Разговор с Ерейнион

Веднъж — не знам дали сънувах —
но бях във Средната земя.
През облаци и зрак пътувах
и отвъд залеза видях

вълни да плискат бряг далечен,
мъгли да вият сив воал,
и ладии на пристан речен
под мека златна светлина.

Над канарите — бяла крепост
от ваян мрамор и сребро;
плетяха чайките в небето
дантела звездна над Линдон.

Аз реех се свободно, волно,
без тяло в тоз различен свят,
и гледах как войските долу
се сбират в каменния град.

Не носеха пламтящи факли,
а лампи сини от кристал
сапфирени лъчи разляха
по ризници от бял метал.

Високо в кула над водите,
що хвърля копие над тях
от сянка — чак до дълбините,
аз елфа Гил-галад съзрях.

Той вдигна погледа унесен
от недописан пергамент
и изненадано прошепна
на реч, понятна и за мен:

— Що дириш тук, бездомна феа?
Не си елфическа душа.
Чер дъх от Изток ли повея,
или от Запад долетя?

Дали слова на ясновидец
ще изречеш, преди война,
за бъдещето, що се крие,
под непрогледна пелена?

— Не съм от Запад, ни от Изток,
дойдох при вас от Другосвят.
Неволите ви там са близки
на хората, що ги четат.

Защото пазят вековете
мита за пролетна Земя,
за песента на боговете,
за други Слънце и Луна.

— В словата ти долавям мъдрост,
и по елфически звучат.
Ако не е голяма дързост,
разкрий сплетните на Врага!

Какво ще донесе съдбата
на Гил-галад и Елендил?
Победа или път към Мрака
таят Аеглос и Нарсил?

Тъй рече той, а сетне стана.
Взе шлем, и копие, и щит.
Постави пергамента в тайник
и Нария до него скри.

В огнището искри трептяха —
златисти мънички сърца —
и багреха във кървав блясък
съзвездието на щита.

— Делата ще живеят в песен —
отвърнах аз с нескрита жал. —
За елфите ще дойде есен,
но Меча пак ще вдигне крал.

Ще пълни вятърът платната
към Западните брегове;
Човешки дни ще дойдат, вярвай —
Надежда ще ги призове.

— Да бъде! Знам какво да сторя! —
поведе воинството напред. —
— Ще кажеш ли с кого говорих?
Аз тихо промълвих: — Малбет.