІ в. включват скалдовата поезия — специална характерна за Скандинавия поезия с много усложнена форма. Това е може би най-ранният източник, който имаме изобщо за скандинавска литература. Друг източник е Старата Еда — това е един сборник песни, записан е през ХІІІ в., но се предполага, че песните са доста по-стари, което обаче не във всеки случай е така. Там има много елфи, непрекъснато споменавани. Третият извор са руническите надписи.

В руническите надписи, специално в старите, елфи като такива, като раса, божества или някакви свръхестествени същества, не се споменават изобщо. Споменава се единствено човешкото име Alfr — на староскандинавски думата означава елф, но това е собствено име и не е свързано с нищо свръхестествено. Обаче то си означава елф и ние можем да си извадим някакви изводи от факта, че хората си кръщават децата с име „елф” — по същия начин, както други човешки имена се образуват с имена на Аси — боговете на древна Скандинавия, или със самата дума as (напр. имена като Thorsteinn, Froydis, Asdis), по същия начин се образуват и с „елф” (напр. Alfdis, Alfhild, Gandalfr). Човешки имена, съставени на същия принцип, но с джуджета, великани и т.н., не се срещат. Обаче с елф не само че се образуват, но и са доста разпространени. Това вероятно допринася към нашето усещане за някаква обща положителна нагласа на скандинавците към елфите. Ще се спра конкретно само на някои по-съществени извори.

Сигват е придворен скалд на крал Олаф Харaлдсон, св. Олаф, през ХІ в. Кралят го изпраща на едно пътешествие до Швеция с някаква дипломатическа мисия и след като се връща, Сигват съчинява т.н. „Стихове за Източното пътешествие”. Те са като пътепис, в тях той описва как отива там и какво му се е случило. Тъкмо цялата му дружина е минала през една гора, всички са много изморени, краката им са разранени. Трябва да обърна внимание, че в Скандинавия едно от абсолютно задължителните морални правила е когато странник почука на вратата, да му отвориш, да го пуснеш и да го оставиш да преспи. Ако не направиш това, ти си убиец, защото ако го оставиш навън на студено, той ще умре. В строфа четвърта до осма Сигват казва:

Стигнах до Хов, — Хов е името на някаква ферма — Вратата беше затворена, но се наведох и погледнах отдолу, нехайно пъхнах нос, но не получих никакъв отговор от хората там, те казаха, че им е свещен ден; езичниците ме пропъдиха и аз ги пратих по дяволите. — Не влизай по-навътре, противни човече, — каза жената — страхувам се от гнева на Один, ние сме езичници! — ужасната жена, която без замисляне ме пропъди като вълк, каза, че тъкмо прави жертвоприношение на елфите във фермата си.

Пропуснах да спомена, че крал св. Олаф е християнин и Сигват също е християнин, както и цялата му свита. И тях не ги пускат в езическото светилище, в което фермата в този момент е превърната. Върху този извор вече можем да градим големи теории, основаващи се на това, че Сигват си казва едно към едно, че елфите са получатели на жертвоприношения. Ние естествено можем да се съмняваме в това, че Сигват казва истината — може въобще да не е било така, понеже той е християнин, а онези там са някакви долни езичници, които правят жертвоприношения и други лоши неща. Може да не е разбрал към кого е насочено жертвоприношението и т.н. Но във всеки случай, за него съществува представата, да го кажем по този начин, че елфите могат да приемат жертвоприношения.
В поемата „Слово на Високия” в Старата Еда веднага след като Один, върховният скандинавски бог, получил или изнамерил знанието за руните, се казва така:

143: Один за Асите, Даин за елфите, Двалин — за джуджетата, Асвид за великаните, и самият аз написах някои [руни].

От тук разбираме, че всяка една от тези божествени или свръхестествени раси е получила, веднага след като Один е получил, знание за руните. Това е едно от споменаванията на елфи, които ни дават доста информация за тях. Първо, за това, че те са различна, отделна раса от останалите, защото това не винаги е така; понякога се бъркат. И второ, че те са достатъчно достойни, за да получат една такава божествена, езотерична мъдрост. Това е и едно от изключенията, в които е споменато име на елф. Характерно за всички извори е, че елите никога не се назовават по име. Дори Dainn от този текст е всъщност име на джудже, от „Списъка на джуджетата” в поемата „Пророчеството на ясновидката” (наред, между другото, с познати нам джуджета като Fili, Kili, Dvalinn, Thorinn, Eikinskjaldi (букв. „дъбов щит”) ит.н. Билбови другари. Интересно е, че Alfr е име на джудже, както и голяма част от тези имена са съставенис — alfr. Името Gandalfr също е от този списък.

Има много извори и тук не е възможно да ги представя всички, но ще направя обобщение на изводите. Първо по въпроса за произхода на елфите. Произходът на скандинавските елфи не е обяснен никъде в Старата Еда. Създаването на света, на природните феномени, на великаните, на боговете, на джуджетата, на хората, дори на чудовищата — всичко това е обяснено. За елфите няма нито дума. Остават си една мистерия.

Външен вид — има намеци за това, че външният вид на елфите и този на Асите и на малко по-низшите от тях богове — Ваните, не може да се види или не съществува. В „Пътуването на Скирнир” великанката Герд запитва: „Какво си ти? От елфите или от синовете на Асите, или от мъдрите Вани?” И Скирнир отговаря: „Не съм от елфите, нито от синовете на Асите, нито от мъдрите Вани…”. В момента, в който го пита, тя го гледа и не може по външния му вид да различи какъв е. Значи няма кой знае какви разлики във външния вид на боговете и на елфите. Друго споменаване на външния вид няма в цялата ранна литература.

Местоживеене — единственото споменаване на евентуално място, което елфите обитават, ет.нар. обиталище Alfheimr, подарено — обаче не става ясно дали от боговете или от самите елфи, на бог Фрей, който е бог, който се свързва с плодородието. От там идеята за елфите като вид божества на плодородието, които отговарят за него и т.н. За мен тази връзка е малко далечна.

Мястото на елфите в йерархията на световните раси — поемите в Старата Еда имат големи разногласия по този въпрос. В много случаи изобщо не може да се определи от текста какво е според автора отношението между различните раси. Мога да спомена следните случаи:

Първо, имаме отношение, в което елфите изобщо не са част от йерархията. Просто са си споменати и няма други, споменати заедно с тях. Второ, имаме случая елфи и Аси да се употребяват като синоними — абсолютни, за едно и също нещо. Елфи и Аси в трети случай са близо или на едно място, стоят и пият заедно да речем, правят си пир заедно. Различни раси са, обаче са свързани, а понякога са и партньори. В четвърти случай елфи и Аси са ясно разграничени по природа и са на различни места. Това също се среща често. Пето — Асите могат да са по-високо от елфите в йерархията (джуджетата винаги са по-ниско) — в няколко случая.

И последно — на някои места има връзка между елфи и джуджета, например в „Песента за Волунд”, известния ковач; той е наричан „принц на елфите”, но не се споменава защо. Освен това образуването на имена на джуджета с частицата — елф също е било тълкувано като идентификация между дете раси. Аз не приемам тази теза. За мен заемането на съставката „–елф” за образуване на джуджешките имена е още едно проявление на практиката именуването да се основава върху божествени имена — точно така, както това е валидно и при именуването на хората. Когато човек бива кръстен Thorkel или Bergthora, никой не казва, че причината е идентификация с Тор. Съществува в само асоциация с Тори тя е пожелателна.

Тази различна позиция на елфите в йерархията на скандинавските божества е много озадачаваща. Не може да се каже дали това е някакво развитие във времето, с което нещата търпят някакви промени, защото на този етап ние все още за съжаление нямаме установена относителна датировка на отделните поеми в Старата Еда и не можем да кажем със сигурност коя е по¬стара, коя е по-късна и съответно как са се развили нещата. Според мен като цяло това, което можем да кажем е, че елфите не са имали фиксирана точно определена позиция сред останалите раси. Обратно, тяхното място е било много нестабилно. Или самата представа е била много мъглява и объркана, или множество различни представи са съществували едновременно, което съвсем спокойно може да е бил случая. Поетът, съчиняващ едическа поема, е имал свободата просто да интерпретира тази нестабилна представа и да я вкара в рамките на собственото си разбиране. Или пък от множество познати му варианти, да избере този, който той харесва, или в който е възпитан да вярва в собственото си семейство.

Относно личните качества на елфите — тук можем да обърнем внимание на този намек, че са мъдри, достойни за руническо познание, който споменах, но никъде това не е изтъкнато като отличително качество на елфите, защото другите свръхестествени раси също притежават това знание. Тоест елфите не са по-мъдри от останалите. Има един момент, че поначало елфите са радостни, обаче нещо лошо като правим, ги правим тъжни. Това обаче е един доста съмнителен пасаж. Като цяло, може да се каже, че представата е положителна, обаче конкретно нищо повече в стария период на скандинавската литература.

И тук в един момент идва Снори. Вече е ХІІІ в. Снори е голям исландски писател, той е бил християнин, епископ, много образован и когато четем това, което е написал, трябва да имаме предвид и да отчетем и влиянието на християнството върху неговото лично мислене и върху възприемането на елфите и изобщо върху всички стари митологични езически представи по-нататък. И Снори казва така: „…там живее народът, наричан светли елфи, а тъмните елфи живеят в земните недра; те не са като тях на вид и всъщност са много по-различни. Светлите елфи изглеждат по-красиви от слънцето, а тъмните елфи са по-черни от катран.” Преди Снори да каже това, такова нещо в литературата няма. Изобщо. Никъде няма споменаване на елфи в отрицателен смисъл, деление на елфи на видове и подвидове, на светли, тъмни и т.н. — това той го казва за първи път.

В късната литература, от ХІІІ в. нататък, това специално с тъмните, грозните елфи, вече го има и започва да процъфтява, и то най-вече според мен под влияние на вече навлязлото християнство. И се започват едни чудесии с едни елфи, които са грозни и злонамерени; имаме обаче и такива, които са красиви, ама невероятно, неземно красиви, добронамерени към хората; има такива, които са богати; такива, които освен че са богати, могат да дадат на човек богатство. Могат да му поставят условия, например да не казва на никого откъде има това богатство, и ако каже, те ще си го вземат обратно, а може и да го убият. Елфи могат да лекуват; могат да ви изпратят болест и затова трябва да сте много внимателни с тях, вечер да излизате и да им оставяте паничка мляко на вратата на фермата, за да се хранят, защото ако не го направите, ще ви причинят някаква пакост. Елфите ги има вече като природни духове, като духове на мъртъвци, като защитници на плодородието и съответно, които могат да ви донесат лоша реколта, ако не сте достатъчно любезни с тях.

Жертвоприношението — тази идея си продължава в това нещо с млякото и т.н.; храната, която се оставя навън за елфите е общо взето същото нещо. За грозните елфи мога да спомена един интересен мотив, който се развива като фолклорен и го има не само в Скандинавия, а също и в Англия и в Шотландия — идеята за откраднатото бебе. Много е важно новородено бебе да не се оставя само в люлката в никакъв случай, защото ще дойдат елфите да го откраднат и да го заменят със свое си елфическо бебе, което е ужасно грозно. Ако се върнете вкъщи и видите, че бебето ви е много грозно и реве, и е много проклето, значи някой го е сменил и това не е всъщност вашето бебе. Това дете колкото повече расте, толкова повече разкрива проклетия си нрав, продължава да е грозно и освен всичко да е много глупаво. Това се случва защото елфите много завиждат на хората, че човешките бебета са красиви. Техните собствени са много грозни. И затова ги сменят, защото искат да си имат красиви бебета. Обаче като порасне това дете, какво трябва да правите — трябва да го биете много жестоко. Елфите ще видят, че вие се отнасяте много зле с тяхното отроче, ще дойдат, ще си го вземат и ще ви върнат вашето, но трябва да сте достатъчно жестоки с него, за да им стане мъчно. Това са истински фолклорни мотиви, които се срещат много често.

Започват да навлизат и мотиви, че елфите харесват музика и танци, че могат да изпълняват хубава музика, че танцуват красиво и човек като се загледа в тях, забравя къде се намира или тръгва след тях и отива в тяхното кралство. Там всичко е красиво, богато, разкошно и т.н., обаче проблемът е, че не е християнско. И човек иска да си се върне, за да отиде на църква и изобщо да си отиде в християнския свят, защото всичко е много красиво и хубаво, но нещо е сбъркано, защото не е християнско. И човек си отива и си мисли, че е стоял там примерно десет дни или една година, а се оказва, че го е нямало сто и една години, или си мисли че е бил един ден, а се оказва, че го е нямало една година и един ден — такива аномалии във времето.

Постепенно елфите започват да стават зли и ние все повече като добри християни ги мразим, страхуваме се от тях и трябва да се защитаваме от тях. Има един рунически надпис от Берген, това е надпис, издълбан с върха на ножче на една пръчица — там повечето надписи са такива, и предимно са намирани в кръчми и на подобни места. Този специално обаче е малко по-особен. Съдържа заклинание за любов, писано е от мъж, насочено е към жена, и има за цел да я предпази и да я омагьоса по такъв начин, че да обича него. И заклинанието започва така:

Дълбая лековити руни, дълбая каменни руни, — това не е вярно, защото те са на дърво едно срещу елфите, две срещу троловете, три срещу великаните…

Значи така си върви формулата — елфи, тролове, великани са нещо лошо, страшно, опасно, от което ние трябва да се пазим и да се защитаваме по магически начин, защото и те самите са магически.

Постепенно навлиза идеята, че елфите са невидими. Някъде в средата на ХV до към ХVІ в. дори думата елф в исландската литература вече се замества от евфемизма „скрития народ”. И има една народна приказка, която разказва защо се наричат скрития народ. Адам и Ева ги изгонили от рая — контекстът тук вече си е съвсем християнски и всички неща трябва да се обясняват по християнски; всеки знае кои са Адам и Ева, но не всеки знае кои са скритият народ. И така, те си народили много деца и веднъж господ щял да им идва на посещение, да ги види как са и какво правят. Адам казал на Ева, че ще идва господ, и Ева много се притеснила, че понеже децата ѝ са толкова много, тя нямала време да се погрижи добре за тях и те били мърляви, понеже играели в калта. И за да не се изложи, се хванала и започнала да ги къпе. Изкъпала една част и в това време дошъл господ. И с другите, които още били мръсни, какво да прави — скрива ги някъде да не ги види той, за да не се излага. Господ обаче разбира тази работа, той естествено знае, че тези деца съществуват, и казва — тези деца, които са скрити от мене, оттук насетне ще бъдат скрити за всички. Щом моите очи не могат да ги видят, ничии други очи няма да могат да ги виждат.

Има страшно много приказки и фолклорни мотиви за елфи; ние отиваме при тях, обаче можем да ги видим само ако те пожелаят или ако ни дадат някакъв балсам, който си намазваме на очите; това можем понякога да го направим тайно от тях — да си вземем от техния балсам. Обаче ако те разберат, че ги виждаме, може да ни направят нещо лошо — например да ни избодат очите. Има един такъв случай -като си тръгва един, който бил на гости на едни елфи, елфическата му жена му избола очите, за да не вижда никакви други човешки жени повече. Има любовни истории с елфи и т.н. Има една средновековна балада, която разказва за един Олаф, който отива да си вземе годеницата и да се жени за нея. По пътя се изморява и сяда да почине. За зла беда обаче сяда на един елфически хълм — елфите си имат във фолклора специални хълмове или горички, или други места, където обитават, и вижда едни елфи, които танцуват. Заглежда се в тях и кралицата на елфите го вика да танцува с нея. Той обаче отказва — аз съм тръгнал да се женя сега, къде ще танцувам с тебе. Тя го проклина и казва — преди да си стигнеш вкъщи, всички ще умрете. И така се получава — когато той пристига, годеницата му вече умира, майка ѝ също умира, и в крайна сметка и той самият, от мъка.
Цялата тази история с това, че елфите са опасни, си продължава във фолклора; често може да ги срещнем заедно с останалите чудовища на света, както беше в руническата поема, както го има в Беоулф, който е по-ранен източник, но при него ситуацията е различна, понеже там имаме християнство от по-дълго време и той съвсем е повлиян от него. Там също елфи, великани, чудовища, зверове и т.н. — всички са накуп. В този вид източници не се казва това да е едно подразделение от елфите, които да са някакви специални тъмни елфи — те са зли. Това категоризиране го прави само Снори.

Като цяло елфите ги има страшно много в скандинавската литература, но повечето споменавания са бегли, мимоходом, в рамките на едно изречение или една история, която изглежда като изкуствено залепена към основния сюжет, и не е съществена и важна за неговото развитие. Това е така в цялата средновековна скандинавска литература. Вече във фолклора има приказки като тази, която разказах, посветени специално на елфите. Обаче в средновековната литература прави впечатление, че те са като нещо, което всички си го знаем какво е, разказваме си нещо друго и понеже си знаем какво е това, примерно го използваме за сравнение — и те отишли там и видели нещо толкова красиво, че им се сторило, че е елф, например. И разказът продължава нататък. И от такива малки примери, от всички тези възможни споменавания на елфи, аз се опитвам да добия някаква по-обща картина, която, надявам се, успях да ви предложа.

Искам да завърша с едно писмо на Толкин, защото говорим за източниците на неговата митология, като това не е точно източник, защото не е взето по начина, по който е в Скандинавия. Това е просто модел, който е обогатил неговата представа за това как митологиите функционират, но той не е взимал неща едно към едно. Искам да цитирам от неговото писмо нещо, което обезсмисля всичко това, което говорих досега. Писмото е от 1972 г., адресирано до „г-н Ригли”:

Страхувам се, че може би си прав, че търсенето на източниците за „Властелинът на пръстените” ще занимава изследователите едно-две поколения. Иска ми се да не така. За мен конкретната употреба в конкретна ситуация на даден мотив — дали измислен, свободно зает или несъзнателно запомнен, е най-интересното нещо, на което да се обръща внимание.

Автор: Силвия Рашева
Лекция, изнесена на семинар, организиран от „Рин Еннор” на 6 март 2004 г. в СУ „Св. Климент Охридски”