Андел

Габриела Петрова

Слънцето изгряваше зад Самотните дървета и с меко сияние огряваше влажната трева. Андел се събуди и погледна Рубинената кула пред себе си. Величествената ѝ снага лежеше на няколко крачки от нея. Сякаш можеше да я докосне с ръка. Но не. Колкото и пъти да се беше опитвала, все не беше успявала. Сякаш някаква сила се надигаше при всеки неин опит да прекрачи прага на кулата. Надигаше си и винаги я спираше. Но това не можеше да продължава вечно, не можеше и тя го знаеше твърде добре. Все пак тя беше повелителката на това място.

Тя се изправи леко, без да бърза, движение, което помнеше твърде добре, тъй като го беше правила в продължение на може би цял един човешки живот. През тревата пробяга уплашено някакво животинче, а в гората се разнесе писък на хищна птица. Тя се огледа. Нещо се задаваше от към края на гората. Нежно сияние окъпваше всичко наоколо, природата се бе смълчала в очакване, сякаш и тя го усети. И тогава тя го видя… Беше същият, какъвто си го спомняше, с нищо не се беше променил. Дори годините не бяха успели да изтрият усмивката от лицето му и неугасващия плам в очите му.

Тя отправи към него поглед, изпълнен с надежда и копнеж, по нещо отдавна отминало, но не и забравено. Той също я погледна и се усмихна, с онази така топла усмивка, която само той знаеше. Вятърът разроши косата му. Той се приближаваше, вече беше толкова близо, че тя можеше да усети аромата му, да види ясните му очи, да усети ръката му на рамото си. И тогава той я прегърна. Това беше една от онези така далечни, но същевременно така познати, обичани и жадувани прегръдки, които те карат да забравиш грижата и мъката си и да ти вдъхнат надежда за живот.

— Мина много време — прошепна той. Тя леко кимна, гледайки го в очите. Все още беше твърде развълнувана, за да говори.
— Какво те води насам? — попита най-накрая тя.
— Нима не знаеш? Тя се замисли за миг, нямаше смисъл да пита, защото знаеше твърде добре, знаеше и чувстваше. От устата му се отрониха само две думи:
— Нося го… Тя не отговори, не можеше да помръдне, но след малко усмивка се разля върху лицето й, сподавен вик на радост и утеха, миг на една сбъдната мечта. Тя го гледаше със същия този поглед, само че сега се долавяше и нотка на решимост.
— Наистина ли? — попита тя, но беше сигурна. Да, истина беше.
— Нима не вярваш… Наистина. И тогава проблесна светлина. Толкова сияйна и омагьосваща. Пръстенът светеше на слънцето, което се подаваше бляскаво иззад облаците. Това беше пръстенът, който можеше да ѝ помогне. Той беше нейното избавление. Беше чакала толкова много, че вече беше забравила дори колко.
— Ще успея нали? — попита плахо тя.
— Ако го искаш, ще успееш. Просто го направи. Думите му звучаха неискрено, но тя се вслуша, защото все още не знаеше.

Тя взе пръстена с треперещи ръце и го постави на ръката си. Слънцето се отразяваше в малката гравирана кула. Някъде се отвори врата, врата, която не се беше отваряла от години, врата в пространството, мост между два свята. Задуха вятър. Магия се носеше във въздуха. Пръстенът беше светил ослепително, после внезапно изгаснал, а сега беше станал невидим за окото. За един единствен миг, вселената сякаш се преобърна. Звезди, слънца, планети се сляха в едно. И тя го почувства с цялото си същество. Чувството беше неземно, но същевременно реално. Сякаш усещаш, че това нещо наистина става. И то ставаше.

После всичко притихна. Появи се само бледа светлина, която излъчваше топлина и спокойствие. Всичко това се вля в нея. Тя просто го почувства. Сега вече беше свободна, беше направила това, което трябваше. Вратата на кулата беше отворена. За да допусне нея. Вътре беше тъмно, но сребристи лъчи се събираха като ореол на частица от каменната стена. Там тя различи силуета на гравираната кула. Пристъпвайки напред каза:

— Вече всичко ще бъде както преди. Той пристъпи към нея и някак неестествено промълви: Знаех си, че ще успееш. Сега цялата тази енергия е в теб. Сега ще можеш да управляваш. Сега ще мога да бъда с теб и всичко ще бъде както преди. Времето минаваше и навяваше мисли за промяна.

***

Беше тиха утрин и както обикновено Андел се събуди и погледна през огрения от слънчеви лъчи прозорец на крепостта. През нощта не беше спала добре. Мъчителни сънища я спохождаха вече трета нощ. Нещо не беше наред и тя го знаеше. От както всичко се беше променило от елфския ѝ взор убягваха много неща. Марах не ѝ казваше почти нищо за плановете си. Често се затваряше сам в една от кулите и правеше нещо скришом. Беше станал повече от потаен, сякаш беше загубил доверието си към нея. Тя често се питаше защо става така. Спрямо мъжа си ли беше сбъркала или вината се коренеше в нещо по-дълбоко и неразгадаемо. Сякаш едва доловимо, но осезаемо отвън долетя птича песен. Навън долината изглеждаше прекрасна, дърветата се извисяваха гордо над склоновете на Великата река, а слънчевите лъчи описваха дъгички и се пречупваха през замисленият, вглъбен поглед на Андел.

Слизайки към залата на Лаулин, тя не спря да мисли за Марах и дълбоко в себе си, търсеше отговори на неразгадаемите си въпроси, превърнали се в загадки от странен характер.

„Иска ми се да поговоря с някого, сама няма да немеря изход. Пътят ми пред мен е неясен. Защо се получи така?”

„Ще получиш дарът да се справяш с това, което виждаш, усещаш и мислиш, ще се научиш да контролираш своите мисли и мислите на другите. Но трябва да бъдеш внимателна. Това е опасно оръжие. Сама ще трябва да се научиш как да го използваш и да го подчиняваш чрез съзнанието си, а не да се оставиш да попаднеш в негов плен. Ще трябва да се научиш и да не се доверяваш толкова лесно. Друго засега не мога да ти кажа, защото дори и за мен, пътят ти остава скрит.”

Думите на баща ѝ още звучаха в съзнанието й. Беше отраснала с тях, но все още не се беше научила да владее докрай магията. Анвар и беше разказал в миналото, че самият Манве е предрекъл съдбата й. Все още обаче не можеше да намери сама отговорите и усещаше, че дори тези способности, които притежава, не са достатъчни, за да разбере скритият смисъл.

Слизайки по широките каменни стъпала, тя се взря в картините на предците си. Строгите им лица, гледаха замислено девойката и сякаш с поглед я коряха за може би неоснователното ѝ съмнение, което таеше към Марах, а напоследък и не само към него. Но дълбоко в себе си, нещо казваше на елфическата девойка, че е права и не е трябвало да се доверява на Марах. Сякаш държеше в себе си, ключът към всички загадки, но не можеше да го използва. Андел реши да се поразходи из долината на Слънцата, обграждаща Великата река и да остане насаме с мислите си. На няколко пъти ѝ се струваше, че я следят. Че я изпитват. Поставят на изпитание възможностите й. Тя не се боеше от евентуално изпитване, а се боеше от Марах, от това ,което правеше и от самото незнание, което я изгаряше. От злото, което той можеше да събуди. Като че ли за първи път, Андел почувства, че между тях никога не е имало доверие, а някаква негласна уговорка, че ще поддържат илюзията, че всичко е наред.

Бавно слезе по стълбите и отвори голямата дъбова врата. Излизайки в градината и взирайки се в белия фонтан, опасан с рози и бръшлян тя съзря някого да се задава по пътеката. На строен бял кон, яздеше мъж, на който годините и бремето на живота, не бяха оставили видима следа. Изглеждаше усмихнат, но строгост излъчваха очите му, подобни на сини камъни в бистър поток.
Анвар — бащата на принцеса Андел се завръщаше.

Андел се взираше в дълбокото лице на Анвар. Не можеше да повярва, че го вижда. Чувстваше се като героиня на съдбата, която още не я осъзнава и не може да свикне с моментните си настроения и преживявания. Анвар прекрачи двора на Крепостта и слезе от коня си. Животното изцвили одобрително, когато Андел се приближи да го погали. Величествена му грива, блестеше на загадъчните, искрящи очертания на слънцето.

— Добра среща, дъще моя. — рече Анвар и прегърна дъщеря си.
— Татко, наистина добра и неочаквана среща. Не съм се замисляла и за миг, че пак ще се срещнем.
— Не можем да предвидим съдбата си и това, което ни готви. И аз не съзрях този момент на нашата среща в мислите си. Но той се случи. Значи е трябвало да стане така. И това ме радва неимоверно много и се надявам, че и при теб е така.
— Разбира се, че се радвам да те видя татко. И тя го прегърна топло.
— Не си се променил. Все още говориш с гатанки и загатнати слова.
— Научих се да вярвам, че в тях се крие мъдростта. — Анвар се усмихна и погледна Рубинената кула, която гордо се извисяваше над Крепостта и с блясък се открояваше насред панорамата от гъсти дървета , необятните Аландски планини и носеше някаква осезаема носталгия за морето, останало далеч на север, откъдето бе пристигнал заедно с коня си Ветроструй елфическият крал.

Сетне погледна Андел и се замисли. Дъщеря му се беше променила. Не че в това имаше нещо лошо, напротив тази промяна му харесваше, но и същевременно го тревожеше. Защото тя не беше още готова да се промени. Не беше наясно със себе си Тя не познаваше тези, които си мислеше, че познава, както не познаваше и себе си. Беше сложно. Трудно за Андел да го разбере. Или по-скоро трудно на един баща да го обясни на дъщеря си.

„Тя още не е готова за това, но скоро ще настъпи моментът.” Анвар повика един от пазачите на Крепостта да се погрижи за Ветроструй и заедно с Андел се отправи към дългите стъпала на тази колкото и негова, толкова и непозната нему обител.

„Нещо ще се промени тук” — промълви елфическият крал, докато Андел отваряше голямата дъбова врата и приканваше баща си да я последва. Слънцето бавно замираше и залязваше без да остави знак зад ясно очертаващите се силуети на планините. Някъде в двора изцвили Ветроструй, очевидно доволен от ласките и доброто отношение на пазачите.

Двамата елфи влязоха в залата на Лаулин. Андел погледна към баща си и усети породилата се сякаш скорошна промяна в погледа и изражението му. Анвар огледа залата. Слънчевите лъчи на отиващия си ден се процеждаха през големите прозорци и хвърляха очертания върху дъбовите маси, извезаните гоблени по стените, красивите кристални вази и фантастичните фигури, всяка от които представяше по свой уникален начин някакъв митичен сюжет. Безброй птици пееха чудните си, омайващи песни и надничаха иззад позлатени клетки. Наоколо непрекъснато шареха прислужници, готови да обслужат своята владетелка, а също така и завърналият се Анвар, който не бяха виждали от времето, когато светът бе още млад.

— Много се променило тук, откакто за последно посетих двореца, Андел. — промълви Анвар. Ти също много си се променила и имам да ти казвам някои неща, които може би ще бъдат от съдбоносно значение. Или може би ти сама ще ги видиш и ще разбереш, че си била права… във вътрешните си преценки.
— Какво искаш да кажеш с това, татко? Понякога е трудно да разбера намеците ти. Скоро, много скоро всичко ще разбереш дъще. Мигът настъпва. Между впрочем къде е Марах? Трябва да говоря с него.

При споменаването на името на съпруга й, Андел неволно, но забележимо трепна и Анвар съзря това.
— Тук е. Всъщност работа над нещо от дни. Затворил се е в една стая на един от по-горните етажи. Ела, аз… ще ти покажа къде е.

Докато изкачваше с неохота сумрачните стъпала по пътя за стаята на Марах, Андел не спираше да мисли какво може да се случи при срещата на двамата силни мъже с несломима воля, характерна за елфите. Нарастващо чувство на страх от предстояща, надвиснала заплаха, следваше стъпките ѝ и се вплете в сянката й.

През открехнатата едва забележимо врата се процеди и последната светлина на отиващия си ден. Сенки обгръщаха стените, а изгрялата луна, меко осветяваше стройната фигура, която сега изглеждаше почти слята със сянката на пода. Андел плахо влезе и се вгледа в очите на Марах. Неугасващият плам от изминалите години, от моментите, които бяха прекарали заедно, когато още имаха доверие помежду си и любовта им ги закриляше, пламъкът, който винаги гореше в тях сега беше сякаш изтлял и загаснал… завинаги. Промяната се чувстваше. Елфът не обърна внимание на посетителите, а продължи с присъщо спокойствие да разглежда пръстена, който сияеше в ръката му.
Тишината наруши Анвар.

— Добра среща, Марах! Но преди да дочака отговора му, мрак обви всичко наоколо. Стаята сякаш се завъртя и от небитието се появиха хиляди бляскави светлини и осветиха мястото, където допреди малко трябваше да се намира елфът. Но Марах беше изчезнал. На пода, точно където сноповете вълшебна светлина образуваха голям кръг, все още потрепваше пръстенът.
— Не се страхувай да го вземеш, Андел, защото той по право ти принадлежи. Сега вече трябва да си разбрала всичко… — каза Анвар и сложи ръка на рамото на дъщеря си. В очите ѝ се четеш нескрита боязън, но пръстенът я привличаше с мистичната си сила. Както преди. Само че сега щеше да управлява сама, докато сенките на този свят не се сгъстяха, не я допуснеха до себе си и не я вземеха в прегръдката си… завинаги.