Синята пеперуда

Детелина Маринова

Беше бурна нощ — досущ като онази, в която духът му долетя на тоя свят. Много време мина оттогава. Годините се търкаляха като сухите вълма на гръмотръна по голите хълмове наесен, а той още беше тук. Само Мрачният знаеше докога.

Дългите мигове на странното му битие си приличаха. Откакто пропълзя в утробата на хладната могила и облече с неживата си сянка костите на загиналия рицар, за него нямаше покой. Защото редом с древния воин спеше прекрасно създание. Белоснежно цвете, изтръгнато насила в утрото на пролетен ден, за да огрее с дивната си красота подземните палати. А той, безименният, не знаеше как стана тъй, че силата на любовта, обвързала отдавна тези двама, надви магьосническото могъщество, което бе донесъл от отвъдното. Копнеж, неизразим копнеж за топлота и за живот изгаряше нетленната му същност. Да можеше да види сиянието на отворените ѝ очи, да проговорят мраморните устни, да поруменеят ледените длани, и тогава, чак до свършека на дните, всичкото време на света щеше да е тяхно…

На колене пред каменното ложе, той дни наред мълвеше заклинания. Гласът му – ту като предсмъртен стон, ту висок агонизиращ писък, кънтеше между сивите стени, провираше се през пролуките на зидарията и се размесваше с гласа на вятъра, със стона на треви и камъни по темето на голата могила.

Той кичеше ръцете ѝ със злато, косите — с диадеми и корони, и струпваше в нозете ѝ съкровища от вечните домове на кралете. Уви. Студената ласка на безценните камъни не можеше да вдъхне живот.

Ръката му в черна ръкавица докосна лявото ѝ рамо. Там, близо до ужасната рана, през която животът бе напуснал младото ѝ тяло, искряха сини камъчета, инкрустирани върху нежните крилца на пеперуда — брошка. Ледените му пръсти помилваха крехкия накит, и пред съзнанието му отново се разкри познатата картина. Изживявана винаги, колчем се допреше до вълшебната брошка…

Така узна името ѝ — Лун Гвилвилет.

Пред бледия му взор отново зеленееше трева. Високи дървета приветстваха с напъпили клони пролетта край Зеления Замък. Цветя обвиваха в пъстър килим крайпътните камъни и поклащаха алени и златни главички под ласката на топъл, ароматен ветрец. А по младите изумрудени стръкчета тичаше Лун Гвилвилет и жизнерадостният ѝ смях звънтеше като славеева песен сред каменните кули.

— Рохдил! — гласът на Гвилвилет пресрещна рицаря, препуснал по прашния друм. Свитата му укроти конете и изчака младата си господарка.
— Яздиш Седрин! Не казвай, че ще има нова битка… — уплашено продължи Гвилвилет. — Стига кръв! Нима не ѝ се насити Ангмар?!
— Хората на Карн Дум са потеглили насам. Малцина останахме тези, които да им се опълчат. Из крепостите е вдигната тревога — не знаем още къде ще ударят… Не се страхувай – доблестта на нашите мъже ще защити земята ни от черните им мечове — отвърна Рохдил.

Силното обедно слънце позлатяваше изпъкналите части на червената му броня; щитът му сипеше алени искри по младата трева; изобразената на щита Звезда на Северното кралство сияеше по-ярко от всичките звезди от небосвода. Подире им яздеха безстрашни воини — сурови синове на северната пустош, понесли блясъка в очите на своите задморски прадеди.
По-късно Гвилвилет и Рохдил изпратиха заедно залеза, запалил пожар по западните прозорци на Замъка.

— Тревожа се за тази нощ — продума тя. Усещам сянка на заплаха, насочена насам.
— Вземи това — той сложи на дланта ѝ дребен накит. — Наследствено съкровище на моя род. Казват, че предците ми са го донесли от Задмория…
— Цветчета лен? — учудено погледна тя пеперудата, обсипана със ситни сини цветенца.
— Незабравки са. Пеперудата е носена от майка ми, а преди нея — от жените в моя род. Говори се, че древният ковач е вплел в творението си и тайната на вечната любов…

Нощта напредна — ветровита и безлунна. А малко преди утринния час диви викове и звук на рог процепиха настръхналата тишина. От потъналите в лепкава мъгла оврази излетяха черни сенки, препуснали към яките стени. Горящите стрели от стоманените им арбалети прехвърлиха отвъд стените. Пушливи пламъци облизаха високите дървета и ги превърнаха във факли.

Защитниците тичешком възседнаха конете. Запяха бойни рогове. Отвориха се тежките ковани порти и дългите ножове от Задмория разпиляха сребърни искри в нощта.

— Агларист за Арнор! — извика Рохдил и червеният му меч като мълния процепи мрака.

Но вражеската армия се водеше от краля–чародей на Ангмар, комуто бяха чужди воинска чест и доблест. Единственото му желание бе власт над хората — а то не знаеше цена.

И в мрака се разнесе вик на ужас. Защитниците се натъкнаха на пръснати из равнината клони и дъски, обсипани със заострени черни гвоздеи. Обезумелите коне, настъпили оръжието на врага, цвилеха диво и падаха върху назъбените шипове, повличайки ездача си. Тогава от тревата се изправиха прикрити вражески стрелци и тетивите им забръмчаха като ято смъртоносни насекоми. А от нощта зад тях изплува тъмна фигура, и черното ѝ копие, запратено със сила, напоено със заклинание за смърт, се впи в гърдите на Рохдил.

Тогава върхлетяха подкрепления, долетели от околните крепости на бързоноги коне. И черното воинство отстъпи — до следващата нощ.

Вдигнаха падналите бойци и в скръбна колона ги понесоха в Замъка. А най-отпред, върху съединени щитове, мътно светеха окървавени червените доспехи на Рохдил.

Сянка покри очите на Лун Гвилвилет. Нямаше повече живот за нея — обречена да напусне в самота обезлюдената крепост, с единствен спомен — зелената могила на Рохдил…

Ръката ѝ докосна сините камъчета на пеперудата — брошка. Студ полази по страните й. Десницата ѝ стисна древния кинжал със змиевидни шарки по светлото задморско острие, и с точен удар го заби във вдлъбнатината над лявата си ключица…

Останките от народа ѝ издигнаха зелена могила, в която положиха Лун Гвилвилет и Рохдил. А после в нея пропълзя и Той… могилната твар, приел образа и бремето Рохдилово… Бремето на вечната любов.

Тънки гласове прекъснаха поредното среднощно бдение на Тварта. Ледена ярост и злоба към живата им кръв смразиха дъха му. Нещо идеше към подземния му дом и крещеше, обладано от страх:

— Къде сте? Къде сте?

— Тук — отвърна с леден глас тварта изпод земята. — И те чакам.