Турингветил

Детелина Маринова

Една вечер, когато слънцето потъне в пламък
и падането на нощта приветства вълчи вой —
крилата сянка над притихнал древен замък,
настръхнали в очакване пера на гарван — часовой.
Свещи — като бледи кости сред подземен будоар,
тънки пръсти на погребаните живи в мрака,
протегнати към светлината восъчни ръце на призрачен гробар.
Сред сенките я дебне върколакът.
Езерото в замъка е пълно с кръв.
Мрачните рубини отразяват
тъмноалени вълни, когато тя със стръв
загребва с чашата и пие прежадняла.
Пие яростната жажда за любов
на мъртвите животи.
В очите ѝ — проблясъци зелени;
тлее неугасващ пламък, тъмна страст,
надежда черна и магьосническа мощ.
Сред ложе от отдавна мъртви рози —
захвърлени криле на прилеп чакат,
прикриващи вампирска бледа кожа.
Червени къдри са оплели като храст
и пият тялото на върколака.
Пред тях е цялата беззвездна нощ.
***