Маглор
© Джени Долфен

Лиза Мороз

Родена през 1976 г. Основател на онлайн Толкин университет „Арменелос” и на различни Толкин събития в България.

Угасващо слънце

Лиза Мороз

С уважение и любов към творчеството на Дж. Р. Р. Толкин

Когато угасне моето слънце
Не ще е първото нещо изтляло:
Веднъж за хиляди години,
Ще израсте могилата нова,
Когато моето слънце угасне.
— Из песента Man táre antáva nin Ilúvatar, Ilúvatar, Enyárë tar i-tyel, íre Anarinya queluva

Казвам се Луис де Моро. Роден съм през 1762 година. По време на долуописаните събития бях на тридесет години. Баща ми бе благородник от юга на Франция, а майка ми — испанка, родом от Кастиля, произхождаща от древен, макар и не много знатен род. Аз и по-малкият ми брат израснахме в дома на баща ни, на брега на морето близо до Перпинян. Брат ми се казваше Хуан, беше кръстен на умрелия още в ранното си детство брат на майка ни.

Някога бяхме много близки. Твърде близки дори. Родителите ни ни напуснаха рано — майка ни бе болнава и умря, когато бях на четиринадесет, а баща ни почина по-късно, убит на дуел. Тогава бях вече на деветнадесет. След като останахме сами споделяхме всичко, прекарвахме заедно и дните, и нощите си. Израствахме заедно. Луис и Хуан де Моро — винаги и навсякъде заедно. Разликата ни бе две години и почти не се усещаше физически, но той бе по-буйният, по-красивият, по-веселият. Обичаше да пее и танцува. Приличаше на баща ни. Заразяваше ме с прекрасния си нрав, пораждаше в мен неистово желание за живот. И бяхме толкова млади, толкова богати и свободни… Вино, смях и среднощни разходки по плажа.

Но времето минаваше и нещата се промениха. Провинцията стана тясна за него, той замина за Испания, ожени се за знатна дама, която никога така и не видях. Върна се във Франция още по-богат и бе приет отлично в двора. Забрави за мен. Единственото, което ми напомняше за него бе някое суховато писмо — къде за Коледа, къде за Великден. Аз пък заминах за Амстердам, където изучавах лекарското изкуство, но напуснах преждевременно… дали поради мързел или заради апатията, която ме бе налегнала след раздялата с Хуан. —

Често се сещах за него, седейки сам в някоя от залите на семейният си дом. Поглеждах наоколо и виждах само пустота, прашните портрети на моите деди и покритите мебели — нямаше кой да ги ползва. Младостта ми сякаш ме бе напуснала заедно с Хуан. Чувствах се предаден. Градините бавно умираха, всичко се разпадаше. Осъзнавах, че половината ми живот бе минала незабележимо в тишината на шатото на брега на морето.

Когато самотата ми натежаваше твърде много излизах и отивах на плажа. Есента бе прогонила всички от брега. Разхождах се — километри наред до някоя самотна скала и после обратно. Не се интересувах от нищо, никой не се интересуваше от мен. Защо стана така и аз не знам, но не се опитвах да променя нещата.

Понякога се затварях да работя в кабинета си над някои свои разработки, но не се справях много добре. Бързо се отказвах и прекарвах времето в спомени с чаша коняк в ръка. Не се и стараех за нищо, имах достатъчно за да не се притеснявам за храната на масата си.

От време на време идваха хора от околните села с някой болен, когото селския лекар и разните знахари не можеха да спасят. Не знам защо бяха убедени, че само защото съм благородник трябва да умея да върша чудеса. В повечето случаи не можех да помогна, но сигурно по божията воля, два-три пъти успях. Това още повече закрепи вярата на селяните в моите изключителни способности. И така те продължиха да идват — болни, ранени, мръсни и страдащи… Не ги гонех, правех каквото мога за да им помогна.

Беше странно време. В страната ставаха странни неща, които долитаха като ехо до мен. Парламенти, борби, конвенции, якобинци … всички тези думи кръжаха наоколо без да ме карат да се замисля. Аз живеех ден за ден и очаквах с някакво странно нетърпение тридесетият си рожден ден. Не бях предвидил гости. Не вярвах някой да се сети защото от много години не водех социален живот, не се срещах с никого. Дори брат ми нямаше да се сети. Но нещо трябваше да се случи.

Бродех по плажа, гледах чайките, събирах миди а после ги хвърлях в морето. Още си спомням вече хладният пясък под голите си нозе.

Но ето, че започнах за разказвам за „този” ден. Бях тръгнал на разходка и както вървях забелязах нещо голямо и черно на пясъка досами вълните. Помислих си, че е парче обгоряло дърво или друг боклук изхвърлен от водата. Колкото повече се приближавах толкова повече ме смущаваше то. Не можех да разбера какво е точно дори когато бях на двайсет крачки от него. Едва накрая проумях — беше човек, или най-вероятно — човешки труп.

Лежеше проснат настрани, свит и вкочанен. По пясъка бе разпръсната пълна с боклук и водорасли дълга коса. Обиколих го от другата страна за да видя лицето му. Беше ужасяващо слабо, изпито, кожата му беше синкаво-бяла. Изглеждаше напълно … мъртъв.

Докоснах го с крак, той неочаквано се раздвижи и аз инстинктивно отскочих назад. Опита да се повдигне, изстена и се отпусна отново. После явно посъбрал сили, застана на четири крака и започна да пълзи обратно към водата.

Хвърлих се към него, хванах го за кръста и го задърпах, но той неочаквано се извъртя и ме удари с невероятна сила. Паднах по гръб на пясъка. Това настина ме ядоса, хвърлих се отново, хванах го за краката и го затеглих обратно. Този път той не се противи. Извлякох го по-навътре в сушата и го обърнах.

Устата му бе пълна с пясък, започнах да го почиствам с кърпичката си. Той също едва-едва плюеше, но явно нямаше сили да се помръдне. Беше чудовищно слаб! Чудех се какво да правя сега. Не можех да го оставя тук.

Хванах го и без особено усилие го метнах на гръб. Беше дори по-лек отколкото очаквах.

Донесох го до нас, с помощта на Диего го занесох до банята, сложихме го във ваната и докато Диего топлеше вода се заех да го освободя от дрипите му. Беше много висок, само кокал, кожата му беше снежно бяла, а косите гарваново черни. Всичко в него бе тънко и някак остро, явно не само от страшния глад, който бе преживял. Измихме го горе-долу и го оставихме да се стопли. Извадихме го и го облякохме с една моя нощница, когато дочухме тих звук — той спеше. Топлата вода си беше свършила работата.

На другата сутрин Диего ми съобщи, че непознатият е дошъл на себе си и е изял две купи пилешка супа. Също така праволинейният Диего ми заяви, че досега не е срещал подобен човек, и че не го харесва изобщо. Каза и „той има твърде неприятен поглед, дон Луис, много смущаващ, да знаете”.

Отидох да го видя лично. Влязох тихо, но той спеше. Поседях няколко минути — настина изглеждаше различен, но повече ме радваше фактът, че изглеждаше значително по-добре от вчерашния ден.

Изминаха два дена, когато той стана от леглото и дойде да търси храна. Сервирахме обяда. Той яде много. Поразително много. Правех му знаци да поспре защото ще си повреди корема, но той само се усмихваше слабо. Беше наистина смущаващ. Не че беше грозен — напротив, имаше деликатни и красиви черти, но имаше нещо в него …. Нещо плашещо като в онези светци на Ел Греко — строги, измъчени и мрачни. Сякаш не само тялото, а и душата им бе против цялата пропорция на този свят.

През останалите дни се опитвах да не му обръщам внимание, той също не държеше да общува с мен. Започна да се разхожда из запуснатия парк и стаите на замъка — хаотично, без посока и цел. Гледайки го се сетих за едни стари стихове на някой, който вече не помнех:
Сред камък стар и сивкав прах
Там броди лепкавия страх

Настина се страхувах от него и видех ли го — бягах.

В деня на рождения си ден отидох до селото, обръснах се при бръснаря, отбих се при кмета на чаша вино, побъбрих си с падре Симон за последните проблеми на паството, взех си поръчаните от Париж нови издания на Рабле. Вечерта седнах в гостната, която ползвах напоследък, сипах си малко коняк се отдадох на размисли за моя нов гост. Това беше моето празнуване. Повиках Диего да се присъедини към мен. Той ме поздрави най-сърдечно, говори ми най-мили думи дълго, дълго и накрая ми подари красива перодръжка, украсена със седеф. Сега пиша моите спомени именно с нея. Почивай в мир Диего, приятелю.

По едно време той влезе в стаята. Веднага скочих на крака, поканих го да седне, налях му една чаша. Той я взе и започна да я души. След като я обдуши добре я изпи наведнъж.

Сипах му отново. Той пое чашата и отново я изгълта моментално. Реших да спра до тук, но той сам си поиска. Налях му, но преди да му позволя да изгълта и това количество, му показах с ръка да почака, взех своята чашка и отпих една глътка. Задържах я в устата си, разклатих течността с език за да се разлее великолепният ѝ вкус навсякъде. После преглътнах.

Той се засмя суховато, но повтори действията ми. Тънкото му лице сякаш се смекчи, по физиономията му се разля удоволствието. Продължихме да си пием кротко. Погледнах го внимателно — едва за няколко седмици беше претърпял забележителна промяна. Тъй като не можех да му дам никоя от моите дрехи, защото бях твърде нисък спрямо него, селския шивач му уши съвсем нови. Сега седеше, целият в черно, изглеждаше напълно здрав, макар и все така бял, черната му коса лъщеше, движенията му бяха силни и уверени. Сякаш онова на плажа не се бе случвало никога. Единственото, което не можех да разбера, бяха странните белези, които имаше по ръцете си. Големи, напоени с кръв, изгаряния. Онзи ден бях заръчал на Диего да му даде лекарство против изгаряне, което сам направих по стара изпитана рецепта, но Диего ми го върна защото бе отказал да го вземе.

Да, поправяше се невероятно добре, но тези ръце… Той също ме загледа и изведнъж каза с толкова странен глас, че подскочих на креслото си:
— Здравейте, как сте?
Поокопитих се. Бях толкова приятно изненадан:
— Благодаря добре — отговорих му аз — а Вие как сте, многоуважаеми?
— Благодаря добре — повтори той, но след това за мое учудване продължи — аз ти благодаря.
— Няма нищо, моля Ви. — развълнувах се аз, станах и се поклоних — Ние всъщност още не сме се запознали. Приятно ми е, Луис де Моро на Вашите услуги.
Той не отговори. Предположих, че не ме е чул. Реших да повторя опита си да разбера името му. Тикнах показалеца в гърдите си и казах:
— Луис де Моро на Вашите услуги.
Той кимна, но отново не отговори.
Не разбрах защо постъпи така и се почувствах доста обиден, но не настоявах повече. Той оглеждаше стаята, гледаше внимателно портретите, докато погледът му падна върху малка черно-бяла скица оставена небрежно върху една от масичките. Беше някаква младежка шега от приятел-художник, дошъл на гости преди години:
— Брат — каза той.
— Какъв брат? — не се усетих аз.
— Твой брат. — посочи ми той.
Отидох и взех скицата — аз и брат ми седнали на каменния парапет край плажа. Посочих му с пръст брат ми „Това е Хуан де Моро, моят брат”.

Той вирна показалеца си:
— Хуан?
После започна да вдига и другите си пръсти, повтаряйки „Хуан?” Схванах.
— Не, не, нямам други братя. Само Хуан. А Вие колко братя имате?
Той ми показа шест пръста, но после поклати глава и каза нещо напълно неразбираемо.
— Моят брат не живее тук. Отиде в Париж— указах аз посоката — А Вашите братя къде живеят, ако позволите да попитам?
Той отново поклати глава.
— Разбирам, заминали са …
— Не. Няма вече брат, няма брат … смърт.
И отново поклати глава. Но как е възможно да умрат всичките му братя? Цели шест? Тогава се досетих! Пътували са с кораб, претърпели са корабокрушение и той е единственият оцелял. Това обясняваше появата му на плажа. Обясняваше и странното му поведение. Представях си как страдаше от тази загуба. Хвърлих се към него и се опитах се да го потупам дружески по рамото, но той не ми позволи. Скочи на крака и бързо излезе от стаята.

На другия ден се скрих в кабинета си мислейки отново за ръцете му. Усещането за пареща болка, която имах виждайки ги, ме потискаше денонощно. Ровех ожесточено из книгите си за да намеря някакво разрешение. Искаше ми се да поговоря с него, но знаех, че е напразно — той отказваше да отговаря. Тогава някой почука и на поканата ми влезе той. Повика ме да го последвам. Заведе ме в оръжейната, където висяха, потънали в прах и забравени какви ли не видове оръжия. Нито ги ползвах, нито се интересувах.

Той грабна най-големия от мечовете, развъртя го с шеметна бързина, размаха го нагоре— надолу все една беше перце. Направо се стъписах, отстъпих назад. А той взе още един и ми го подаде:
— А, не … не се занимавам. Съжалявам, но не мога, нали разбирате благородни ми приятелю, аз не съм по тази част — вдигнах уплашено ръце — той брат ми, да ви кажа, той се дуелираше с тези …
Сърдитата му физиономия изчезна. Изведнъж скочи, направи някакво невиждано движение, развъртя се из цялата оръжейна като буря — помете целия прах из помещението. Захвърли меча и излетя. И аз излязох след него кашляйки. Вече бях убеден, че не е съвсем нормален. Каквото и да се беше случило пораженията върху мозъка му бяха големи.

Не мога да кажа, че отношенията ни бяха особено близки. Той идваше често в столовата и се хранеше с мен. Обичаше и да пийва по чаша коняк вечер. Въпреки че не говореше много, богатството на езика му се увеличаваше постоянно. Използваше все по-сложни конструкции, разпитваше ме за хората наоколо, за морето, моряците и най-странното — за брат ми. В същото време парираше всеки мой опит да получа някаква информация за него самия. Знаейки, че не е с всичкия си реших да бъда много търпелив и много внимателен.

Въпреки всичко скоро усетих, че се привързвам към него. Вечер седях и го чаках да дойде, липсваше ми по време на отсъствията си по обяд. Чувствах се все по-свободно пред него и често се отдавах на спомени за миналото ми, а то както разбрахте бе свързано главно с брат ми. Една вечер, когато му разказвах за нашето първо съвместно пътуване до Париж и всичките ни смешни перипетии покрай него, той се разплака. Както седеше в креслото спокойно и ме слушаше съсредоточено, две огромни сълзи се търколиха по скулестото му лице и паднаха в скута му. Още щом ги видях замълчах поразен.

Последва продължително мълчание. След това той заговори:
— Спомних си първото ни пътуване. И заминаването. Бих искал никога да не се беше случвало.
— Проклети да са всички заминавания — възкликнах аз — проклети да са разделите и всичко свързано с тях.
— Проклети да са тези, които ни карат да заминаваме — допълни той.
Тази вечер си легнах силно разстроен, въртях се и не можех да заспя. Беше ми мъчно за мен, за брат ми, но в не по-малка степен за него — непознатия…

Понякога играехме шах. Той много бързо усвои правилата и се оказа изключителен играч. Сега седеше срещу мен и усещах, че не играе истински. Просто ме жалеше, правеше глупави ходове, изчакваше. Разбирах го, но от това не се чувствах по-добре. Сконфузих се и предложих да излезем в навън. Крачехме из верандата, когато забелязах долу в градината едно момиче, седнало на парапета до плажа.
— Познавам я — казах аз — дъщерята на пекаря Роже — беше много мило дете.
Той кимна.
— Интересно какво прави тук?
— Чака любимия — каза той.
За пореден път се стреснах, не бях свикнал да получавам отговор на въпросите си.
— О, възхитително — отговорих аз и се загледах в нея. Настина, имаше онзи специфичен вид, който придобиваха влюбените — леко разстроен, с една специална мечтателна усмивка и особено бледност.

Тя стана от перваза и откъсна една бледо розова роза от близкия храст. После отново се върна на перваза, седна. С някакво бързо и пъргаво движение отметна деколтето си така, че можеха да се видят доста голяма част от прекрасните ѝ обли гърди. Сложи розата в деколтето. Усетих, че коленете ми омекват. Когато обаче заметна полите си и видях прекрасните ѝ бели прасци, просто почувствах, че се изчервявам ужасно. Измънках някакво извинение, влязох в сградата и пийнах малко коняк. Това ме поуспокои. Седнахме за още една партия, но аз не внимавах в играта — беше ми много любопитно какво става там. Пак излязохме.

Нощта се спускаше по градината — морето бе прегърнало мрака и само шумът му ми говореше, че е там, но аз още виждах бежовата ѝ рокля — тя все още седеше на същото място.
— Не е дошъл — казах аз — жалко.
Огорчих се, но знаех, че с нищо не мога да и помогна, пожелах лека нощ и тръгнах към спалнята си.

****

Беше минал около месец и половина от деня, в който го намерих на плажа. Бях се събудил рано, но все още бях в кревата си, когато Диего почука и ми каза, че Александър Гояр — нашият лесничей спешно искал да ме види. Притесних се не на шега, станах, заметнах си халата и набързо изтичах по стълбите.

Висок, слаб, около четиридесетгодишен той ме чакаше във вестибюла припряно мачкайки зелената си шапка. Поклони се и трескаво зашепна:
— Простете месир, ще прощавате месир, но спешно трябва да говоря с вас месир, извинете ме месир, че така рано…
— Успокойте добри ми Гояр, вземи си въздух. Ела да влезем в кабинета ми и ще ми кажеш всичко.

Щом влязохме в стаята, той подплашено се заоглежда и след като явно се убеди, че вътре няма никой освен нас зашепна отново:
— В шатото има вампир!
— О, Исусе, милостиви Гояр, съвсем сте си загубили ума!
— Не, месир, вампир има тук — каза той и очите му се изцъклиха.
— Какъв вампир, имай милост!
— Висок, блед като смъртта … с дълга черна коса.
Идеше ми да го хвана и да го ударя по глупавата селска физиономия. Какви глупости плещи!
— Прекратете веднага това безумие Гояр, познавам този човек, той не е вампир — храни се на масата ми всеки ден със същото с което се храня и аз!
— Но месир, месир … не се обръщайте, не се сърдете на стария ви слуга, ние знаем, че той е вампир!
— Кои сте тези вие дето толкоз знаете?
— Аз, селяните, моряците. Всички знаят, че от памтивека край брега живее вампир. За него са ни разказвали бабите ни, а на тях техните баби … Някога много отдавна той бил крал, но злодействата му били толкова страшни, че бил прокълнат въвеки веков да броди сам край морето и да изяжда душите на заблудените. Вчера е нападнал две момчета от селото, едва не им е изпил кръвчицата!
— И вие сте сигурни, че той е бродил тук от памтивека? Кой може да твърди подобна нелепица?
Той сложи ръка на сърцето си и падна на коляно:
— Моят баща, бог да го прости, Гюмон Гояр, верен слуга на Вашият баща е ходил с други селяни и моряци на лов за този звяр. Гонили го по брега а после из пушинака, но той все успявал да им се изплъзне със злата си магия. А момчетата — чакат отпред, чуйте ги сам.

Казах му да ги доведе. Влязоха двама моряци, едното момче — Мишел от моето село, другия не го знаех. Заговори чужденецът:
— Вчера вечерта ей на туй место отзаде имахме среща с една фуста, то де девойка. То де … той имаше среща и аз го пиридружавах, Ваше Благородия то де… И кат отидохме и той се нафърли и си впи ноктите вампирски у главата ми — ей на, тук.

И ми показа един дълъг и тънък пресен белег на лявата си буза. После ми обясни още приказки в този тон и смисъл, показа ми най-различни белези и синини и аз го отпратих. Пък и ми направи впечатление, че Мишел изглеждаше някак много гузно. Познавах го отдавна, беше идвал още като малък с родителите си да молят баща ми за опрощаване на някакъв дълг.

Седнах да закусвам, но апетитът ми го нямаше никакъв:
— Диего, ти считаш ли, че нашият гост е вампир!
— Упази боже! — подскочи той — не говорете така, дон Луиз, че тръпки ме побиват!
— Не, сериозно те питам!
Той спря да се движи из стаята, постави чиниите, които носеше на масата и каза:
— Повикайте отчето да отслужи една служба в дома. Да поръси всичко със светена вода. Ако е вампир, ще се самозапали и ще изгори на пепел!

Този съвет ми допадна. Веднага отидох до най-близкия град и доведох един дребен францисканец с мен. Той съвестно пя с приятен тенор повече от два часа, разходи се из цялата къща, запали тамян, пръска със светена вода. След което получи възнаграждението си и една обилен обяд.

Той се появи доста по-късно вечерта, когато бях взел не на шега да се притеснявам, че наистина се е превърнал в прах или кой знае какво. Застана на прага, подуши въздуха и каза:
— Мирише много приятно. Какво е това?
Въздъхнах с облекчение. Беше ми станал драг и не исках да го губя дори и под формата на вампир.

Бях си наумил тази вечер да поговоря с него, да го убедя да ми позволи да лекувам ръцете му и да попитам за случая с двамата моряци. Щом седнахме във всекидневната аз обясних гледната си точка и нуждата от медицински грижи за подобни рани.
Той поклати глава:
— Няма смисъл.
— Но къде сте се изгорили така? И аз съм нещо като лекар, но бог ми е свидетел такива рани не съм виждал.
— На едно слънце.
Засмях се защото счетох това за духовита шега. Оставих го на мира и реших да не го притеснявам с други въпроси по темата. Преминах на следващата:
— Извинете ме, хм, това не е много учтиво, настина… — той ме гледаше очаквателно и аз усещах как се смалявам под силата на погледа му. Потъвах в креслото си все по-дълбоко и не намерих сили да продължа.

Още рано сутринта на другия ден имах посетители — двама кавалери от близкия град Сейт Ежон. Донесоха страшната вест — дворецът превзет, кралят и кралицата са арестувани. Ще им отсекат главите на гилотината. Париж е в ръцете на простолюдието. Цари пълен хаос и кръвопролитие. Не можех да повярвам. Стоях като зашеметен и се опитвах да си давам вид, че продължавам да ги слушам. А те ми говореха ли говореха, че всички трябва да бягаме, защото простолюдието ще избие всички благородници във Франция.

***

Колко е красиво това шато!
Като омагьосан замък!
А дали месир не се превръща нощем в чудовище? В онзи черен вампир, дето ми е разказвала баба ми и броди нощем по бреговете.
Ама че смешно — малкия месир със смешния нос — вампир.
А изоставената градина, пръснатите тук-там рози, миризмата на чимшир. Мммм… колко е приятно.
Тук не съм дъщеря на пекар, а истинска принцеса, седнала на брега на морето и чака своя принц. Принцът-моряк, който ще дойде с огромния си кораб и ще развали злата магия.
И Мишел като дойде и ще види колко съм красива …

Колко време мина? Няма го. Няма да дойде. Защо? Не ме ли обича? Или му се е случило нещо страшно? Моля те, Богородице пази го!

Чувствам, че ме гледат. Има някой на верандата.
Виждам някакъв силует.
Не мога да устоя — ще се приближа още.
Боже какво лице!
Кой си ти? — викам му аз отдолу.

Шум.
Виждам Мишел а с него един друг — непознат.
Пияни са, веднага ги познавам.
Нещо в стойката и в начина, по който ме гледат…

Чувам стъпките и усещам дъхът им.
Не, не мога да бягам повече…

***

Когато те си тръгнаха, аз все още не бях на себе си. Той влезе във стаята и ме попита нещо, но аз не бях способен да му отговоря. Така прекарах целият ден — седейки на креслото с поглед в тавана. Вечерта Диего дотича изплашен при мен и доложи, че една каруца спряла пред шатото и от там слезли две много хубави дами, явно от града.

Веднага скочих, наредих да се поканят вътре. Започнах да се суетя търсейки, какво да облека, но в крайна сметка просто нахлупих как да е перуката и се спуснах по стълбите.

Заварих в гостната две крайно изнервени и уморени дами, едната от които се оказа съпруга на мой далечен братовчед. Мадам Флоранс Фуш. С нея беше и четиринадесет годишната ѝ дъщеря Мари.

Мадам Флоранс започна разказа си за причините на тяхното идване така: „Бог да ви благослови скъпи братовчеде, бог да се смили над всички нас, Исусе за какви грехове ни наказваш така” и избухна в страшни ридания. Прегърнах я, но не знаех какво да ѝ кажа — как да я утеша.

Оказа се, че съпругът ѝ и мой далечен братовчед Ерик Фуш е бил убит преди два дена при атаката на двореца, докато е защитавал живота на краля. Същата вечер якобинците са посетили дома им и са заплашили Флоранс със смърт, уведомили са я за конфискацията на цялото им имущество. Докато е траел този разговор, малката Мари се е криела в един килер.

Още същата нощ Флоранс и дъщеря ѝ напуснали Париж с помощта на семейната прислуга — хора, които жертвоготовно прекарали двете ужасени жени покрай постовете, скрити в слама и дрипи в една волска каруца.

Мадам Фуш не преставаше да плаче разказвайки тази история. Мъката и бе ужасна, тя проклинаше всичко на света и оплакваше мъжа си. Но аз вече не мислех за нея … там някъде в Париж се намираше моят единствен близък — брат ми Хуан. Опитах се да я разпитам за него, но тя сякаш не чуваше въпросите ми.

Когато те се оттеглиха към стаите си, вече не се държах на краката си. Седнах на първия стол и се хванах за главата. Исках да плача, но бях толкова съсипан, че очите ми само пареха и нито една сълза не облекчи страданието ми. Тогава той застана до мен.

Стоеше и ме гледаше угрижено. Големите му очи искряха по-силно от свещите наредени наоколо:
— Луис — и той за пръв път изрече името ми– става нещо лошо.
— О, да … ужасно! Сякаш целият свят се е обърнал с главата надолу! По-лошо от това няма накъде…
Той се усмихна горчиво:
— Ти в опасност ли си?
— Остави ме мен! Кого го интересувам аз… та той, той…той е там
Ръката му ме хвана здраво за рамото:
— Знам за кого се тревожиш. Разбирам, че трябва да му се помогне.
— Разбира се! — скочих аз на крака — разбира се, че трябва. И аз веднага тръгвам към Париж, няма време за губене. Трябва да го намеря и да му помогна … ако не аз, кой ще му помогне!
А той се засмя гръмко. После ме бутна обратно на креслото и аз полетях, сякаш бях от слама:
— Та ти дори не можеш да държиш оръжие. С какво можеш да му помогнеш?
— Това няма значение, ще намеря начин да помогна на брат си!
— А жените тук, дома ти — кой ще ги пази? Твоите селяни — и те разчитат на теб. Не бива да ходиш. Аз ще отида. Знам как изглежда, знам къде да го търся.. Умея да се бия и ще му помогна, ще го защитя.

Бях поразен. Сякаш ангел ми бе проговорил. Хванах ръката му и тънките му студени пръсти стиснаха моята:
— Но защо го правиш?
Той сви белите си устни и лицето му стана страшно:
— И аз имах братя някога …

***

Казвам се Хуан де Моро. Роден съм през 1764 година в забравен от бога и хората край на Франция. Майка ми погина съсипана от похожденията на трижди проклетия ми баща Жозеф де Моро, да гние в Ада дано …

Закла го няколко години по-късно поредният излъган съпруг. Направи го точно преди да го извърша аз.

Останах с малоумния си брат Луис, нещастно безволево създание, което по прищявка на съдбата наследи цялото ми бащино имущество. Не мога да съдя за това, което е … но защо цял живот съм като бито куче — трябва да се боря за всичко със зъби и нокти, а той… на него — сякаш морето му довличаше пълните мрежи без да ги е хвърлил дори.

Няколко пъти обмислях да го бутна от високите прозорци на шатото, но се страхувах от гнева на селяните. Той им беше толкова драг с тъпоумието и селенията си. Накрая се наложи да избягам, когато направих дете на едно от селянчетата. То се хвърли в морето и роднините му ме подгониха. Брат ми дори не разбра за това.

Това бе началото на живота ми. Заклех се никога повече да не се върна в тази дупка и при този глупак.

Пристигнах в Испания при роднините на майка ми. Те бяха също така жалки. Владееха малко земя и две схлупени села. Впуснах се в пътешествия — почти година живеех сякаш в рая, обкръжен от верни приятели и красиви жени. Но раят свърши заедно с парите. Оказах се в безизходица, скитах и търсех препитание по всякакъв начин — игра на комар, грабежи и измами. Живеех на ръба, гонеха ме, дебнеха ме, борех се за оцеляването си като животно — със зъби и нокти. Това време ме научи да бъда силен, да бъда господар на живота си.

И тогава щастието ми се усмихна за пръв път.

Тя се казваше Франциска. Видях я случайно на пазара, докато обикалях в търсене на някой пътуващ търговец, продал повече стока, когото да ограбя вечерта. Беше чувствена, гореща, знойна като испанската нощ. Имаше устни — толкова червени, толкова развратни, че загубих съня си и не заспах, докато не я открих отново и не зарових лице в гърдите й. Това беше любов от пръв поглед и за мен и за нея.

Баща ѝ се оказа голям благородник — дон Алонсо Фернандес дел Валдивиесо, собственик на много земя и хора край Гуадалаяра. Семейството му живееше в самия център на Мадрид, в голяма красива като цвят на лилия къща. Влязох и излязох от там богат.

Спечелих я лесно, обявих се за наследник на баща си. Обрисувах с цветни краски фамилното шато на брега на морето, трите китни селца и градчето, пълните мрежи на рибарите и прекрасния залез на слънцето. Писах на брат ми за предстоящата си сватба и получих от него пари — много повече, отколкото поисках, разбира се. Глупавият ми Луис!

Дон Алонсо с радост се отърва от нея и мълвата за безкрайните ѝ похождения. Но аз не се интересувах от това — бях за пръв път щастлив защото виждах, че съм намерил тази, която ми приляга наистина. Обявих, че се връщаме в дома ми, но всъщност заминахме за Париж. Моята голяма мечта.

Париж ни прие с отворени обятия. Не бях и мечтал за подобно посрещане. Бяхме канени, глезени и желани навсякъде. Сякаш с някаква магия вратите се отвориха за мен и аз не чаках да прекрача през тях.

След година се появи първото ми дете — мъртвородено. Последваха го две пометвания. Жена ми се съсипа от мъка и призна, че чедата ни умират заради нещата, които е направила за да убие в утробата си предишна бременност.

Постарах се да забравя за това. Нито тя, нито то ме интересуваха вече. Този град беше пълен с жени, които желаеха моите ласки. Минава години и много рядко, но все пак, аз се сещах за баща си — той идваше в сънищата ми и се смееше, смееше, смееше …

Разбира се, че усетих когато нещата започнаха да се променят. Новото време откри толкова много възможности. Като отличен оратор и сабльор бях депутат във всички поредни събрания. Забавлявах се чудесно, надсмивайки се над простотията на нещастните занаятчии и селяндури, а после ги колех на дуели почти всяка вечер.

Но вълкът в мен надушваше, че нещата не са същите и трябва да се променя за да оцелея.

От юли насам не бях стъпвал в двореца въпреки настоятелните покани. Напуснах дома си и се преместих да живея в кръчмата на продажния и алчен Ален Бейя „Трите папагала” на „Алей де селанс”. Плащах за мълчанието му със злато.

Тази нощ, както и много преди по улиците на Париж бе пълно с хора. Отне ми много време да се върна до кръчмата защото бях добре познат и мразен. Търсеха ме под дърво и камък и единственото ми бъдеще бе на гилотината. Влязох през задния вход, там където бе жилището на семейството на кръчмаря. Заварих го да рови нещо под тезгяха си. Без да се надига, сумтейки и пъшкайки той каза:
— Мусю, дойде да ви търси един човек — много висок с дълга черна коса. Описа Ви много точно, но нищо не му казах. После каза, че идва от брат Ви, пратил го да ви помогне да се измъкнете. Много добри новини за вас, нали мусю….

Изведнъж ми причерня пред очите. Не познавах никой с подобно описание. Не вярвах малоумният ми брат да може да ми прати някого, освен някой глупав селянин! Разбрах, че съм разкрит и придаден от алчната тлъста свиня.

Обърнах го и със всичко сила го ритнах в корема. Той падна, сви се, заквича и запълзя към вратата. Ритнах го пак, той пак се сви на кълбо и започна да циври още по-силно. Отвратителното му пищене и хленчене ме вбесяваше. Хванах една глинена кана и я счупих в главата му. Ритах го още много пъти…
Със всяка секунда все повече желаех да го видя мъртъв. Кръвта му шуртеше по ботушите ми и ме подлудяваше. Изведнъж до ушите ми долетя страшен вик. Обърнах се и видях жена му, по нощница — стоеше до вратата и пищеше като ранено животно. Хванах една стъклена гарафа и я хвърлих със всичка сила по нея. Видях как стъклото се заби в лицето й, пръски кръв се разлетяха навсякъде и тя рухна на пода.

Тогава от мрака дойде друг писък — висок, тънък и отчаян. Зад гърба ѝ бе стояло детето им … посегнах към една халба, когато някаква страшна сила стисна протегнатата ми ръка.

Извъртя ме кръгом като във танц, обърнах се и видях очите. Блестяха като клади — излъчваха могъща, страшна светлина. Не виждах чии са, не виждах нищо друго освен тях. Започнах да треперя, опитах се да коленича, но не можех да помръдна — той ме държеше здраво като в клещи. После изведнъж ме изхвърли и се ударих в стената. И го видях — огромен черен призрак. Застанах на колене и бързо запълзях към детето. Усетих въздушната вълна и разбрах, че черната сянка идва към мен…

***
Из доклад на комисар Бернар Д”Отьой

(…) Също така Ви информирам , че издирваният от трибунала Хуан де Моро е намерен от патрули на „Алей де селанс” преди две нощи. Тялото му е било обезглавено. Главата е намерена в канавката наблизо. Засега няма свидетели.(…)
Не знам дали има връзка, но на същата улица е намерено дете, на около 3-4 години. Опитите да бъде разпитано засега не дадоха резултат(…)
Моля, имайте в предвид, че имам информация за още три подобни убийства, но убитите все още не са разпознати(…)
Предлагам да бъде наредено издирването на роднините на убития де Моро.

***

Не можех да заспя по никакъв начин. Въртях се, по гръб, по корем, настрани, пъхнах си главата под възглавницата, станах, изпих една чаша вино и легнах пак — не можех да мигна. Сякаш постоянно чувах стъпките му наоколо — как броди из стаи и коридори, слиза по стълби, тропа и влачи крака. Не можех да издържам повече!

Станах и тръгнах надолу към кухнята за да взема някоя нова бутилка. Бях решил да се напия. Да изгълтам толкова, колкото ще ми позволи да престана да чувам и виждам нищо наоколо. Да заспя. Усетих някакво движение в една от стаите. Може би беше той, може би беше тя. Всички ние нощ след нощ ходехме из сградата като сомнамбули. Той не намираше покой заради онзи вампир, аз заради него и тя заради нас двамата. Ходехме, бродехме, срещнахме се и се отминавахме. А денем се криехме по стаите уморени и бледи.

За малко щях да се спъна в него. Лежеше на килима проснат по очи. Един вик се изтръгна от гърдите ми и прокънтя из стаята. Коленичих, обърнах го. Лицето му бе мъртвешки бледно, очите склопени, а устните леко разтворени. Разтърсих го здраво, взех да го викам по име, налях една чаша вода и я лиснах в лицето му. Нищо не подейства. Тогава изведнъж кръвта ми се вкамени, помислих си, че е умрял. С треперещи ръце напипах вената на шията му. Пулсираше, слабо, но пулсираше. Хванах го за ръцете и го задърпах към кушетката.

Лесно го качих горе. Лежеше напълно отпуснат и изглеждаше сякаш бе настина умрял. Боже, боже… Беше станал само кожа и кости откакто онзи вампир замина от шатото. Бедният Луис … с какво ли бе заслужил тази съдба. Такъв добър човек а все такива гадове му се падат. Знаех си аз, знаех си че ще стане нещо лошо…. сега се превръщаше във вампир като онзи, тюююю …. да бъде проклет во веки веков, земята да изплюе костите му дано!

Чух нещо да шумка и видях, че мадам Фуш бе влязла в стаята. Щом го видя нададе ужасен писък и се хвърли към него:
— О, боже Исусе, имай милост! Какво му е на мусю Моро?
— Не зная господарке, не зная — гласът ми не ме слушаше, не можех да говоря повече. Закрих лицето си с ръце и заридах.
— Престанете да плачете като дете Диего, ходете за лекар! Какво чакате!

Дълго хлопах преди да събудя доктора, той се бави сумай ти и време. Накрая не издържах и забравих добрия тон — виках като луд и събудих всичко наоколо. Като тръгнахме да наближаваме шатото не знаех на кой свят съм — толкова ме беше страх, че Луис ни е напуснал защото съм закъснял. Пришпорвах конете със всичка сила и добичетата бяха целите в пот и пяна.

С помощта на доктора го преместихме в леглото му. Той го огледа. Чу дишането му, извади от чантата си едно шишенце, махна тапата и го пъхна под носа му. Нищо не последва. Той каза:
— Не знам какво му е. Не мога да му помогна. Жив е, но не е на себе си. Той е в божиите ръце.

Следващите дни седях край леглото му. Мадам Фуш също почти непрекъснато беше до мен. Първо плачеше, но после престана. Малката Мари се криеше из стаите и не идваше дори, когато майка ѝ я викаше. Всичко се разпадаше пред очите ми. Момчето си отиваше … беше ясно. Моето момче, което бях отгледал като свое, напускаше този свят без да усети истинско щастие. Ни приятелство, ни любов видя той, а толкова много раздаде на всички. Гледах го бял и безжизнен и сълзите сами рукваха от очите ми.

На третия ден почувствах, че днес всичко ще свърши и тръгнах към селото да уведомя хората. Спусках по пътя когато насреща ми се зададе странна група селяни. Щом ме видяха в далечината се развикаха и се заничаха към мен:
— Мосю, мусю … бързо, бързо мусю, връщайте се обратно. Обръщайте коня …
— Но какво става?
Започнаха да викат един през друг:
— Идват конници … търсят господаря…да бяга… лошо му се пише … много хора на коне дойдоха … разправят страшни работи … питат за месир …

Обърнах коня и се понесох в галоп към шатото.

Преди векове, някъде по времето на кръстоносните походи, родоначалникът на рода де Моро, Жилбер Антоан де Моро бе построил този масивен двуетажен дом на нисък хълм край морето. Лицето му гледаше към равнината, през която минаваше пътя за близкото село, а отзад до самия бряг стигаше неголяма гора.

За самият Жилбер се знаеше твърде малко. Той бе загинал някъде на изток или пропаднал без вест. Вдовицата му, Елен не се омъжила повторно и отглеждала сама сина си Базил. От него също не бе останало много, освен едно прекрасно разпятие — семейна реликва, според легендата подарено от самият Римски Папа. Но третият наследник на имението де Моро — Сант-Пиер се бе прочул из цяла Франция с изключителните си умения във владеенето на оръжие и безкрайната си жажда за кръв. А неговият син, наречен с евангелското име Кристиан имал влечение към познанието и науките, заради което бил многократно обвиняван в ерес и обявен за враг на църквата. Точно неговият портрет, най-старият от всички в този дом висеше пред мен във стаята на втория етаж, когато забелязах бързо приближаващите се конници.

Докато мадам Фуш, затваряше капаците на прозорците на първия етаж, аз заключих тежката дъбова врата и я затрупах с маси, столове, канапета и всичко останало, което ми беше попаднало под ръка. Малката Мари седеше до леглото на дон Луис — беше толкова тъжна и уплашена, че едва ли щеше да излезе от там.

Отидох в оръжейната и си подбрах сабя — точно такава, каквато имах аз, когато със предишния господар де Моро — Жозеф, кръстосвахме страната. Сега седях, гледах благите очи на благородния му предтеча и се чудех как ще завърши всичко това. Беше ми ясно, че нямаше никакъв шанс. Някъде дълбоко в мен се надявах да умра преди да попадна в ръцете им заедно с Луис и бедната мадам Фуш. Тя седеше до мен и се взираше уплашено във все по-близката опасност. Гледах я и осъзнавах, колко е красива и какво престъпление ще направи всеки, който я нарани. Страхувах се, но не за себе си. Бях живял достатъчно, бях видял достатъчно … но тя, малката Мари, младия господар.

Преброих ги — тринадесет човека. Спряха отдолу, двама слязоха от конете и започнаха яростно да налагат по вратата викайки „Отворете! В името на закона! Отворете незабавно! Това е заповед!”. След като подумкаха известно време, още трима слязоха от седлата и започнаха да ритат по вратата, после се засилваха и удряха с рамо. Това не ме разтревожи — вратата бе достатъчно масивна за да не поддаде скоро.

Тогава се разпръснаха — трима тръгнаха обратно по пътя. Двама останаха пред вратата, а останалите започнаха да търсят начин да се изкатерят по фасадата. Нямаше да им бъде трудно. От едната страна по цялото тяло на сградата се бе прострял стар повей, а и навсякъде имаше украса от различни орнаменти и первази. Гледах ги как започват да се изкачват и умът ми трескаво обмисляше какво да правя.
— Бързо мадам, трябва да затворим едното крило за да пресечем пътя от там.

Започнахме да влачим от стаите всякакви мебели, които намерехме. Трупахме ги едно върху друго, после едно до друго и скоро направихме доста голяма барикада запушваща коридора от дясното крило. Върнах се в стаята при стария де Моро, и видях, че и от ляво и от дясно има счупени прозорци. Те вече бяха вътре.

Бавно и тихо се промъкнах към лявото крило. Чух някакъв шум от една от стаите. Надникнах през отворената врата и видях единия от тях, застанал на прозореца да дава указания на другите долу. Огледах се и пред очите ми попадна една красива желязна кутия, където милата доня Анабела държеше най-скъпите си неща. Направих две крачки, хванах кутията здраво и със всичка сила я метнах по онзи. Чу се тъп удар и тялото му се преметна от прозореца навън, дочупвайки остатъците от стъклото. Отдолу се чуха страшни викове. Скочих и се залепих за пердето на прозореца.

В следващия момент към прозореца заваляха изстрели. Един, два, пет …После спряха. Не смеех да погледна навън и стоях замръзнал, прегърнал пердето. Ослушвах се трескаво, но нищо не се чуваше. Тишината ме изнерви още повече — целия треперех от вълнение. Някой ме извика. Главата на мадам Фуш се подаде от вратата и каза:
— Седят долу и говорят. Чух, че споменават палене на огън. А онези в коридора чупят нещата, но ще им отнеме време.

Кимнах ѝ с благодарност. Реших все пак да погледна — наистина се бяха скупчили отпред и бурно ръкомахаха. Още трима се отделиха от групата и тръгнаха към горичката. Оставих ги за се съвещават и се затичах към дясното крило. Чуваше се здраво думкане, псувни и заплахи, но изведнъж те стихнаха и чух отдалечаващи се стъпки.

Настъпи затишие. Досещах се какво са намислили и нищо не можех да направя. Ако запалеха на едно място, нямаше да е страшно, по подозирах, че щяха да атакуват всички открити прозорци на втория етаж. Огледах се — обкръжаваха ме драперии, пердета, гоблени и дървени мебели, трупани с векове. Реших да не стоя бездеен.

Мадам Фуш отново не ме остави сам. Ходехме от стая в стая и късахме завеси и всичко що висеше по стените близо до прозорците. С всеки момент започвах все по-силно да се възхищавам от тази жена. Сякаш не беше от този свят на глупави и разглезени аристократки — спокойна, сериозна, съсредоточена и умна. Сега осъзнах и нещо друго — сълзите й, мъката ѝ за убития съпруг не можеха да бъдат просто поза, те бяха нещо напълно истинско.

Натрупахме цялата камара плат на стълбите се върнахме при стария Кристиан. Той гледаше все така жалостиво и аз неочаквано за себе си, след толкова години в този дом открих, че очите му са същите като на дон Луиз — тъмни, умни и тъжни.

Стъмваше се. Мракът бавно пълзеше към нас по равнината. Високите тополи край пътя се забиваха все по-дълбоко в пурпурното слънце. Усетих миризмата на дим и погледнах надолу — бяха запалили голям огън пред външната врата. Скоро започнаха да изнасят факли и да пълзят с тях по фасадата. Започнахме да тичаме от стая в стая — те чупеха прозорците и мятаха факлите вътре, а ние ги изхвърляхме обратно. Но аз бях пропуснал нещо много важно — килимите. Единият от тях се подпали и докато се опитвахме да го загасим съседната стая беше вече пламнала. Знаех, че е безсмислено да продължаваме. Решихме да останем в стаята на Кристиян, която бе точно срещу спалнята на дон Луис. Нищо друго не можах да измисля.

Дясното крило също гореше и от там вече се носеше гъст задушлив дим. Сложихме кърпи на лицата си и застанахме отстрани на прозореца. Чувах пръщенето на горящото дърво, пукането на огъня и виковете на хората отдолу. Виждах огнените езици излизащи от съседните стаи. Ставаше все по-топло, а дишането все по-трудно. Взех един свещник и разбих прозореца за да влезе малко въздух. Тогава видях някого на перваза, точно до прозореца. Извадих сабята и го намушках с пълен замах — той падна с вик надолу и когато тръгнах да се изтегля назад, чух изстрел и нещо ме жегна в гърдите.

Усетих страшна болка и паднах по гръб като покосен. Хванах се с двете ръце за гърдите. Усетих как някой ме хваща за раменете и започва да ме влачи по пода. Успях да съобразя, че Флоранс се опитва да ме извади от стаята. Ръчичките ѝ жестоко стискаха раменете ми, тя ту ме хващаше, ту ме изпускаше, дърпаше дрехата, ръцете ми и с изключителни усилия продължаваше да ме влачи упорито навътре.

Не знам къде бяхме, виждах само, че наоколо се стелеше гъст дим. Изведнъж усетих, че се отпускам. Сякаш болката не бе толкова страшна — притъпена и далечна, сякаш някаква пелена от спокойствие падна отгоре ми. Усещах само ръцете на Флоранс обвити около главата ми и чувах шепота й:
-Angele Dei, qui custos es mei,
Me tibi commissum pietate superna;
Hodie, Hac nocte, illumina, custodi, rege, et guberna…

И тогава сред грохот и огън се яви пред мен ангелът господен, и крилата му бяха в пламъци и в ръката си държеше той меч изкован от светлина — и посегна той към мен и видях аз очите му блестящи като звезди и божествената светлина ме погълна.

***

Дори през гъстия дим виждах черните фигури, които влизаха една след друга през прозореца в стаята. Прегърнах Диего, затворих очи и започнах да се моля. Молех се на ангела господен да бъде на наша страна, да ни спаси и отведе оттук. Дробовете ми горяха от нагорещения въздух, очите ми сълзяха от обгърналият ни дим. И изведнъж чух страшен гръм. Камарата мебели струпани отдясно се разхвърча на парчета, сякаш някой бе стоварил свирепият си юмрук върху тях, от дупката зинаха огнените езици а сред тях пристъпваше огромна фигура.

Той излезе от коридора — краищата на наметалото му горяха, а в отпусната си ръка носеше масивен и блестящ меч. Седях и не смеех да дишам. Помислих си, че навярно от дима съм се отровила и имам видения. Опитвах се да мисля, но осъзнавах само, че никога не ме е било страх така както сега.

Той стигна до нас и се наведе над Диего. Усетих тежкото му дишане и особената миризма, която се излъчваше от него. Миришеше лошо — на старост и умора. Лицето му бе бяло като на мъртвец, само очите светеха с мощен блясък. Той сложи бялата си ръка на челото на Диего, който тихо изстена, претръпна и се отпусна. После се обърна към мен и устните му докоснаха моите. Те горяха!

Много пъти Луиз ме караше да му разказвам, какво се бе случило след това. Но е толкова трудно, толкова невъзможно да разкажеш нещо, за което още не са измислени думи. Но ще се опитам — бавно, ред по ред да ви кажа какво видях тази нощ седнала насред обхванатия от пламъци дом на рода де Моро.

Тогава онези, които бяха влезли през прозореца бяха вече в коридора и той се обърна към тях, и не успях да изпусна дъха си, когато той беше вече до тях. Мечът му изсвистя и единият мъж падна а главата му се търколи обратно в стаята.

След това видях в моменти от секундата как друг лети към стената, а тялото на друг се строполява, докато главата му пада точно до мен и топлата алена кръв залива краката ми. Толкова ясно усещах топлината и миризмата на кръвта.

Не можех да отместя погледа си от отсечената глава и разширяващата се локва кръв на пода, но чувах гласовете на други, които стенеха и молеха Господ за спасението си. После престанах да виждам изобщо, само чувах от време на време викове и звуковете на удари — високо и звънки, глухи и тъпи, близки и далечни .

Миризмата на кръв се разнесе из целия коридор, просмука се във всяка моя мисъл и всяко мое вдишване. Сетивата ми ме напуснаха и ме обхвана пълен ужас. Аз започнах да пищя със всичка сила, защото вече не издържах. Не можех да понасям повече нито секунда този кошмар, не можех да седя сред трупове и огън, сякаш бях в най-дълбокия кръг на пъкъла. Исках онзи кошмарен демон да дойде и да пререже и моето гърло, за да свърши всичко и за мен.

Тогава се сетих за Мари, запълзях в панически страх към спалнята, отворих и влязох вътре. Тя седеше, обхванала коленете си на кревата и гледаше към вратата. Личицето ѝ бе бяло като маска, очите разширени и пълни с ужас. Изтичах до нея и я прегърнах. Тя се сгуши в мен. Затворих очи и зачаках. Нямах никакъв избор сега.

И вратата се отвори с гръм и той влезе, захвърли все още тлеещото си наметало, захвърли меча и тръгна към Луис, взе го на ръце и тръгна навън. Каза само:
— Елате.

Взех Мари за ръка и тръгнахме по стъпките му. Той слезе по стълбите, остави тялото на Луиз в подножието, взе един от големите свещници и с мощни движения разби всичко, което бе струпано пред вратата. След това изкърти и раздроби на парчета вече горящата врата, върна се, взе Луиз и излезе с него навън. Излязохме и ние.

Отпред сред разпръснати трупове стояха хора. Много хора — селяни, моряци. Вдигнаха ме на ръце, говореха ми нещо, но аз не чувах, не разбирах. Губех сили и съзнание.

Когато дойдох на себе си бях в някаква колиба. Главата ме болеше ужасно, бях страшно жадна. Надигнах се и видях до себе си Луиз, който лежеше с отворени очи и ме гледаше внимателно. Погледът му беше жив и ведър. Ахнах от смайване и ми стана толкова добре. Поиска ми се да го прегърна, да го целуна, да се засмея от радост и щастие. Той протегна ръката си и аз я взех. Седяхме, гледахме се и се усмихвахме един на друг.

После станах и излязох. Навън бе светъл ден.
Колибата бе от края на малка поляна до гората. На тревата седяха двама селяни. Кимнах им, те скочиха на крака:
— Бог да ви благослови мадам, Вие сте добре и нашият месир и той, Бог се смили над него и той е добре.
— Благодаря Ви за помощта, ще ви бъде отплатена заслужено. Кога всъщност се събуди мусю де Моро?
— Ми, преди слънцето да изгрее. Тогава черният го върна на този свят.

Почувствах се объркана, някакви странни подозрения се породиха в главата ми:
— Какво точно направи той, черният?
Селяните се спогледаха:
— Пя му — каза единия — не знам какво, нито на кой език, но никога не съм чувал по-красива песен от негова.
— Пя като ангел небесен господарке, тъй красив бе гласът му, че и аз си спомних всичко що ми е драго на този свят. И месир чу гласа му от дълбините на смъртта и се пробуди.

Очаквах да продължи, но и двамата замълчаха и очите им се изгубиха в небесата.

***

Из писмо до херцог Полиняк, неподписано

И още нещо херцоже. Освен всички други трагични вести на мен се пада да Ви съобщя за гибелта на Вашия роднина Диего Консисте (…)
Мисля, че е дошло времето Розие, да си кажем истината защо Диего напусна Клермон — Феран преди повече от четиридесет години. (…)
Вие му дължите твърде много Розие, той бе достоен за Вашата титла, въпреки спорния си произход. Но бог ще въздаде всекиму полагащото му се.

***

Сънувах Диего. Такъв какъвто беше в най-най-първият ми детски спомен — висок мъж с дълга коса вързана на опашка. Влиза баща ми и след него той. Баща ми ме подминава и тръгва нагоре по стълбата, а Диего кляка до мен и ме гали по главата. Сърцето ми е усещало, а аз нищо не съм разбрал. Всичките тези години. О, глупак, глупак …

Лек дъжд, нежен като роса, пощипваше почти съвършено гладката повърхност на морето. Корабът лениво скърцаше полегнал настрани, като котарак, малко раздразнен от последните лъчи на отиващото си слънце. Сякаш нищичко не се движи в този момент, сякаш нищо и никога не е нарушавало това спокойствие, потънало в умора и тъга.

Рамото му е до моето и моята ръка е върху него. Не мога да го погледна в лицето, защото ме плаши. Но не така както преди в шатото, не — нищо общо. Сега ме плаши не с призрачната бледност или огромните очи. Плаши ме това, което и изписано на лицето му, това, което несъмнено ще изрече и на глас. Малкото зверче в гърдите ми надава жалостив вой, върти се и се чуди къде да се скрие само и само за да не срещне очите му.

Чувствам, че се наежвам. Изтръпвам. Продължавам да държа ръката си на рамото му за да мога да го спра тръгне ли да говори. Но не успях. Той сякаш изтръска ръката ми от себе и каза:
— Трябва да говорим.
Енергично разклатих глава:
— Не, изобщо не е необходимо.
Той ме погледна и разбрах, че нямам правото да възразявам. Просто затаих дъх и закачах:
— Никога до сега не съм говорил за себе си, не съм споменавал името си и няма и да го направя. Но ще ти кажа защо съм тук. За страшни престъпления, които извърших много отдавна. Престъпления, които не могат да се оправдаят и не виня никого, защото дори наказанието ми е дело на ръцете ми. Погледни ги …

Лицето му се скоси, нацепи се от милиони бръчки, а очите изгаснаха като отмиращи въглени. Опитах се да го докосна, но той грубо отблъсна ръката ми.
— Още малко имам да ти кажа, няма да го разтеглям … тръгнах да спасявам брат ти — помниш ли?
Кимнах.
— Е — той вдигна глава и на устните му се появи най-жестоката усмивка, която някога бях виждал– намерих го и му отрязах главата. Хвърлих я в канавката, сред боклука. Убих още хора… обичам кръвта, обичам смъртта. Възбуждат ме… Разбираш ли човеко, аз те предадох, измамих и лиших от брат.

Усещах, че има нещо странно. Нещо ново и неочаквано. За пръв път чувах дишането му — високо, мъчително и хрипливо. Виждах как гърдите му се повдигат бързо и болезнено. Усещах вълнение и страх, страх … Защо Диего не е до мен и да ме подкрепи точно сега.

Грабнах ръката му, стиснах я здраво и не я пуснах, дори когато той започна яростно да се дърпа.
— Недей — казах тихо аз — не трябва да го правиш. Вече знам. Каза ми го Флоранс, казаха ми го селяните, каза ми го и херцогът, който търсеше тялото на Диего. Всичко знам.

Той все пак освободи ръката си и се наведе над мен, очите му ме пронизваха.
— Мразиш ли ме?
Усещах металът в гласа му, силната миризма на злост и омраза, горчивата капка на отчаянието. Той искаше и търсеше омразата. Само нея.

И аз запях — тихо под носа си, мънкайки, опитвах се да повторя тази неземна мелодия и изговоря тези странни думи, но сякаш от устата ми излизаше само хриптене и сподавен шепот:

Írë queluva Anarinya
Queliénen ú-návan minya.
Imbe menquë yéni, enyárë,
Carináva noire vinya,
Íre queluva Anarinya.

Не смеех да надигна глава, бързах и говорех за да му кажа всичко, да не забравя, да не изгубя кураж:
— Аз помня това, което ми пя и разбрах какво означава. Всичко разбрах и всичко помня. И искам да ти кажа, че твоето слънце няма никога да угасне. Защото то не е в морето, а в сърцето ти. Нищо не е изгаснало, братко. Повярвай ми.

Погледнах го — стоеше изцяло обърнат към мен, слушаше, очите му бяха сини и спокойни.
И аз продължих:
— Знаеш ли, аз не съм много умен, и мога да объркам нещата, но едно знам — каквото и да си не си по-различен от мен. И аз знам какво е тъга, знам какво е мечта, знам какво е самота и надежда. Значи, ти си моят брат, най-истинският ми брат, защото ни свързва нещо много по-силно от кръвта. Аз няма да те прокълна и няма да се отрека от теб. Докато моето слънце угасне. И след това.

— Маглор — промълви той — Маглор е моето име. Благодаря ти братко.

И тогава той ме прегърна силно, толкова силно, че останах без дъх. И почувствах, че е имало защо да живея, че не съм сам и съм силен.

Завършихме вечерта с чаша коняк в ръка. Сякаш всичко бе отминало. Всичко бе изтекло навън от очите ни, плъзнало се по палубата и вляло в океана. Огромният океан на страданието. Сега седяхме, мълчахме и пиехме.
— А Флоранс — весело започнах аз — тя ще се оправи винаги, нали.
— Да — кимна той — смела жена.
Помислих малко и изцъках:
— Красива жена.
— Красива — съгласи се той.
— А тии — лукаво му подмигнах аз, сигурно под влиянието на коняка — имаш ли си някого по— така.
А той започна да се смее с цяло гърло:
— Какво толкова смешно казах — доста се засегнах.
— Виж — той остави чашата и пак прихна да се смее– доста време мина и не помня вече точно какво беше, ма май не беше лошо ех… ха, ха, ха … — белите му равни зъби святкаха в сумрака на каютата. И изведнъж спря:
— Да, знам какво имаш в предвид. И не съм забравил какво е. Ако искаш да ти го кажа — ето. Мисля, че е редно да се върнеш и да намериш тази жена. Просто го направи Луис, направи го.
Не отговорих.
— Хайде да излезем малко навън. Да подишаме чист въздух. Вечерта е прекрасна.

Бих искал да опиша тази вечер, да обясня на всички колко е мек мракът вечер над морето и как тихо, нежно се плискат вълните в борда на кораба. Искам да обясня всичките оттенъци на тъмнината, която имаше тази нощ, но не мога и затова ще ви кажа — беше прекрасно. И аз се чувствах окрилен, нов, прероден. Чист като кристал и крилат като ангел. Мисля, че всъщност бях някак си щастлив. И си помислих, дори стиснах палците си, пожелах го и се помолих — нека и той бъде щастлив, моля те, Господи, моля те — поне за тази вечер. Прости му, моля те, дай му шанс.

И стояхме облегнати на перилата и гледахме отблясъците на звездите в морето, когато съвсем наблизо, на петдесет крачки от кораба забелязах едно по-различно отражение — по-голямо, по-ярко. Сякаш някой бе запалил огън на дъното. И искрата се разстилаше нашир и водата от черна ставаше все по-светла, по-ярка сякаш настина звезда бе паднала в морето, дълбоко, дълбоко и сега търсеше пътя си навън. А светлинният кръг се разрастваше, все по-голям и по-голям и водата стана толкова прозрачна, че виждах през нея все едно не бяхме в морето а плувахме във въздуха.

Погледнах го изпълнен с възхищение и не повярвах на очите си. Той нямаше нито лице нито очи — на мястото им беше бяла маска, в която се отразяваше светлината идваща от морето. Изведнъж пред него се издигна стълб от светлина, после втори, трети. Той протегна напред ръцете си и докосна лъчите, започна да ги гали, вкопчи се в тях. И светлината полази по него, примами го, приласка го и той тръгна след нея, покачи се нагоре, разпери ръце и изчезна.

Морето кипна за момент, после се успокои и се потопи в тиха дрямка.

***

Така си отиде Маглор, странникът от брега на морето, проклетият вампир, принцът от отдавна отминалите времена, ангелът божи. От къде съм толкова сигурен, че си е отишъл? Аз знам, знам, че звездата му го намери и го прати у дома. Къде ли? От къде да знам? Сигурно там някъде откъдето е дошъл. Ех, много си любопитна Анабел, много, малка моя красавице. Не, не мога повече да разказвам, уморих се. Сега дядо трябва да почине малко.

***

Из реч на Лекс Керсмакерс, ректор на Университета в Амстердам

Скъпи приятели, днес сме се събрали за да благодарим на доктор Луис де Моро, който дари средствата за направата на Маглор — най-мощният в този момент телескоп в света. Това е огромна стъпка напред в развитието на науката, това е поглед в бъдещето.(…)
За наше огромно съжаление доктор Де Моро вече не е сред живите за да изпълни своята мечта — да види слънцето и звездите отблизо, но този шанс той даде на всички нас и нека днес се възползваме от него (…).

***

Има само още нещо което трябва да допиша. Не мога да го обясня — може би бе просто видение. Малко след изчезването на Маглор видях една женска фигура, приличаше на дъщерята на пекаря Роже. Мярнах я за секунда. Повече не я видях. Нима… но защо?

Фактологическа справка из творчеството на Дж. Р.Р. Толкин

Маглор (Maglor) — Елф от нолдорски произход, роден във Валинор, вторият син на Феанор и Нерданел. По-голям брат Маедрос, по-малки братя — Куруфин, Келегорм, Карантир, Амрод и Амрос.

Баща му Феанор е най-големият майстор сред елфите, направил камъните Силмарили, като почерпил от светлината на Двете дървета във Валинор.

В забележките към текста „За джуджетата и хората” е споменато, че Маглор бил женен. За жена му не е известно нищо.

Маглор е известен като най-големия певец и менестрел на древността.

След като Мелкор открадва силмарилите, Маглор заедно с баща си Феанор и останалите братя, полага Клетва с името на Илуватар, призовавайки на своята глава Извечния Мрак, ако не я сдържи, кълнейки се да ненавижда и преследва всеки, който завладее, получи или укрие от Феанор и наследниците му /същите феаноринги/ някой от силмарилите. След което Маглор с цялата армия заминава за Средната земя.

Последващата му съдба е свързана с тази на братята му. Може да се предположи, че заедно с останалите той участва във Втората битка (Дагор-нуин-Гилиат). След смъртта на Феанор, и след попадането на Маедрос в плен, отстъпил заедно с войските си към езерото Митрим.

В Белерианд Маглор и хората му се заселват в областта между две разклонения на река Гелион; тази област получила името Маглоров проход защото на едно място там била прекъсната велигата от хълмове, именно от там в Източен Белерианд влизат орките преди Третата Битка (Дагор Аглареб)

По време на Дагор Браголлах драконът Глаурунг пропълзява пред Маглоровия проход и опустошава цялата област. Маглор се присъединява към Маедрос в Химринг, който бил геройски удържан от двамата.

По-късно (ок. 463 г.) Маедрос сключил съюз с дошлите племена на хората и поканил на служба техните вождове Бор и Улфанг. Синовете на Бор — Борланд, Борлах и Бортанд служили на Маглор и Маедрос и им останали верни, докато Улфанг и неговите синове дали клетва за вярност на Карантир, но не я сдържали.

Заедно с другите братя Маглор участвал в Петата битка Нирнает Арноедиад (472 г.). След предателството на Улфанг и Улдор, Маглор убил Улдор, но дошли нови попълнения към войската на предателите. Армията на Маедрос била обкръжена от всички страни, разбита и побягнала на всички страни. Всички феаноринги били ранени, но нито един от тях не бил убит. Те се събрали заедно, обединили оцелелите нолдори около себе си и се спасили на изток, към планината Долмед..

След Нирнает синовете на Феанор загубили земите си, войските им не съществували, съюзите се разпаднали. Те живеели в подножието на Еред Луин заедно с други нолдори от Осирианд.

Най-вероятно Маглор заедно с братята си участвал в нападението над Дориат (около 506 г.), по време на което загинали Келегорм, Куруфин и Карантир.

Когато Маедрос разбрал, че силмарилът се намира в Заливите (ок. 512), останалите живи братя се събрали отново и поискали да им се даде камъка, което им било категорично отказано. След известно време (ок. 538 г.) феанорингите нападнали Заливите Сирион.

По време на тази битка били убити много жители на Заливите, загинали и братята Амрод и Амрос. Елвинг със силмарила в ръце се хвърлила в морето. Маглор и Маедрос оцелели и взели в плен синовете на Еарендил и Елвинг — Елронд и Елрос. Децата не били убити, а отглеждани и възпитавани от Маглор, който се държал с тях нежно защото „душата му била измъчена от страшната Клетва”.

След победата на войските на доброто във войната на Гнева, Маглор и Маедрос били призовани да се явят пред съда на Валарите, тъй като вследствие на делата си са загубили правата си върху камъните на баща си.

Маглор искал да се подчини, но Маедрос го уговорил и заедно те предприели последен отчаян опит да вземат силмарилите. С променен външен вид те проникнали в лагера на Еонве, избили стражата, взели силмарилите и избягали. Но камъните горели ръцете им и Маглор неиздържайки болката, която му причинявал камъкът го хвърлил в морето. След което той вечно ходел по брега и пеел тъжни песни.

След редица работни версии и промени в съдбата на големите феаноринги, Толкин най-накрая пише, че Маедрос със своя силмарил се хвърля в огнена пропаст, а Маглор хвърляйки своя в морето, остава да се скита по брега завинаги.