Стария Дракон

В „Дракона”, в чест на празника днес
Кралят издигна Андурил за почест.
Години наред му висеше отпред,
че нямаше той врагове.
Ни орки. Ни тролове.
В самотна палатка живееше Крал
и нямаше май врагове.

По снежна алея зададе се Фея
и взе отдалече на Крал да се смее:
„Острието вълшебно ще бъде потребно
да режеме с него месо!
Телешко! Агнешко!
Дай Андурил на мен и на Джил,
и ще режеме с него месо!”
Крал рече тогаз: „Не давам го аз.
Защо ви е мечът във кръчма на вас?
Там Берегил, ако не се е напил,
ще извади джуджешки сатър.
И пържолки завчас
ще спретне за нас.
И балрожки ще вдигнем джангър.”

Мрак рече свиреп: „Таквиз като теб
не бива да мъкнат из тоя вертеп
вълшебния меч, дошъл отдалеч;
давай ни меча веднага!
Веднага! Тояга!
Макар и умрял, Арагорн го е дал
да режеме с него месо!”

Кралят се хили: „Друже мой мили,
виждаш ли моите бързи кокили?
Щом нямаш акъл и за меч си дошъл,
първо да ме хванеш ще трябва!
Ха така! Беж сега!
През преспи и кал, през трева и вода,
ще те надбягам сега!”

Мрак беше решил, че го е уловил,
но откри, че комай е дълбоко сгрешил.
Пъргав и млад, Крал мина отзад
и го ритна — да помни друг път.
Друг път! Всеки път!
„Я да го ритна, Крал беше решил,
та да ме помни друг път!”

Но много корав, от камък по-здрав
е Мракът със зъл, отмъстителен нрав.
Ритникът със крак по зад **** як
бе за него съвсем безболезнен.
Безболезнен! Безполезен!
И Крал се завърна обратно унил,
че Мракът му беше отнел Андурил.

И Фея и Джил, заедно с Берегил,
нарязаха много месо с Андурил.
А Мракът без срам пред камината там
доволен на кожа лежи.
Лежи! И мижи!
Посръбва от винцето, морен и гладен,
и глозга си кокала краден!