Vinye

Христо Димитров

Аз, Ариан Мага, седнах да изпиша този свитък в деня равен на нощта, точно когато започва лятното слънцестоене, през 4048-а година от летоброенето на Дракона. Стар съм вече, а още не съм предал на никой познанието си, та да може да обучава арманийските принцове и принцеси. А ето че преди не повече от година се роди наследницата на трона. Пиша го този свитък за нея, макар и със сърцето си да усещам, че ще се интересува само от препускане с вятъра, лов и сбивания с всички момчета, с които ще си играе. Дано един ден ѝ влезе акълът в главата, та да седне и прочете малко за корените си и за света около нея, да се научи на обноски и да стане достойна кралица. Гиди бъдещата немирница…

Принцесо, някога чудила ли си се откъде е произлязъл светът? А как? Как е започнало всичко? Знатните вярват, че светът просто си съществува от време оно и така во веки веков, ама простите люде разказват други истории. Принцесо, знай — винаги си заслужава да се вслушваш в историите на народа. Все ще се намери вътре зрънце мъдрост и истина.

За създаването на света

Светът, казват, в началото не съществувал. В началото били мислите. А понеже мислите имат сила — те се претворили в Айнурите. Айнурите от радост, че са се самосътворили, запели — всеки своя песен и своя мелодия. Така 6 дена. А на седмия се явил Еру Върховният и им рекъл:
— Ето в материя онуй, за което пяхте.
Светът се родил.

А Айнурите се прекръстили на Валари и слезли да управляват света.
Макар някои да казват, че песните на Айнурите били прекрасни — не го вярвам. Фалшиво ще да са пели, защото на този свят има много омраза и много неправда между хората. Човек за човека е по-лош от животно и постоянно ламти за власт и да извращава всичкото добро и свято. Чини ми се, че в песните си — било нарочно, било без да искат — са вплели злото. Може пък Еру като е чул какви ги пеят отрочетата му (защото мислите били негови) да е създал света като наказание за тях. Харизал им го и ги е оставил да се оправят както могат.

Някога Айнурите са се месели в делата човешки, но сега седят там горе – на купола на света — и наблюдават. Може да чакат Злото по-бързо да си свърши работата, да се продъни светът и те по-бързо да се върнат при тейко си. А може просто да са оставили хората сами да се оправят, защото и Айнурите като нас се опитват да теглят каруцата на три страни. Сиреч всеки Айнур си мисли, че е прав и иска все всичко по неговия начин да става… и накрая да са се отказали. А и Еру никакъв не се появява в този свят. Каква ли по-важна работа има и къде, никой не може да си представи. Както казваше майка ми: „Валарите високо, Еру далеко.”

Все пак селяните в съседна Ескания разправят, че Еру слизал сред хората. Предрешен като беловлас старец в сиви парцали, подпиращ се на древна тояжка, бродел по селата и просел. Когато видел хората повече да не се карат един с друг, да съпреживяват и щастието и нещастието си, да си помагат взаимно, тогава Еру щял да промени света. За какво ще му е тогаз да променя света, след като явно вече светът ще се е променил неузнаваемо, не знам. Чудя се защо не запретне ръкави и не го промени сега — сега имаме повече нужда от когато и да е било от премахването на злото, защото то вече две поколения расте в съседна Фангория като грозен цирей. Може пък всеки сам да трябва да се промени — човек когато му дойде нещо наготово и не го цени, чуждият труд само на вятъра отива.

За първите същества

Светът бил създаден. Ала празен бил той. Само земна твърд. Еру, виждайки какви били Валарите, не пожелал да създава живи същества. А Валарите, щото си нямали друга работа, решили да доосъществят песните си и създали живота.

Първото същество било дракон. Ингалоке го нарекли. Бил покрит целия с итилдин — светещи люспи, които хвърляли причудливи отблясъци в мрака; очите му били наситеносини като бурни океани; крилата му били малки, защото той макар и да летял, не го правел с тях. С огнения си дъх той нагрял земята и я затоплил, та да могат Валарите да засадят тревата и дърветата. В сърцето на земята се е запазил този дъх, нажежена и течна е там земята и понякога излиза навън.

В семето на първото дърво Ингалоке вложил малко от своя огнен дъх. От семето пораснали две дървета, Телперион и Лаурелин, а всяко от тях дало чудни светещи плодове — Слънцето и Луната. Така едната част на Земята останала във вечен мрак, а другата във вечна светлина.

За най-първата битка

В мрачната част се заселил едногова от Валарите на име Мелкор. Ала тъмната страна му се сторила пуста и малка и възжелал той и светлата страна, поискал той да покори Валарите. Започнал бавно да прояжда сърцата и умовете на някои Валари. А Валарите били лесно податливи, като хората, на лошотията. Усетил Ингалоке какво става и се дигнал, та отишъл да се пребори с Мелкор. Отишъл сам, защото Валарите дали поради страх, дали поради мързел, дали поради нежелани не щели да му помогнат.

Ингалоке не успял да победи Мелкор, само го отхвърлил и забавил. Била величава битка. И до днес можем да видим следите от тази битка, защото накрая Ингалоке се пръснал на хиляди парченца. Люспите му литнали в небето и до днес ги виждаме нощем там горе. В люспите му се съдържала мъдростта — понякога някоя люспа пада от небето и се вселява в някой човек. Огънят на Ингалоке също литнал надалеч в небето — така се образувало онова съзвездие, което ние арманийците почитаме — съзвездието Дракон. Казват, че когато някой ден злото изпълзи наново и се появи достоен човек, огънчетата от съзвездието Дракон ще изпълнят този човек и ще му помогнат в борбата. Тялото на Ингалоке потънало до сърцевината на земята, там то поддържа едновремешния му дъх, с който съживил земната твърд. А от очите му се родили моретата и реките.
Ето защо, малка арманийска принцесо, почитаме Дракона.

А битката със Злото продължава всяка нощ. Някоя нощ побеждава огънят на Дракона, а друг път тъмата — тогава нощите са беззвездни. Горко му на този, който е в пущинака тогаз. Ако попадне човек на такава нощ, кръвта му се смръзва, кожата настръхва и вълчо клокочене в гърлото се чува. Казват, че оцелелите хора след такива нощи вече не са същите – ходят мрачни, странят от другите, при пълнолуние или тъмна нощ винаги седят вкъщи, пред огнището, и не оставят огънят да загасне до сутринта.

За Слънцето и Луната

Побояли се тогава Валарите от Мелкор. Може пък някоя люспа на Ингалоке да е закачила някой от тях. Защото те тогава откъснали плодовете на първите дървета, изковали ладии за тях и ги пуснали да обикалят света — да бъде винаги светло и никога да не се връща злото. А на всяка ладия оставили по един Валар, който да се грижи за плода, да го направлява в небето, за да не се загубят Слънцето и Луната. А понякога на Луната му става скучно, зажаднява за компания и грее и през деня заедно със Слънцето.

Не знам за какво си говорят, но сигур Лунният човек още се вайка и иска от Слънцето кърпа, за да избърше прашните петна, появили се на Луната. Кърпата му била подарък от кравата Млечен път, която веднъж прескочила Луната. Ала Лунният човек я загубил в небето.

За първата стълба и елфите

Телперион и Лаурелин растели и растели все по-нависоко. Накрая короните им се опрели в купола на света. Видели Валарите колко са пораснали дърветата и останали да живеят там горе, в короните им. От там идва и обичаят на някои елфи да живеят в дърветата.

След като загинал Ингалоке Валарите създали елфите. Странни създания били те — красиви, бързоноги, сладкогласни. Но се поддали на злото, което отново било започнало да трупа сили и се опитали да отсекат Дърветата. Изплашили се обаче от постъпката си и избягали от Валинор.

Години по-късно елфите се разкаяли и се върнали обратно във Валинор. Но чини ми се, те се върнали не толкоз от покаяние, ами от страх от отново зараждащия се мрак. Защото след като се преселили от Валинор, отблъснали го те веднъж, но втори път не искали да се изправят срещу него.

Въпреки че някои твърдят, че елфите не са съществували, в семейството ми се пази една брошка. Тя е изкусно изработена, с много обич и с много фин детайл – всяка жилка от листото изглежда истинска и жива. Личи й, че не е изкована от човешки ръце. Така дядо ми през много, много поколения я е получил като дар — да помни владението на елфите, през което е преминал.

За хората и ветровете

Ветровете се вият, буйстват, тъгуват,
гласовете им — тресат земята,
небето навъсено-синьо се мръщи и плаче,
пътници, осъмнали в затънтено село, от страх не пътуват.
Ветровете уморени вече тихо грачат,
умрял е техният пети събрат.

Валарите видели, че не сполучили с елфите и опитали отново. Така създали нас, хората. Малка арманийска принцесо, няма да ти обяснявам, какво сме ние, хората, това ще го научиш сама. Ще ти кажа обаче, че някога хората били братя с ветровете. Защото ветровете се родили от техните въздишки. Първоначално ветровете били пет — Източен, Западен, Северен, Южен и Вятърът на мечтанието. Петият вятър духал винаги нощем, към звездите, защото хората мечтаели да се докоснат до люспите на някогашния Ингалоке и да помъдреят, мечтаели да докоснат онзи огън, що вдъхва живот и дава смелост. Обаче настанали тежки времена, Злото се надигнало отново и покварило човешките сърца. Малко останали мечтателите и петият вятър отслабнал, а после затихнал завинаги.

За Злото

Някои му викат Мракът, други Тъмата, а по нашите земи е известно като Злото. Валарите са го носили със себе си и в себе си, защото когато са оплитали света, то е било втъкано. Изплели са го преди да се роди. Дали така не са решили съдбата му? И втъкан в света се оказва краят му. И злото, мракът, тъмата, злостта, неправдата. И дали и Илуватар не носи зло в себе си? Нали Валарите са освободилите се негови мисли… Но на нас, хората, само виновни ни дай.

Злото изкача отвсякъде и от всичко. От словата човешки, от делата, от мислите и от чувствата. Егоизъм, жестокост, славолюбие, властолюбие, предателство, лъжа, презрение, омраза… Понякога се раждат хора, черни и проядени от такова зло. Сякаш всичко отрицателно, от което се опитваме да се отърсим, преминава в тях. Но по-страшно е, когато всичко лошо тайно яде човек отвътре.

Вятърът тихо седна до мен.
Каза ми: „Ослушай се. Странен ден.”
Заслушах се. Нищо не усетих,
защото отдавна бях скелет,
отдавна други чувства нямах.
В душата ми бе плъзнал страх.

***

Тук, малка принцесо, преписвам една книга, останала ми от дядо ми през много, много поколения. В червена подвързия е, почти разпаднала се от четене и препрочитане, на места избеляла и с петна от превратностите на времето. В нея се разказва за доблестни дела, геройства и мрачни събития, случили се преди много векове. Преписвам я тук не само защото книгата се разпада и на места почти не се чете, а и защото, ако съм прав, скоро ще имаме нужда от такива герои.

Моят дневник. Неочакваното ми пътешествие. Дотам и…

Из документ, намиращ се в архивите на Оксфорд.