Иммир магьосника

Детелина Маринова

Това очакване навярно няма край. Отдавна не усещам студа, влагата и миризмата в проклетото подземие. Сякаш никога не съм бил в другия свят — толкова далечен и нереален стана споменът за него тук, в недрата на планината. С душата си долавям още нечие присъствие из каменните коридори.

Не искам да приближава. Не искам. Уморих се.

Тъмнина. Все по-рядко търся утеха в спомена за навън — картини, чиито бледнеещ цвят не ми говори вече нищо. Горчилката на чувствата ми се разми във времето, прекарано тук, долу, и от нея има само блудкав привкус на нещо, напомнящо очакване. Кога, кога ли ще се случи?

Отново гласове. Шепнат. Шепнат безкрай. Покрай мен минава леден полъх, причинен от нечии думи. Не усещам студ. Не усещам вече нищо. Не искам да ида при тях — в голямата зала. Събират се, пак се събират. Уморих се. Ненавиждам ги.

Интересно — дали още таят страх от Иммир магьосника — страховитият жрец и съдник на племето?

Те идваха при мен — разтреперани, обезумели. Очите им шареха диво из колибата на дедите, блещеха се срещу боядисаните в червено черепи на олтара и в хипнотичен ужас застиваха срещу Чашата. Тя беше моят закон. Законът на моя неособено надарен с интелект господар, който аз прилагах върху провинените.

Тайната на питието пазех от Учителя, и щях да я предам, когато дойде време. Поколения магьосници преди мен бяха правили отровата, даваща възмездие всекиму според греха.

Да, от нея се умираше. Бях виждал много пъти бързата смърт на крадците. Убийците и шпионите агонизираха от нея дни наред. Кръвта им почерняваше и се разливаше на смрадни струи по древния олтар. Невинните ли? Те не стигаха до Чашата. Имах начин да разпознавам невинните.

Единствено те можеха да погледнат в очите ми — проклетите ми жълти очи, които светеха в тъмнината. Попитайте за тях проклетата ми майка – но горските демони я отнесоха и не можах да науча откъде имам проклетите си очи.

Ненавиждах ги. Криех ги зад дългата си черна коса. Вървях с наведена глава — като моите престъпници. Очите ми отблъснаха единственото същество, което съм обичал в тоя сват. Кара. Кара беше нейното име и бе дадена като залог за мир с чужденците. Не пожела да стане жена на най-могъщия в племето. На Иммир магьосника. Кара. В кой ли свят скита проклетата ѝ душа?

Чужденците. Черен вятър ги довя по тия земи. Прекалено способни. Прекалено могъщи. Оставиха ни дивото кътче и двете клисури, настръхнали от страховити, негостоприемни скали. Оставиха ни стръмните склонове и омагьосаната гора на Черната планина. И подземието.

Чужденците. Горди, могъщи. Нямаше как да поделят света с Оня, чието име не произнасяме. Не искаха да поделят света. Изправиха се срещу Ужаса. Демоните от гората им помагаха.

Видях демоните, когато дойдоха при владетеля. Сиянието около тях вледеняваше кръвта. Очите им. Очите им също сияеха. Страховити, безсмъртни очи. Чужденците – високи и тъмнокоси, сякаш хвърляха около себе си сянка. Величие. Мощ, на която бяхме длъжни да се подчиним.

Войната. Трябваше да тръгнем срещу Безименния ужас. Срещу Оня. Така трябваше. Владетелят ни се беше заклел пред чужденците и демоните. Проклет да е.

Проклетата му страхлива душа измени на клетвата. Свика ни и влезе в подземието. Беше го страх. Беше ни страх. От Оня, от демоните със сияйни очи, от чужденците. Владетелят погази закона — от страх. Прокълнаха народа ни.

Законът. Законът беше за всички — дори за владетелите. Техният закон. Моят закон. Чашата.

Изпратих господаря си отвъд — всекиму според деянията. Неспокойната му душа събира прокълнатите из подземията. Шепнат, шепнат безкрай. Казват – този път е наистина. Не усещам ледения полъх на присъствието им. Чакам. Уморих се. Ненавиждам ги.

Чашата. Законът важи дори за магьосниците. Аз убих своя господар и трябваше да отпия от чашата. Не се страхувах. Страх ме беше от живота. От Онзи, от демоните, от чужденците. Не бях с нищо по-различен от владетеля. Бях страхливец. Ха! Иммир магьосника! Всемогъщият, безгрешният съдник. Приживе прокълнатият.

Отровата. Не помня. Наистина не помня дали ме е боляло. Страдал ли съм. Не видях цвета на кръвта си по резбования олтар. Не разбрах мъдро или глупаво постъпих. Не разбрах. Не ме интересува — вече не. Вече нищо не ме интересува. Проклето мъртво битие! Уморих се, ненавиждам го. Копнея, копнея за покой. Очаквам.