Родена през 1976 г. Основател на онлайн Толкин университет „Арменелос” и на различни Толкин събития в България.
Седмият назгул
Лиза МорозЕдна след друга, ослепително бързо святкаха мълниите, една след друга покриваха с мощен тътен прогизналата от вода земя. Морето ревеше тъй страшно сякаш бе готово да погълне нещастната суша, да срути всички планини с една единствена вълна и да покрие небето с белоснежната си пяна. Малкият гарнизон се люлееше и поскачаше, стените стенеха, покривът скърцаше жаловито.
Както никога досега гробна тишина цареше в спалното. Притихнали, обезпокоени, бледи, войниците се бяха струпали далеч от тънките бойници, от които пръскаше водопад от пенести капки, и опрели гърбове един във друг, те търсеха сигурност и топлина. Вече дни наред бурята не спираше, вятърът не утихваше, а небето като бездънна пропаст изливаше студен дъжд.
Само един от тях остана на сламеника си въпреки блестящия низ от капки, които се търкулваха измежду камъните над главата му и падаха меко и звучно някъде по лицето му.
Но той не ги усещаше. Сякаш заспал с отворени очи той отсъстваше от този момент и от тази сграда. Отсъстваше отдавна — от самото идване на бурята и никой не разбираше какво става с него, жив ли е или мъртъв, ще стане ли някога или просто смъртта не бърза да го прибере.
Чак на втория ден уплашеният старшина докладва на командира си, но новината не стигна далеч. Никой не посмя да прати вест на Карангол и да му каже какво е станало с единствения му син. Защото никой не знаеше защо бе станало така и какво щеше да стане занапред. Оставаше им само да се надяват, че момчето ще се събуди също тъй както беше заспало. И те чакаха и се надяваха.
А войникът лежеше — проснат по гръб, целият мокър, едната му ръка свлечена от сламеника и почти докосваща с пръстите си пода.
Вечерта бурята поутихна и войниците се сетиха за него, извадиха кърпи и парцали, позабърсаха лицето му, но плахо и набързо сякаш се докосваха до труп а не до тяло, което още дишаше и живееше.
Едни говореха, че е отровен от заговорници и врагове на баща му. Други вярваха, че е от любовно биле, което дама сипала във виното му, за да получи любовта му, но никой не разбираше какво всъщност е станало с момчето и защо синът на пълководеца се луташе из сенките без да може да намери пътя си обратно.
Изминаха още няколко дни, когато в двора на малката крепост на границата влетя висок конник, покрит с кърваво червено наметало. Войниците наизлязоха да видят с очите си природения брат на владетеля Ар-Гимлазор, но бързо се разпръснаха щом мъжът скочи от коня си и се втурна навътре, разбутвайки всичко по пътя си. И когато придружителите му достигнаха крепостните стени белобрадият вече изнасяше тялото на сина си навън.
Положиха момчето на специално приготвена каруца и без да губи време бащата напусна смрадливата кал на гарнизона, отнасяйки полумъртвото си дете към корабите и към надеждата за изцеление у дома — в Нуменор.
***
Какво ли си е мислил Червения плащ по пътя не знаем — може би се е укорявал, че е бил твърде суров, изпращайки един принц на това място, сам сред простолюдието. Може би се е ядосвал, че е отгледал един лигльо, който не става за войник. Може би си е мислил, че ако жена му бе жива, нещата нямаше да станат така…
Пък може би най-накрая се е зачудил къде е сгрешил и защо през всичките тези години така и не е намерил време и сили поне да опита да разбере какво става в душата на това момче, вместо да го отпраща все по-далеч от себе си.
Не знаем и не ще разберем това, но това което ни е известно, е че Червения плащ за последен път видял сина си, макар и като тяло без душа именно в онази мокра сутрин.
Вечерта конвоят попаднал в засада, старият княз бил промушен с копие в гърба а тялото на сина му останало да лежи в средата на полесражението, защото орките може би дори не разбрали, че е жив.
Той лежал там цели три дена. Вълците и гарваните гризали тялото на баща му и воините му, но него не докоснали. И когато първият пътник, минаващ по този път, достигнал полесражението той го открил все такъв — блед като мъртвец, но жив и цял.
***
Високият, завит в черно наметало, мъж крачеше с големи, енергични крачки по мокрия от росата горски път. Хубавите му черни ботуши лъщяха от влагата, също като гарвановочерната му коса, стегнато вързана на опашка отзад.
Сутрешната гора го обсипваше със звуци и пожълтели листа, но той не им обръщаше внимание. Крачката му бе бърза и решителна, той гонеше цел и бързаше към нея, но надуши миризмата на кръв отдалече. Спря на място и се вслуша в усещанията си, в онова особено ехо, онази еластична вибрация, които насилието и болката оставяха след себе в земята, камъните и въздуха. Постоя, почти притворил очи, а после спокойно продължи пътя си.
Повяването му подплаши гарваните и те с плясък и недоволно грачене се вдигнаха от труповете. Свряха се след листата на клоните и тихо замряха.
А той вече прескачаше първите тела, разглеждайки униформите им. Спря се само над тялото на Карангол щом позна изгризаното му с изкълвани очи лице. Махна с ръка, сякаш доволен и тогава сред всички звуци на гората и земята той чу само един — нечие дихание.
Тялото на момчето лежеше изтърколено сред листата под обърната каруца. Черният клекна, хвана го хвана за раменете и го изтегли навън. Провери пулса му, вгледа се в очите му и някаква усмивка плъзна по устните му. Но не се усмихна, само едва забележимо се мръднаха краищата на бледните му устни.
Той метна момчето на рамо и, сякаш понесъл празен мех, а не човешко тяло, продължи по пътеката. После спря, обърна се и потърси с очи притихналите в клоните гарвани. Онзи гарван, най-старият от всички, в когото се впиха черните му очи, изграчи жаловито, вдигна се и полетя като стрела на изток. Към Мордор.
***
Карансул живя дълги години в Умбар и щастлив бе животът му. Късметът го преследваше по петите, успехът не го напускаше никога и всичко, що докоснеха ръцете му, се превръщаше в чисто злато. И той стоеше на прозореца на канцеларията си, а седмина писари го гледаха, изпълнени с трепетно очакване да чуят думите на най-първия сред първите.
А той си мислеше, че колкото и прекрасен да бе Умбар денем, паднеше ли нощта нямаше по-красив град из цялата Средна земя. Нямаше място с повече светлини, мамещи отражения в черните води на залива, огромни напоени със злато звезди и онази упоителна миризма на жасмин, рози и лилиуми, която така сладко ти замайваше главата.
Безкрайна бе върволицата от търговци, рибари, моряци и войници, която се нижеше ден и нощ под стените на двореца, глъчта им не спираше нито за миг. И плач и смях, и думи на всякакви езици се смесваха по улиците на най-голямото пристанище в западната част на континента. Той обичаше тези моменти, обичаше този град, и макар да знаеше, че не е и израснал тук а нейде далече, считаше точно това място за свой единствен дом на земята.
И както погледът му се рееше навън след дръзкия полет на чайките му се привидя, че слънцето не е просто огнено кълбо а голямо червено око, което го гледаше втренчено. И колкото повече го гледаше, толкова по-страшно му ставаше и болезнено горяха вътрешностите му.
— Нищо ми няма, нищо ми няма — задъхано повтаряше той, бършейки с длан едрите капки пот по челото си — добре съм…
Но писарите, виждайки посинялото му лице, не спираха да се суетят загрижено край него, да му предлагат води, сокове и питат шепнешком, какво да донесат на господаря.
Накрая, за да се отърве от грижите им, той се принуди да намери сили и да излезе на високия балкон. Захлопна вратите след себе си и погледна надолу.
Но в този момент, когато слънцето се скриваше във океана, яростно и окървавено, Карансул болезнено преглътна, защото му се стори, че червенината идеше не от лъчите на светилото а наистина пред него се бе ширнал океан от кръв, кръв, кръв… и тръпчивият, солен вкус се процеди в устата му и той изведнъж осъзна, че е прехапал езика си и стиска зъби със все сила. Взе да плюе кръв и слюнка и гледайки червените петна по пода на балкона сериозно, дълбоко и истински се уплаши.
Той отдавна знаеше, че нищо на този свят не е случайно и щом тъмнината се спусна над градините и улиците и тълпата се пренесе по крайбрежните кръчми една тъмна сянка напусна двореца и набързо прекоси двете улици. После се шмугна в една забележим вход сред живия плет и се спря пред ниска, обрасла с повеи къща.
На почукването му вратата отвори малка, крива като стара круша старица. Щом видя кой е посетителят тя се засуети чевръсто, взе му наметалото и той влезе във вътрешните стаи. Тя дойде, повъртя се около него, и сякаш проверявайки възможностите си за бягство, твърде ловко за възрастта си се шмугна на стола до вратата. Малкото и набръчкано като изсъхнала ябълка лице, особеното очертание на устата и носа и сивкавата кожа издаваха в нея чужда на човека кръв.
— Кръв казваш… — измърмори тя — море от кръв. Това е лош знак!
Но той поклати глава:
— Не съм дошъл заради кръвта. Забрави я. Погледни и кажи какво е това — и той протегна ръката си към нея и тя видя на средния му пръст масивна сребриста халка.
Старицата възкликна, изстена хрипло сякаш някой я хвана за гърлото, и се свлече на пода. Започна така силно да трепери, че кокалестите и ръце и крака забарабаниха по дървените греди на пода.
Щом той отдръпна ръката си тя се успокои, но не направи дори опит да се изправи на крака. Карансул пристъпи, наведе се и я хвана да дрехата.
— Върви си! — възкликна старицата щипейки жестоко хваналата я ръка — нищичко не знам, господарю! Върви в къщи — жена ти ще се тревожи за теб! Като засънуваш пустини — тогава ела!
Червеният дъх се прибра у дома, но не легна на до жена си, нито в друга постеля в големия си дом. Часове наред той разглеждаше сребристия пръстен, наслаждаваше се на нежните му отблясъци, на особената му тежест, която изпълваше сърцето му с задоволство и чувство на особена, вълча ситост. Той ясно осъзнаваше, че много от събитията в живота му, особено онзи необикновен късмет, който го следваше навсякъде несъмнено бе свързан точно с него.
Пръстенът Карансул получи на осемнадесетата си годишнина от баща си и бе единственото, което бе получавал някога от него. Той си спомняше този ден, макар и бледо и размазано, като повечето неща от дните преди да дойде в Умбар. Сякаш това не бе неговият живот, а просто далечно сновидение, като онзи мрачен, студен океан по който плуваха ледени блокове и кръжаха огромни бели птици.
Белите птици му напомняха за баща му, но истината бе, че той дори не можеше да си спомни лицето му. Знаеше, че е наследил сините си очи от него, знаеше, че Карангол бе имал брада, но всеки път, когато се опитваше да възстанови в мислите си този образ виждаше само нечии очи. Чужди и в същото време толкова познати.
Изминаха две години, две мъчителни години на кошмари и страхове. Той вехнеше със всеки изминат ден, нощ след нощ сънуваше, че лети към огромна черна кула — огромна, лъщяща на лунните лъчи, забила върха си дълбоко в плътта на небето, толкова голяма, колкото никой никога бе виждал и той се приближаваше все по-бързо и по-бързо, и сърцето му биеше лудо и му идеше да вика и да вика с пълен глас… и обикновено се събуждаше от собствените си вопли.
Умбар вече знаеше, че някогашният първенец на града не бе на себе си и делата на глада не вървяха добре. Градският съвет се принуди да го изпрати на заслужена почивка с почести и чест, а съпругата му се самоуби, малко след като го видя оплискан с кръв да се опитва да отреже с кухненския нож пръста, на който носеше пръстена.
След по-малко от месец Карансул наистина засънува пустини… пек и жега и страшна жажда го замъчиха и на сън и наяве. Скоро той отново тръгна към дома на старицата, но от съседите разбра, че тя е починала наскоро и само крадците вилнеят из пропитите с миризма на мухъл стаички.
На другата нощ Червеният дъх не издържа, разби вратата на къщата и влезе вътре. Мебелите все още стояха там, но нечии жестоки ръце бяха изтърбушили цялата покъщнина по земята. Бавно и внимателно Червеният дъх обикаляше из двете малки стаи и търсеше някакъв знак, нещо оставено му от старицата, защото тя му бе казала да дойде и той дойде.
И той пристъпваше бавно и опипваше с поглед всяко кътче от къщата отново и отново, защото знаеше, че не ще излезе от там докато не открие знака. И минута подир минута очите му се взираха в мрака докато накрая осъзна, че вижда всичко тъй добре, както би го виждал на светлината на слънцето. Той виждаше всичко! Всяка малка буква от скъсаната книга, бръмбара който пълзеше по стената, блажните петна около печката, дори праха на обувките си! Единствено, което му убягваше, бе онова за което бе дошъл.
Той затвори очи, пое дълбоко дъх и когато ги отвори го видя веднага — червеният калъф сред пепелта на камината. Цял, недокоснат от огъня. Без минути колебание Карансул го грабна, отвори и извади от там навитата на руло карта.
На малката карта с бледа, тънка червена линия бе означен един единствен път. Пътят към Мордор.
Дата: 2003 г.
© Лиза Мороз
http://liternet.bg/publish/liza/