Георги Панайотов

Роден през 1978 г. в София. Работи като уеб дизайнер и програмист. Меломан и дългогодишен фен на Дж. Р. Р. Толкин.

Тайният дневник на балрога

Георги Панайотов

Ден 1: Измислиха ме. Благодаря ти, Еру. Още не съм се поглеждал в огледалото, но предполагам, че съм красив.

Ден 2: Бамааму, от вчера съм на тоя свят, а вече завиждам на Еру. Как искам и аз така, като ми хрумне някоя простотия на ум и хоп, тя да се материализира. Ще питам Еру как го прави, може да е нещо елементарно, което ми убягва.

Ден 3: Пробутаха ми огледало. Видях се за сефте. Наистина съм красив, като се изключи това, че рогата ми са завити на обратно. Дано само да не ме вземат за обратен.

Ден 4: Еру ме разочарова. Каза, че това с материализирането било елементарно, но нямало да ми каже как го прави, защото само простотии ми били в главата. Лош Еру, ще му го върна тъпкано. Дано само не реши, че не му трябвам.

Ден 5: Напихме се с другите балрози. Освен красиви и интелигентни, Еру ни е създал и големи купонджии.

Ден 6: Събудих се. Имам подозрението, че между ден 5 и ден 6 има много по-голям интервал, но наоколо няма кой да го потвърди. Няма и кой да го отрече. Няма никой. Къде, по дяволите са всички? И защо е толкова тъмно?

Ден 7: Продължава да е тъмно.

Ден 8: Светнах и се огледах наоколо. Това е още едно предимство на балрозите, че могат да святкат както и когато си поискат. Наоколо е някаква пещера. Ще изляза да поогледам. После ще потренирам да изкарвам зелен пламък през ушите.

Ден 9: Некви никви щъкат напред-назад, ама много бързо се изпокриват. Научих нова, често употребявана дума — "бягайте".

Ден 10: Хванах въшки. Ама не мисля да ги пърля, защото в тая скука наоколо те са ми единствените приятели.

Ден 11: Не били въшки. Най били некви никви, джуджета им викали. Напомнят ми за Еру. Разказаха ми интересни неща, преди да ги изям. Експериментирах различни рецепти, но безспорно най-хубаво станаха тези, които се пекоха на умерен светло син огън.

Ден 12: Накратко, джуджетата казаха, че некъв пич, на име Моргот, е вербувал останалите балрози за себе си. Знаех си, че нещо ми се губи, ама чак пък толкова… След оня запой ме домъкнали тук и ме скрили. Само забравих да питам къде е това тук…

Ден 13: Намерих избата на джуджетата. Еха, колко много бира… Ясно беше, че всички джуджета са се изнесли, а май нямаха намерение да се връщат, така че беше грехота да оставим бирата да се вкисне.

Ден 14: Събудих се. И отново онова странно усещане, че между ден 13 и ден 14 е минало много повече време. Отивам да си взема един душ. Еру казваше, че водата гасяла огъня. Да видим.

Ден 15: Прав беше Еру за водата. А наоколо пак има некви никви. Приличат на джуджета, ама не съвсем. Сега ще светна да ги разгледам. Бамааму, и те избегаха. К'во става тук бе, толкова ли съм страшен?

Ден 16: Хванах едно от новите. Орк му викали. Разпитах го за това място тук. Било някаква мина, дето джуджетата си я заплюли на времето. Мория. Егати и името. Напомня ми за Еру. Всъщност какво ли прави той?

Ден 17: Омръзна ми в Мория. Ще си ходя.

Ден 18: Още не съм намерил изхода. Орките били много повече, отколкото предполагах. Ама джуджетата определено са по-вкусни.

Ден 19: Май намерих нещо. Някакви деветима тичат много бързо. Мисля, че знаят къде е изхода. Чакайте ме…

Ден 19: Май не ме разбраха. Нищо, ще ги следвам.

Ден 19: Спряха отвъд някаква бездна. Има малък мост, но мисля, че ще ме издържи. Само да не беше тоя пенсионер по средата. Пречи ми, не мога да го заобиколя, а и оня май няма намерение да се мръдне.

Ден 19: Е до кога ще стоиш там? Май искаш да ми кажеш нещо? Охо, и оръжие ще ми вадиш?

Ден 19: Май старчето иска да видим на кой му е по-дълъг… мечът.

Ден 19: Оня простак направи някаква селяния и мостът под мен изчезна. Егати. Сега ще изтегля дъртака с камшика си, за да ме спаси да се не пребия долу. Мале, как се държи за ръба само…

Ден 20: Още падаме. Дъртака изглежда по-лек, ама при падането ме настигна и започна да ме бие с меча си. Кретендир такъв, не ме оставя да пиша дневника си. Кретендир! Подозирам, че и други му викат така, или поне по подобен начин…

Ден 21: Пенсионера си имал име. Гандалф. Бил известен фокусник. Напомня ми за Еру.

Ден 22: Гандалф се оказа голям пич. Каза, че няма да се пребием, долу имало нек'ва локва, която щяла да омекоти удара. Само да не взема да угасна пак.

Ден 23: Тотално се разбра, че Гандалф е сбъркал като ми е пречил за мина по моста. Още не спира да ми се извинява. Започна да става досаден.

Ден 24: Стигнахме дъното на пропастта. То не бе падане, не бе чудо. Локвата на дъното се оказа бая дълбока и си свърши работата. За малко да се удавя. Дано не настина.

Ден 25: Гандалф предложи да тръгваме на обратно. Сега вече никой не може да каже със сигурност колко време ще се катерим.

Ден 26: Уморихме се и спряхме. Гандалф ми даде глътка огнена вода от манерката си. Приспа ми се.

Ден 27: Събудих се. И пак това усещане, че между ден 26 и ден 27 е минало много повече време.

Ден 27: Май съм прав за времето. Вече сме на открито. В някаква планина. Някакъв връх. Гандалф ме бил пренесъл до там. Оказа много по-силен, отколкото изглежда. Пич.

Ден 28: Скарахме се с Гандалф относно това къде се намираме. Между нас припламнаха искри, повечето от моя страна, но това е разбираемо.

Ден 29: Гандалф пак извади меча и ме погна. Не стига, че пада бързо и може да носи цял балрог, ами и тича бързо.

Ден 30: Настигна ме. Сега ме бие с меча по главата. Боли. Викам му да спре, ама той не и не. Вика, че след като съм от тези земи трябва да знам кой е тоя връх. Много е гаден. Напомня ми за Еру.

Ден 31 (дописано от Гандалф): Малко живя.