Джон Роналд Руел Толкин

Автор: Манол Глишев

Точно както в сагите за исландци, действието на „Дотам и обратно” започва в едно късно майско утро, когато хитроумният вълшебник Гандалф спира пред вратата на нищо неподозиращия Билбо от народа на хобитите.

„Éala Éarendel engla beorhtast
ofer Middangeard monnum sended.”

В историята на литературата, както и в политическата, научната и философската история, ХІХ в. остава столетие на позитивната мисъл. Вярата в безграничните способности на човека, увереността, че той ще надвие бездушните сили на природата и мрачните пориви на собствената си душа — тези са идеалите, които пораждат, задвижват и отхранват достиженията на човечеството в дългата епоха между светлия изгрев на Американската революция и Първата Световна война. Класическият реалистичен роман и неговата късна рожба — експерименталният роман се раждат и процъфтяват тогава, когато самоуверената представа, че човешката същност може да бъде разгадана и разкрита в пълнота, тласка Балзак да чертае карти на дотогава неизвестни области в необятната страна на „Човешка комедия”. Когато, убеден, че ще успее да достигне съкровената истина за духа на цял един народ, Теодор Момзен смело рисува портретите на героичния Фурий Камил, на бляскавия и суетен Помпей, на дръзкия и гениален Юлий Цезар.

Едва излязла от кошмара на войната (и устремена към още по-жестока кървава баня), Европа трудно понася вида на реалността, която сама е създала. Милионите жертви — загинали и осакатени, рухналият колос на просветения абсолютизъм, сянката на политическите убийства, социалните катастрофи разкриват необузданата и зверска страна на човешката природа, дотогава прикривана от блясъка на прогреса. Прогресът — това откритие на позитивизма, осмяно и отхвърлено от двадесетия век. Та нали именно вярата във вечния напредък създава светлия идеал на социализма, изродил се в ужаса на терора, лагерите, пръснати между Рейн и Камчатка, както и циничната доктрина на тридесетте години — че благоденствието и силата принадлежат на онези държави, в които една енергична диктатура осигурява националното единство. Историческата инерция тласка народите към втори титаничен сблъсък, чиято кулминация е в триумфа на цветето на смъртта — атомната гъба над Хирошима и Нагазаки в късното лято на 1945 г. 

Сред разпръскващия се дим от бойните полета Люсиен Февр се пита: „Имам ли право аз, историкът, да се занимавам с история?” Мнозина интелектуалци от едно изгубено поколение си задават подобни мъчителни въпроси. Не е ли връщането към миналото или към абстрактните светове на чистата наука своего рода дезертьорство от предизвикателствата на изтерзаното следвоенно „днес”? Шестдесетте години имат отговор на това и той е: „Колкото по-далеч, толкова по-добре!” И от двете страни на Желязната завеса младите хора, ученици и студенти сякаш се преселват в световете на въображението. Ражда се гордият и отчаян феномен на „вътрешната емиграция”. Навсякъде се интересуват от завладяването на Космоса, от усвояването на морските дълбини и от срещата с нечовешки разум. Така настъпва времето, в което „бягството от реалността” се превръща в защитна реакция на нежелаещите да живеят в един несправедлив и заплашен от ядреното безумие свят. Независимо дали са битници или не, дали са от Нови Орлеан, Москва или София, младите хора на шестдесетте и седемдесетте слушат „Бийтълс” и четат фантастика. Ние, техните синове и дъщери, имаме свидетелствата им, както и свидетелствата на самата епоха. Големите фантастични романи „Дюн”, „Господарят на светлината”, „Магьосникът от Землемория” и „Замъкът на лорд Валънтайн”, стъпили върху двойната основа на абстрактната наука и на приказното (чийто най-значим представител ще бъде поставен в центъра на настоящата работа), са написани и публикувани именно в периода между средата на шестдесетте и осемдесетте години на века. Писатели като Рей Бредбъри и Айзък Азимов постигат световната си известност и влияят върху културното изграждане на милиони хора тъкмо тогава. Макар че мнозина автори фантасти се стремят да разкриват страни от образа на заобикалящата ни реалност, позволявайки си сатирични елементи и алегории, огромна част от читателите възприемат тяхната проза като „билет за Рая”. Антиутопията, ядрената заплаха, диктатурите, неизвестните нови заболявания, обезчовечаването — всичко това може да бъде поднесено само от безопасното разстояние на отдалечена планета или на хилядолетия отстояние във времето. Оруел е отхвърлен.[1]

През 1983 г. американският писател Роджър Зелазни казва: „Реалистичната проза бе запратена на дъното”[2]. Неговото дръзко изявление е донякъде вярно. Но вярно е също така, че на новата литература са нужни средства, с които да удържи завоюваните позиции, да отрази реалния свят в иначе кривото си огледало. Така се появява разклонението на алтернативната история. Наблюдавайки познати обекти от близка и едновременно с това неочаквана гледна точка, романи като „Човекът във Високия замък” и „Фатерланд” насочват кораба на фантазията обратно към „родните” хоризонти. И в двете книги сюжетът се развива в познатите ни Европа и Америка — но такива, в които танковете на Вермахта са донесли победа на нацистка Германия. И двете нямат успех — от една страна верните почитатели на фантастиката отхвърлят подобно предателско сближаване с враждебната реалност, а от друга — академичните и критическите среди смятат всяко не-реалистично произведение за пошло. Зелазни свидетелства: „Израстнах и учих в места, където фантастиката не се смяташе за част от „belles lettres”. Доколкото бях отворен за критични помисли в останалите области на литературата, на мен ми се струваше, че фантастиката е недооценена, защото когато изобщо се споменаваше, то бе като цяло с позоваване по-скоро на най-лошото, отколкото на най-доброто, което предлагаше. Несправедливо, но светът беше такъв.”[3] 

„Светът беше такъв”. Това навярно е най-честото определение, давано от читателите и авторите на фантастика. Чувствайки се изолирани и недооценени, те се превръщат в покрила целия свят мрежа от „посветени”. В „Златното време” (шестдесетте) са организирани периодични симпозиуми и срещи с писатели, учредени са литературни награди и конкурси. Създават се местни литературни клубове със свои програми, цели и библиотечни фондове. Роят се специализирани издателства, алманаси и списания — и цялата тази организация се занимава с настоящето и бъдещето на фантастиката. От литературно предпочитание, прозата на въображаемото се превръща в хоби, в повод за клубен живот, в ядка на едно едва ли не квазиполитическо международно общество. 

Както във всеки политически организъм, така и във фантазното царство съществуват различни ядра, групировки и малцинства. Още преди Втората Световна война потокът на новата литература потича в две русла: научнофантастичното и приказното. Научната фантастика се стреми да разкрие бъдещето, да отгатне развитието на физическата Вселена и на човешкото общество в нея, тя спекулира с догадки, хипотези и теории в областта на физиката, химията, биологията и социологията. Неин родоначалник е Жюл Верн (а донякъде може би Мери Шели) и тя попива много от епохата на позитивния рационализъм. Най-изявените ѝ автори търсят вдъхновение от по-скоро сатиричните отколкото фантастични творби на Сирано дьо Бержьорак и Джонатан Суифт. Ала коренът на приказната фантастика ( или както я наричат понякога, литературата на меча и магията) е много по-дълбок. Далеч преди да осъзнае собственото си рацио, човек съчинява митове. Чрез тях той намира своето място в една одухотворена природа, става брат (вярно, по-малък) на световните стихии — рожба и цел на висши сили. И тъкмо от съкровищницата на митологичното творчество черпят своите образци мнозина съвременни писатели.

Навярно първото фантастично произведение, мислено като такова, е „Истинска история” на Лукиан — късноелинистически автор от ІІ в. сл. Хр. Пародия на невероятните разкази, претендиращи да описват далечни страни и народи и толкова модерни в епохата на Антонините, „Истинска история” разказва за пътешествието на петдесет знатни атински младежи с кораб-пентеконтора до Слънцето и Луната. Пътят, който Лукиан сочи, ще бъде извървян от Бержьорак, Готфрид Аугуст Бюргер и Жюл Верн. Но корените на съвременната приказна фантастика лежат по-скоро в англосаксонската, а не в класическата традиция, както ще бъде изложено в следващата глава. 

Приказки

Един от най-жизнените и продуктивни (тоест и от най-четените) клонове на художествената проза в наше време е този на приказната фантастика. Вече изложихме факторите, които, както смятаме, предизвикват нестихващия интерес към литературата на въображаемото. Навярно си струва да разгледаме и причините за привлекателността специално на творбите на „меча и магията”.

В нашата преситена епоха множество автори са принудени да придават най-необичаен характер и чувствителност на своите герои, за да задържат вниманието на читателите си. Натрупването на „критична маса” индивидуалност в литературата е процес от, може би, повече от два века — още от „Максими и размисли” на дук дьо Ларошфуко, който нашироко разгръща наблюденията си за човешката природа. В тридесетте години на ХХ в. двама англоезични творци — американецът Робърт Хауърд и англичанинът Джон Роналд Руел Толкин независимо един от друг създават опростени до най-типични, почти карикатурни черти на характера герои. Импулсивният и наивен кимерийски боец Конан и добродушният, но хитър и доста подобен на английски провинциален аристократ Билбо Торбинс веднага привличат вниманието на широката публика. Неприязнени критики заливат и двамата писатели, но техните литературни рожби грабват сърцата на огромна аудитория. Нито Конан, нито Билбо имат конфликти от философски характер, но и „Конан Варваринът”, и „Хобит или Дотам и обратно” стават не просто любими четива, а начало на една литературна традиция — храбрецът и простодушният провинциалист със сантиментални пориви са първооткривателите на страна, която скоро ще бъде колонизирана от от стотици автори и милиони жадни за епичен и величествено прост разказ читатели.

Още през Античността „Илиада” е определена като поема за гнева и всякакви други нейни прочити са били смятани за ерес. Гениалният класификатор Аристотел е търсел прости причини за сложните конфликти на трагическите герои и смело ги е посочвал: страст, омраза, припознаване. Платон търси дидактичния елемент в литературата — за него положителният герой без вътрешни противоречия е по-значим от чисто драматическия ефект. Аристофан безжалостно осмива Еврипид, най-дълбокия психолог на класическата драма.

Така и англоамериканската публика с възторг приема своите приказни и по античному прости герои. Те говорят и се борят за ясни, разбираеми неща: чест, приятелство, слава, любов и — не на последно място — лично благополучие. Напълно естествени в невъзможна среда, Конан и Билбо закономерно стават любимци на най-широка аудитория, включително и в неанглоезичния свят. Критикувани като „вдетинени”, Хауърд и Толкин и днес будят преклонение у читатели с най-различна възраст и образование. Истината е, че условностите на приказката позволяват на писателя да извае загадъчен и пълен със символи фон за своя сюжет и да го насели с герои-носители на „чисти” страсти; архетипни образи, всеки от които натоварен с багаж от мотиви, познати от най-вълнуващите сцени на класическата и варварска митология. Читателят бързо разпознава Воина, Предателя, Шута, Владетеля, Мъдреца, Изкусителката и Злодея (Красавицата и Звяра, тъй да се каже) и се оказва въвлечен в преплитането на пластовете реалност помежду им. Още Шекспир разкрива фойерверк от бисерни идеи, намеци и едва загатнати конфликти от срещата между Шута и Владетеля („Крал Лир”, „Хенри Пети”, „Троил и Кресида” ). 

Съвсем не случайно съвременната приказна фантастика се ражда в англосаксонското културно пространство. Корените на фантазното — такова, каквото то е тук и сега — лежат дълбоко в британска земя. Най-древните литературни паметници от острова са записаните келтски митове и легенди. Тяхната невъздържана чувственост, богатият товар от образи, емоционалната им сила се вливат във фаталистичното и епично настроено съзнание на саксите — германски племена, прехвърлили Северно море през V-VІ вв. Със завладяването на Англия (ХІ в.) нормандците донасят и изящния поетичен усет на зараждащата се френска литература: рицарския роман от Севера и куртоазната лирика от Юга. Произведения като уелския „Мабиногион”, саксонския „Беоулф” и късния свод на Артуриадата „Смъртта на Артур” недвусмислено доказват, че на английска земя редом с чифлиците и горите по един естествен начин съжителстват елфически поляни, скрити в погребални могили зали за пирове, омагьосани езера и планински пещери, където дракони спят върху купове злато и сребро. Четем „Сън в лятна нощ” или цикъла Артурови поеми на Тенисън и намираме, че през вековете дружбата между англичаните и Приказния народ само укрепва. Колонистите в Новия свят донасят със себе си чай, корабни плъхове, едра шарка и… множество приказки, родни духове и една обща мисловна нагласа, в чиято среда израстват таланти като Лонгфелоу, По, Ървинг и Лъвкрафт. В наше време бардът на Америка Бредбъри споделя: „Баща ми е Хауърд Лъвкрафт, Моят любим чичо е Брам Стоукър, а майка ми по всяка вероятност е Мери Шели.”

На границата между ХІХ и ХХ столетие Джеймс Матю Бари създава своя Питър Пан — момчето,което никога няма да порасне — и разтваря вратите към Небивалата земя на приказните герои… и на душите на мъртвите. По същото време кеймбриджкият професор-архивист М. Р. Джеймс публикува готическите си по дух „Разкази за призраци”. На тази благодатна почва ще разцъфти самобитният и мощен талант на Джон Роналд Руел Толкин, направил решителната крачка между традиционния английски флирт с приказното и началото на истинската приказна фантастика.

Корени и плодове

Роден на 3 януари 1892 г. в южноафриканския град Блумфонтейн, Толкин запазва детски спомени единствено от Бирмингам и неговите красиви околности, където живее заедно с майка си, рано овдовялата Мейбъл, и с брат си Хилари Руел, между 1896 и 1904. Сирак, впечатлително и тревожно дете, надарен с остра наблюдателност и силна памет, както и с известна — некултивирана — склонност към музика, бъдещият писател още в ранните си години започва да трупа материала, суровината, от която ще захване извайването на своя свят. Строга католичка, Мейбъл Толкин въвежда синовете си в лоното на църквата и им преподава латински, немски и френски. За Джон Роналд (както го наричат приятелите) това е началото на един дълъг процес на духовно изграждане. Той винаги ще свързва религиозната отдаденост с паметта на майка си. Оттук започва и неговата любов към езиците, играта със словото, която ще се превърне в смисъл на живота му (тук е и първата му среща с екзотичния уелски, чиято музика ще го държи в плен до края на неговите дни). От полята, дърветата и потоците край града Толкин попива красотата на английската провинция, впечатлението за която на зряла възраст ще прерастне в силна любов към природата. 

В творчеството му навсякъде можем да открием висшия промисъл, съдбата, идеята за Бог, която тласка героите му към техните избори и действия. Преследван от нещастия, гордият Турин от „Разказ за децата нa Хурин” ще се нарече Турамбар (Победител на Съдбата) и с това сам ще подпечата жестоката си участ. По множество поводи елфи, джуджета, полуръстове и човешки същества от книгите на Джон Роналд ще импровизират песни и поеми или просто ще си разменят благозвучни думи — названия на екзотични места или церемониални поздрави на архаични езици, разработени до най-тънки детайли от самия автор, който в професионалния си живот е езиковед и професор по средновековна английска литература, преподавател в няколко оксфордски колежа. 
Така вълшебницата и владетелка Галадриел смекчава сърцето на суровия Гимли, припомняйки му прелестите на неговата родина на собствения му език:

— Мрачна е водата на Хелед-зарам, студени са изворите на Кибил-нала и прекрасни бяха колонните зали на Хазад-дум в Старите времена, преди да паднат могъщите крале на каменните подземия.
И тя се усмихна към Гимли, който седеше изчервен и печален. А джуджето, чувайки имената, изречени на собствения му древен език, вдигна очи и срещна нейния поглед; и му се стори, че надничайки внезапно в сърцето на неприятел, е срещнал там любов и разбиране.[4]

Още преди широкото разгръщане на екологичното движение, Толкин с любов и тревога разкрива какви рани може да нанесе човекът на земята. Преживял ужаса на Първата Световна война, в която е загубил двама от тримата си най-близки приятели, видял опустошението на артилерийския огън и на отровните газове край Сома, той сякаш описва кошмарите на цялото свое поколение: 

В покрайнините си, под западните планини, Мордор бе умираща, но не съвсем мъртва земя. Тук упорито продължаваха да никнат и да се борят за живот груби, криви, изтерзани растения. Из долчинките на Моргай в другия край на долината потайно се вкопчваха дребни и жалки дръвчета, туфи жилава трева се бореха с камъните и съсухрен мъх пълзеше по скалите; и навсякъде се разстилаха огромните сгърчени плетеници на къпиновите храсталаци. Някои от тях имаха дълги остри тръни, други разперваха криви шипове, режещи като кинжали. Увиснали по тях сбръчкани лански листа попукваха и шумоляха в печално застиналия въздух, ала проядените от червеи пъпки току-що се разтваряха. Наоколо бръмчаха и хапеха кафеникави, сиви и черни мухи, белязани като орките с петна във формата на червено око; над къпинаците танцуваха и се люшкаха облаци гладни комари.[5]

В последната си година като ученици Толкин и тримата му най-близки приятели Кристофър Уайзман, Робърт Джилсън и Джефри Смит сформират „Чаен клуб на Баровианското общество” — име, под чиято закрила се събират в гимназиалната библиотека, пият чай и рецитират един пред друг както собствени, така и любими класически произведения. Понякога разговарят за английската литература и с известна дързост си споделят планове за поезия, проза и общи насоки, които всеки от тях би могъл да поеме в бъдеще. Между 1911 и 1916 и четиримата влизат в най-старите и реномирани университети на кралството, а Джон Роналд сключва брак с дългогодишната си любима Едит Брат.

Едва навлезли в преддверието на пълноценния живот, членовете на Баровианското общество са мобилизирани и един след друг заминават за бойните полета на Пикардия и Лотарингия. Започнала е Първата Световна война. На 1 юли 1916 Робърт Джилсън загива, водейки атаката на своя взвод срещу немските позиции при Ла Боазел. Вследствие на неуспешна операция на огнестрелна рана Джефри Смит става жертва на гангрена през декември същата година. Часове преди смъртта си той пише на Толкин: 

Главната ми утеха е, че ако скоро умра… ще остане член на великото Баровианско общество, който да разгласи това, за което мечтаех и на което всички се съгласихме… Бог да те благослови, скъпи мой Джон Роналд, и дано ти изразиш онези неща, които аз опитах, тогава, когато мен вече няма да ме има, за да ги изкажа сам, ако такава е моята орис.[6]

На свой ред попаднал във военнополева болница, Толкин едва избягва съдбата на Дебелянов. В дълите часове на бездествие той съчетава мотиви от свои любовни стихове до Едит с идеи, които отскоро нахлуват в ума му. Още в 1913 той е прочел следните два стиха от староанглийската поема „Crist” (Христос) от епископ Кюнулф:

Éala Éarendel engla beorhtast
ofer Middangeard monnum sended.

„Привет, Еарендел, най-светли сред ангелите, пратен между людете от Средната земя.” Името Еарендел произхожда от саксонската дума за лъч. Толкин смята, че с него е назован или свети Иоан Кръстител, или Утринната звезда. Двустишието го развълнува дълбоко и се запечатва в паметта му. Докато облаците над Европа се сгъстяват, младият учен се потапя във видения от една приказна, отминала епоха. В ума му се оформя митичният разказ за Изкупителя. Но това не е Иисус Христос, Когото познаваме от Евангелията. Донякъде подобен на умиращия и възкръсващ Балдур от вярванията на древните скандинавци, Еарендел или Еарендил Благословени е син на човешкия герой Туор и елфическата принцеса Идрил — наследник на Приказното и на земното царство[7]. Той взима със себе си вълшебния светилник на елфите и с него си пробива път през вечните мъгли над океана, делящ земите на смъртните и на боговете. Достигнал брега на страната на Валарите (Силите на света, служители на Единствения Бог), пътешественикът моли пред техните тронове милост за Двата народа (елфи и хора), смазвани под тиранията на сатаноподобния Мелкор — могъщ дух, изпълнен със завист, гордост и омраза, отхвърлил волята на Единствения. Еарендил е преминал границата между Блаженото царство и Средната земя и не може да се върне назад през морето. Заради неговия подвиг Валарите го издигат в небесната шир, където той плава завинаги със светилника си и се превръща в Утринната и Вечерна звезда — знак на грижата на Единствения за Неговите чеда. 

Не е известно чия е била първоначалната идея — на рано загиналия Джефри или на самия Джон Роналд, но по време на престоя в болницата той си поставя цел нито по-малка и нито по-голяма от това да състави пълна и истинна митология на Англия, която да не бъде нито само келтска, нито само саксонска. Това ще се превърне в делото на живота му, приемало различни форми и доведено до смайващи резултати (един от тях, и при това не централният, е полагането на основите на съвременната приказна фантастика), но така и останало незавършено. 

Под влияние на живото слово на „Калевала” лингвистът си е намерил невероятно хоби — да разработва кореновата система, лексиката, морфологията и синтаксиса на чудновати, несъществуващи езици, които слабо напомнят на фински и уелски. Двустишието за Еарендел му влияе по неподозиран начин — Толкин чувства, че зад това име се крие съкровищница от забравени древни легенди, в които ангелът на светлината играе централна роля. Неведнъж в писмата до Едит се срещат описанията на горски пейзажи, сред които се стрелкат подобни на Шекспировия Ариел духове; във въображението на влюбения иначе доста земната мисис Толкин е тяхна кралица. Заедно с неуловимото влияние от срещите на Баровианското общество и силната любов към северноевропейското литературно наследство, богатото въображение на Толкин непреодолимо го кара да започне своя огромен и — както се оказва — непосилен труд. 

От самото начало Толкин не чувства себе си като автор, а като търсач на древни сказания. Заглавието на бъдещия сборник е „Книга на изгубените легенди” и още то внушава, че става дума не за рожба на въображението на един-единствен човек, а за съхранената мъдрост на отдавна отминали столетия. Католикът Толкин взима перото и описва историята на света от Сътворението до края на митичната епоха и началото на човешкото госпоство над земята. Неведнъж читатели и критици са задавали въпроса за това как неговото християнство се съчетава с вътрешния подтик да разказва за богове, народи и герои, несъвместими със Словото на пророка Моисей и свети Иоан Евангелист. Търсейки отговора в писмата на писателя, неговият биограф пише:

„Някои се удивляват на връзката межу Толкиновите разкази и неговата вяра и смятат, че е непонятно как убеденият католик би могъл да пише с такъв плам за свят, в който не почитат Бога. Но тук няма загадка. Това не противоречи на християнството, а го допълва. В „Книга на изгубените легенди” липсва култът, но не и самият Бог… Вселената на Толкин е управлявана от Единствения. Под Него в йерархията са Валарите, пазителите на света, които не са богове, а ангелски сили… и в един страховит момент те предават властта си в Неговите ръце.”[8] 

Митологията на „Изгубените легенди” е такава, каквато е, защото тя едновременно трябва да бъде древна и необичайна и да не бъде лъжа. Пишейки (или по-скоро записвайки — Толкин никога не се е чувствал като автор, както вече отбелязахме), Джон Роналд е убеден, че в известен смисъл разкрива истината. Негово верую е, че понякога на човек е дадено да съзре внезапен отблясък от дълбоката същност на света. Бихме могли да изразим отношението му към неговото собствено творчество с думите на Александър Солженицин: «Не я писал — мне так было велено». 

Вълнуван от любовта си към Бога, към Англия и към северните литератури, постоянно тласкан от дълбокия си порив да пише и преследван от собствения си перфекционизъм (до голяма степен неговата склонност постоянно да редактира го възпрепятства да довърши начинанието си; от друга страна, за автора това сигурно е било път към убягващата първия поглед истина), Толкин успешно изгражда около себе си кула от слонова кост. Убеден в действителната стойност на делото си, той пише: 

Приказното е опасна земя; клопки има в нея за невнимателните и тъмница за прекалено храбрите. Може би и аз съм прекалено смел… Бил съм не повече от скитащ изследвач (нарушител на владения) в земя — пълна с чудеса, но мълчалива откъм сведения… Честит е човекът, успял да поскита из това царство. Неговото богатство и странност обаче връзват езика на пътешественика и той не може да разкаже за тях. За него е опасно да задава прекалено много въпроси, докато е там, тъй като вратите могат да бъдат затворени и ключовете — изгубени[9]. 

В периода между 1916 и началото на тридесетте Толкин пише (или събира) своите „Изгубени легенди”. Изключително самобитни по замисъл, те имат малко общо с условностите както на келтския, така и на германския или на финския епос. Единствено мрачната атмосфера на някои от легендите би могла да ни наведе на паралел с исландските саги; а нежният лиризъм на други (като например любовната история на Берен и Лутиен[10]) би могъл да бъде свързан с уелските и шотландски разкази за Рианон, Максен Уледиг, Черния бик от Норуей или Там Лин. Същевременно ярко индивидуалният, тежък и изкуствено архаизиран език на преданията им придава особената причудливост на премъдра летопис за (и от) незапомнени епохи. 

Денем професорът проверява изпитни работи, подготвя и изнася лекци, води семейството си на излети в околностите на Оксфорд или се среща с многобройните си приятели — макар и мечтателна натура, Толкин никога не е бил самотник, а по-скоро човек на живота. Късно вечер можем да го видим на писалищната маса, захапал лула (често угаснала и забравена така), да отмахва мъглите от едно невероятно, но възможно минало и да разказва историята на младия саксонски благородник Ериол, син на дребен принц, избягал от жестоките нападения на датските пирати. Стигнал до западните брегове на Острова, той прекарва много дни в копнеж по безкрайните простори на океана. Един ден Ериол открива стара ладия, изоставена край скалите и потегля на запад, към неизвестността. Изгубил се в морска буря, случайно спира на малък остров, където живее престарял моряк, останал без кораб. Той разказва на Ериол, че на запад се намират Безсмъртните земи — цел на множество неуспешни плавания. Най-сетне саксонецът спира на пуст плаж, отвъд който се простират дълбоки лесове. Оставя ладията си и тръгва към вътрешността на неизвестната земя. След няколко дни Ериол открива град Кор, населен с елфи-бегълци от британските предели от времето, когато собствените му предци са се настанявали там. Пътешественикът намира подслон в дома на Линдо и Вайре — елфически мъдрец и чародейка, където остава дълго време. Къщата се нарича Мар Вануа Тиялиева или Домът на Изгубените игри и там всяка нощ се събират огромен брой деца — онези от прадедите на човешкия род, които не са приели смъртната участ, както и всички спящи и сънуващи от Големите земи (Човешкия свят). Заедно с тях Ериол слуша от стопаните елфическите предания за Сътворението, за бунта на един от най-висшите божествени духове срещу Твореца, за завистта на бунтовника срещу чедата на Единствения (елфи и хора), както и за войните, героичните подвизи и любовните истории на древните поколения. 

В тази обстановка, напомняща както „Сага за измамването на Гюлви”, така и Блажените острови на келтската древност, Ериол попада под магията на елфическото слово. Той разбира, че морският старец, останал назад по пътя му, е самият дух на океана — Улмо. Научава, че е достигнал не Безсмъртното царство на Валарите (Силите на света или боговете), а Тол Ересеа — Самотният остров или Страната на покоя. Среща се с кралицата на елфите Мерил-и-Туринки и я моли за глътка от елексира, който позволява на нейните поданици да извикват пред очите си видения на отминала слава и величие. Вместо напитката получава благословията ѝ и прозвището Елфвине — Приятел на елфите. Струва си да отбележим, че на езика на Приказния народ (според Толкин) Ериол означава „Сънуващ в самота”, което придава необикновен привкус на цялата история. В крайна сметка единственият път на човека към Приказното минава по Олоре Малле или Пътеката на Бляновете. 

Повечето от дългите вечери на преподавателя са по-скоро при Вайре и Линдо околкото в дома му в Оксфорд. Ала опитите му да приобщи семейството си към грижливо разработената митология са провал. Нито Идит, нито още малките му синове са способни да оценят сложния, пълен с условности и дълбоко маниерен разказ. Те усещат таланта му, но не са съпричастни с неговия продукт. И го молят за по-простичка приказка. 

Джон Роналд неведнъж е съчинявал и разказвал шеговити историйки, посрещани от домашните му с възторг. Но сега той има амбицията да създаде истинска повест и дори да я публикува. Една вечер, докато довършва прегледа на писмени работи, намира празен лист и написва: „Имаше едно време дупка в земята и в дупката живееше хобит.” Търсейки значението на чудноватото название (от латинското homo — човек и английското rabbit — заек) и без да осъзнава, че стихията на Изгубените легенди нахлува в детската приказка, Толкин нахвърля любимата на няколко поколения история на добродушния Билбо Торбинс: „Хобит или Дотам и обратно”. С лекота и простичък хумор професорът размесва мотиви от по-ранни разкази, което доставя голямо удоволствие на домашната му публика. В 1937 „Хобит” вече е в книжарниците. Отначало скептични, издателите Алън и Ънуин бързо откриват, че детската повест на ексцентричния учен се радва на завиден успех. Скоро се налагат допечатки, които също са изчерпани. Тогава издателството се обръща към автора с молба за продължение. 

Точно както в сагите за исландци, действието на „Дотам и обратно” започва в едно късно майско утро, когато хитроумният вълшебник Гандалф спира пред вратата на нищо неподозиращия Билбо от народа на хобитите. Това дребно племе от орачи и занаятчии в приказни времена населявало скътани долини, в чиито склонове дълбаело разклонени тунели и дупки, обзаведени простичко, но уютно. От всичко на света хобитите най-силно ненавиждали безредието и приключенията. Ала в крайна сметка магьосникът привлича най-кроткия от тях в отчаяния поход на краля на джуджетата в изгнание — Торин Дъбовия щит срещу жестокия дракон Смог, заграбил планинския град и съкровищницата на злощастния владетел. Напълно неподготвен и изпълнен със страх, Билбо почти случайно спасява похода и другарите си, но не и живота на гордия Торин, който героично загива пред вратите на освободеното си царство. 

Самият Толкин определя като незаменима черта на истинската, убедителна и близка до фолклорния дух приказка щастливия изход. Но твърди, че нито на невръстните, нито на порастналите читатели е нужна „нагласена” история, в която всички герои безметежно доживяват дълбоки старини. Навярно именно раздялата на Билбо със смъртноранения Торин доближава „Дотам и обратно” до мрачната атмосфера на северния епос:

Торин Дъбовия щит лежеше в шатрата, целият в рани, а разкъсаната му ризница и нащърбената му секира лежаха захвърлени на земята. Той отвори очи, когато Билбо се приближи до него.
— Прощавай, добри ми разбойнико! — с мъка изрече той. — Сега аз отивам при дедите си, в един свят, където златото и среброто нямат никаква стойност, затова искам да се разделя с теб приятелски и да си взема обратно горчивите думи, които ти казах при Портата.
Билбо се отпусна пред него на коляно, обзет от скръб.
— Прощавай, Кралю под Планината! — рече той. — Уви, жесток е краят на приключението и цяла планина от злато не може да го изкупи. Но все пак аз се радвам, че споделих с теб всички опасности. Това е повече отколкото един хобит от Торбинсовия род заслужава.
— Не говори тъй! — прекъсна го Торин. — Ти притежаваш качества, каквито сам не подозираш. Предостатъчно смелост и предостатъчно мъдрост! Ако всички скъпяха повече забавленията, песните и хубавото хапване пред съкровищата от злато, светът щеше да бъде по-весел. Но тъжен или весел, аз трябва да го напусна сега. Прощавай.[11]

Още преди публикацията на „Дотам и обратно” Джон Роналд вече мисли за продължение. Като учен и перфекционист, той жадно иска да проследи развитието на някои нишки, останали недоизяснени, както и смътната, но сигурна връзка между „Легендите” и приказката. За него величавият замисъл — митологията на Англия — остава главна цел, но той вече смята, че тя може да има успех само ако бъде размесена (както гръцкото вино, твърде силно, за да се пие чисто) с приключенията на донякъде лекомислени и „земни” герои като хобитите. 
Така започва дългият му труд по неговия единствен роман „Властелинът на пръстените”. Оформяна в продължение на почти две десетилетия, изоставена по време на нацистката агресия срещу Съветския съюз и дълго време редактирана, книгата е публикувана едва в 1954, в един различен и жаден за илюзиите на приказното свят. „Властелинът на пръстените” условно се дели на три части: „Задругата на пръстена”, „Двете кули” и „Завръщането на Краля” като първоначалното заглавие на третата част е било „Войната за Пръстена”. Романът е продължение едновременно на „Хобит” и на „Книга на изгубените легенди”, но може да бъде четен и като самостоятелно произведение. Едно от качествата му е плътната преплетеност на високия стил от „Легендите” с простодушния изказ на детската приказка. При размесването на светогледите, културата и езика на различните герои резултатът е убедително единство на разказа, което превръща въображаемите места на действието в реални.

По време на своето пътешествие с джуджетата Билбо е открил златен пръстен, който има свойството да прави невидим онзи, който го носи на ръката си. Новата фабула започва със случайното откритие на магьосника Гандалф, че това е Всевластният Пръстен, най-могъщото оръжие на Мрачния владетел Саурон — последовател на духа на отрицанието от „Изгубените легенди”. Лишен от инструмента на могъществото си във войните на отминала епоха, Властелинът напряга всичките си сили, за да го открие. Той събира огромни армии от поробени създания, с които опустошава владенията на елфи, хора и джуджета. Докато земята стене под стъпките на неговите легиони, Саурон изпраща деветимата си най-верни слуги — терзаните духове на крале, отдавна приели властта му — да открият Пръстена, където и да е той. Гандалф и племенникът на престарелия Билбо — Фродо Торбинс заедно с още седмина спътници бягат от преследването на Духовете на Пръстена . . . и по ирония на съдбата се стремят именно към страната на Саурон, защото само там може да бъде унищожено оръжието на неговата мощ. Изкушавани от Пръстена, застрашени от смърт или от погубването на душите си, деветимата другари се пръсват по широкия свят. Някои от тях загиват, други са въвлечени във великите войни на епохата и единствено Фродо и неговият слуга Самознай продължават отчаяния си път към страната Мордор, където ги очаква Саурон.

Чрез перипетиите на своите герои Толкин чертае пределите на един огромен и живописен свят със свои народи, епос, езици, история и изкуства. За да не се изгуби сам из непознатите земи, авторът действително съставя географска карта и така си помага в проследяването на пътя на своите герои. Воден от съзнанието, че описва истински събития от незапомнена древност, той педантично предава разположението на реки, гори и градове в самия ход на разказа. От немалкото образци на елфически говор читателят би могъл да състави кратък речник на един измислен, но напълно разработен език. Писмеността, календарът и дори религиите на отделните племена могат да бъдат изследвани от страниците на книгата. Няколкото сюжетни линии, различните гледни точки към всяко описвано събитие, епичният размах и най-вече смелостта на Джон Роналд да бъде открито сантиментален в средата на изпълнения с огорчение ХХ век превръщат „Властелинът на пръстените” в една от най-възхваляваните и заклеймявани творби на човешкия гений. Английският критик Едуин Муир помества в „Обзървър” статия, озаглавена „Детински свят”. В нея е включено следното наблюдение:

Удивителното е, че всички герои са момчета, маскирани като възрастни хора. Хобитите или полуръстовете са обикновени момчета; героите човеци са по-източени, но едва ли някой от тях знае нещо за жените — освен от слухове. Дори елфите, джуджетата и ентите са момчета завинаги и надали някога ще стигнат до пуберитета.[12] 

Мненията в Англия са разделени на две. Книгата има защитници и хулители. Уилям Оудин отбелязва: „Изглежда, че никой няма умерено отношение; хората или смятат „Властелинът на пръстените” за шедьовър (като мен), или не могат да го понасят.” Така ще бъде до края на живота на автора. Впрочем, изглежда, че както славата, така и присмехът доста забавляват Толкин. 

За битническото движение в САЩ „Властелинът на Пръстените” се превръща в Библия. Разпространяват се значки с надписи: „Гандалф — президент!” и „Фродо е жив!” Меланхоличните и поетични натури вече бленуват не за руините на Рим или Атина, нито за росните треви под нозете на Титания, а за полята и дърветата на Лориен и за лунния диск, разсечен на две от иглата на кулата Ортанк. Фрази от романа навлизат в ежедневния език. Изразът „Мордор, където тегне мрак” е нарицателен за ужасно, омразно място, а „Гандалф” понякога бива наричан човек, който пуши с лула. 

Книгата на Толкин поставя началото на потока на приказната фантастика и е възприемана както от читатели, така и от писатели за манифест, чиито тълкувания пораждат насоките и школите в съвременното поле на меча и магията. Търсейки убежище за разума, милиони хора се потапят в грандиозния епос на оксфордския професор и се наслаждават на по ориенталски богатия и разнообразен разказ. Вече част от митологията около творчеството на Толкин са думите на френски критик: „Скъпи читателю, завиждам ти! Завиждам ти, че за първи път разгръщаш тази книга, която съм готов отново и отново да препрочитам!” „Културата Толкин” възпитава значими таланти като Урсула Легуин, Робърт Силвърбърг, Роджър Зелазни и Джордж Мартин. Епигонството в полето на приказното има своите изобличители като Тери Пратчет и Робърт Шекли, чиито пародии поддържат живеца във фантазното царство. В предговора си към „Приказки от Землемория” Урсула Легуин като че ли дава обяснение за нестихващия интерес към Небивала земя:

При цялата ни радост от неустойчивото, възхитително трепкане на електрониката, ние също така жадуваме за непроменливото. Питаем любов към старите истории заради тяхната непоклатимост. Артур вечно мечтае в Авалон. Билбо може да ходи „дотам и обратно” и „там” винаги е познатото и любимо Графство. Дон Кихот все така тръгва на поход, за да убие вятърна мелница . . . Така хората се обръщат към владенията на фантазията заради стабилността, древните истини и неизменчивите, прости неща.[13] 

Именно с „неизменчиви, прости неща” е богат светът на „Властелинът на пръстените”. Едва няколкостотин мили делят село Брее с неговите простовати жители и хана „Скокливото пони” от обвитата с вечни мъгли Златна гора Лотлориен, където Владетелката Галадриел тъче своите заклинания. Домашният уют и древното, непоносимо за смъртния величие си дават среща в Средната земя на Джон Роналд Руел Толкин. Затова и по средата на пътя между Брее и тайнствения лес срещаме градинаря Самознай и храброто джудже Гимли, в разговора между които се разкрива цялото богатство и противоречивостта на един човешки, но и вълшебен свят:

— Тук някога трябва да е имало голяма навалица от джуджета — каза Сам. — и всички трябва да са ровичкали като язовци поне петстотин години, за да сътворят това, че отгоре на всичко и повечето е в корава скала! За какво са го направили? Сигурно не са живели из тия тъмни дупки?
— Не са дупки — каза Гимли. — Това е великото царство и град Джуджетвор. И в древни времена той не е бил тъмен, а пълен със светлина и величие, както го помнят и до днес нашите песни.
Той се надигна и изправен в мрака, запя с дълбок глас, а ехото се носеше към свода:

Светът бе млад, върхът зелен 
и Месецът — неопетнен
без име — камък, вир, треви
Дурин когато се яви.

Той имена им отреди
пи млади изворни води;
той в Огледалното се взря
и сякаш перлен низ съзря –
корона бледа от звезди 
над образа му да трепти.

Народът му неуморим
със песен славеше Дурин,
разляха арфи нежен звън
и пееха тръби навън.

Светът бе чист, висок върхът
и още тачеше светът
крале могъщи в Гондолин
и Нарготронд; но пътят син
на Запад бе им отреден. 
Светът бе чист в Дуринов ден.

Той беше крал със трон висок
в подземен каменен чертог 
с таван от злато, сребрен под 
и с руни над вълшебен вход 

Там чук напевно зазвъня, 
длето дълбаеше стена;
ковяха там и меч, и щит; 
миньор пробиваше грaнит.

Берил и перли, и опал,
и ризници от здрав метал,
топор и броня, меч и шлем
там трупаха се ден след ден.

Звезди и слънце, и луна 
дариха ясна светлина 
в кристални лампи да блести
навън щом мракът се сгъсти.

Светът е сив, върхът е стар,
в ковачницата няма жар;
не ще запее арфа пак – 
Дурин лежи в гробовен мрак
далеч от светлина и шум
във Мория, във Хазад-дум.

Но и до днес блестят звезди
под Огледалните води – 
короната сред мрака син
очаква и до днес Дурин.

— Харесва ми! — каза Сам. — Бих искал да го науча. Във Мория, във Хазад-дум! Ама като мисля за всички тия лампи мракът ми се струва по-тежък. Има ли още по тия места купища злато и скъпоценности?[14]

Едно от най-високо оценените качества на „Властелинът на пръстените” е типичното за средновековното англосаксонско литературно наследство впечатление за дълбочина, за древност и многопластовост, подхранвано от множеството поеми и разкази за отминали епохи — подобни на песента на Гимли пред Самознай. Незапознати с първоначалния замисъл на „Изгубените легенди” критици като професор Шипи от Оксфорд смятат това за достойнство на романа, а не на самите вметнати фрагменти. Когато Толкин споделя, че тези откъслеци са част от негов по-мащабен замисъл, Шипи го уверява, че публикуването на подобна книга би било огромна грешка. Такъв сборник с трудносмилаеми митологични разкази в никакъв случай не би имал успеха на „Властелинът на пръстените”. Самият Джон Роналд приема, че част от привлекателността на произведението му се дължи именно на щрихите от една по-голяма история в далечния фон. Да бъде разказана тя изцяло може би би разрушило мистерята, а с това и магията на читателския интерес. Десетилетия по-късно, силно повлиян от кореспонденцията между Шипи и Толкин, Роджър Зелазни приема този принцип в собственото си творчество: 

…отбелязването на наличието на неща, вероятно важни и със собствено право на съществуване, но без пряк ефект върху самия разказ…” За него един от критериите за собствен успех е „да накараш читателя да чувства повече от това, което е разбрал. Това помага да се разшири разположението на самата творба и да се осигурят доказателства за една по-голяма реалност, заобикаляща действието и даваща моментното (може би дори подсъзнателно) усещане, че ТАМ ИМА НЕЩО ПОВЕЧЕ.[15] 

Разколебан, но не и убеден, в годините между излизането на „Властелинът на пръстените” и смъртта си (1955-1973) застаряващият писател не се отказва от голямата си мечта. Но от основно преработените легенди той се кани да състави „Силмарилион”, а не „Книга на изгубените легенди”. В своя нов, по-подреден и четивен вид митовете са освободени от условната рамка на разказа за Ериол и далеч по-малко напомнят за миналото на Англия и Северна Европа. Те до голяма степен са се превърнали в чисто предисловие към „Хобит” и „Властелинът на пръстените” и вече се доближават повече до художествената литература, отколкото до духа на древна летопис. Ала възловите моменти — трагичната гибел на великия град Гондолин, братоубийствените войни между елфите, пътешествието на Еарендил, както и самата космология остават същите. А като център, около който се изгражда действието (или все пак се наслояват легенди, както би ни поправил самият Толкин), е историята на боговдъхновения елфически ваятел Феанор, който създава трите Силмарила — нетленни кристални светилници, съдържащи небесна искра. Те се превръщат в ябълка на разора между елфи, богове, хора и оня бунтовен дух, откъснал се от волята на Единствения още при Сътворението. Последната глава се нарича „За Еарендил и Войната на гнева”. В нея по молба на Благословения моряк боговете се притичват на помощ на елфи и хора и прокуждат метежния Мелкор отвъд „Кръговете на света”. Ала в тази война два от Силмарилите са изгубени и само този на Еарендил плава в небесната шир като фенер на Утринната и Вечерна звезда. Някои от слугите на Мелкор (например Саурон) се спасяват от гнева на боговете и след дълъг сън отново кроят планове за войни и завоевания. 

С последните думи на „Силмарилион” Толкин подхваща от „Властелинът на пръстените” темата за отмирането на елфите и началото на човешкото господство над Земята. Така между разположеното в най-дълбока древност развитие на митовете и случилите се едва ли не в началото на нашата ера събития от „Властелинът на пръстените” е осъществено единство на замисъла:

Тъй завършва СИЛМАРИЛИОНЪТ. Ако разказът преминава от възвишеното и прекрасното към мрака и разрухата, то е, защото такава била в Древните дни съдбата на осквернения свят; и ако е писано нещо да се промени и осквернението да бъде изцелено, само Манве и Варда може би знаят това; ала нито те го разкриват, нито е споменато в пророчествата на Мандос.[16] 

(Според митологическата картина на „Силмарилион” и на „Изгубените легенди” Манве и Варда са управителите на света, повелител и повелителка на небесния свод и на звездите. Мандос е пазител на царството на мървите, пророк и мъдрец. Той и Манве понякога беседват лично с Единствения — Творец и Бог.)

Заключение 

Своеобразната космология на Толкиновите митове, обща за всички негови произведения, е естетически и символен израз на авторовите схващания за природата на материалния и духовния свят. Невъзможно би било да изложим тук с подробности нейната същност, ала, почерпала сила от есхатологичната целеустременост на християнството и от живописните вярвания на древните германски и келтски народи, тя има достатъчен заряд, за да бъде положена в основата на ученията на някои крайни секти в днешна Америка — резултат, който в никакъв случай не трябва да бъде вменяван в отговорност на нейния създател. Въпреки че е отдаден на мечтите си, Джон Роналд Руел Толкин си остава убеден католик, предан баща на семейство, консервативен оксфордски преподавател и — най-вече — порядъчен англичанин. Той е склонен да гледа на своите занимания не само (и не толкова) като на свише вдъхновено Откровение; за него „Силмарилион”, „Хобит” и „Властелинът на пръстените” са и изкуство, литературно изкушение. В пълна сила би важал тук изразът на Херман Хесе „Игра на стъклени перли”. Творческият акт, така и останал незавършен приживе на създателя си (едва през 1977 синът на стария писател — Кристофър Толкин успява да подреди и публикува „Силмарилион”. А „Книга на изгубените легенди” се появява на бял свят чак през 1983 ), оказва огромно влияние на развитието на романа в световен мащаб. С изключение на писатели, които сами по себе си са школи (като Габриел Гарсия Маркес, Умберто Еко или Патрик Зюскинд — впрочем те също са съотносими с полето на въображаемото), книгите на Толкин повеждат след себе си десетки творци с оригинално и мощно вдъхновение. За някои от тях стана дума на предходните страници. Ала и те са само малцина от изкусените да навлязат дълбоко в пределите на Теrra phantastica.

В заключение бихме могли да отбележим, че навярно най-голямото достойнство на творбите на Джон Роналд е, че макар да предлагат убежище и бягство от проблемите на днешния ден, потапяйки ни в романтичния блясък на екзотични въображаеми народи, обичаи и събития, те често ни напомнят, че са само един поглед към историята на нашия собствен свят. Самоцелното отдалечаване от познатото, типично за „по-дребните” фантасти, е чуждо на мъдрия мечтател от Оксфорд. В крайна сметка, пътешествията из земите на неговото въображение се оказват проникване в географията на собствения ни дух. Елфите остават на Запад, отвъд залеза. Човекът гледа към изгрева. 

Бележки

1. Още тук можем да отбележим, че някои от най-значимите писатели-нефантасти от нашето съвремие всъщност са съотносими с фантастиката — например Умберто Еко и Габриел Гарсия Маркес. 
2. Роджър Зелазни. Някои измерения на научната фантастика: предубеден поглед /в:/ Вариациите на Еднорога. Превод от английски Росица Желязкова. София 1999. с. 281.
3. Ibid., с. 279.
4. Дж. Р. Р. Толкин. Властелинът на пръстените. Т. І. Превод от английски Любомир Николов. София 1990. Част І, книга 2, глава VІІ, с. 342.
5. Ibid., Т. ІІ. Част ІІІ, книга 6, глава ІІ, с. 487.
6. Humphrey Carpenter. J. R. R. Tolkien: A Biography. Glasgow 2002. p. 121. Преводът мой (М. г.)
7. Класическата християнска космология разграничава три свята: Ад, Земя и Рай. Западната традиция прибавя и Чистилище, повлияна от представите на първите покръстени келти — брити, пикти и скоти. Според тях освен Ад, Земя и Рай съществува Земята на елфите, която е свързана с човешкия свят. Един от най-популярните герои на шотландския фолклор е Томас Стихоплетеца, който се влюбил в Кралицата на елфите и прекарал седем години в мълчание в Приказната земя, където ѝ служил. 
8. Ibid., p. 127. Преводът мой (М. г.)
9. Дж. Р. Р. Толкин. За приказките /в:/ сп. Театрален бюлетин. София, бр. 1/1988. с. 47. Превод от английски Стефана Катеринска. 
10. Един факт, който говори до каква степен Толкин се вживява в творчеството си: на надгробната плоча за него и съпругата му освен истинските им имена са изсечени и тези на Берен и Лутиен — герои на драматична любовна история в „Изгубените легенди”.
11. Дж. Р. Р. Толкин. Билбо Бегинс или Дотам и обратно. Превод от английски Красимира Тодорова. София 1979. с. 300. 
12. Humphrey Carpenter. J. R. R. Tolkien: A Biography. Glasgow 2002. p. 297. Преводът мой (М.Г.) 
13. Урсула Легуин. Приказки от Землемория. Другият вятър. Превод от английски Валерий Русинов. София 2003. Предговор, с. 11.
14. Дж. Р. Р. Толкин. Властелинът на пръстените. Превод от английски Любомир Николов. София 1990. Т. І, Част І, книга 2, глава ІV, с. 304.
15. Роджър Зелазни. Слабо осветените части: три отражения /в:/ Вариациите на Еднорога. Превод от английски Росица Желязкова. София 1999. с. 74.
16. Дж. Р. Р. Толкин. Силмарилион. Под редакцията на Кристофър Толкин. Превод от английски Любомир Николов. София 1995. с. 330. 

Библиография

І. ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ДЖ. Р. Р. ТОЛКИН

1. Джон Роналд Руел Толкин. Силмарилион. Под редакцията на Кристофър Толкин. Превод от английски Любомир Николов. София 1995.
2. Джон Роналд Руел Толкин. Властелинът на Пръстените. Т. І и ІІ. Превод от английски Любомир Николов. София 1990 и 1991.
3. Джон Роналд Руел Толкин. Билбо Бегинс или Дотам и обратно. Превод от английски Красимира Тодорова. София 1979.
4. Джон Роналд Руел Толкин. За приказките. Превод от английски Стефана Катеринска. /в:/ сп. Театрален бюлетин. София, бр.1/1988.
5. John Ronald Reuel Tolkien. The Book of Lost Tales. Edited by Christopher Tolkien. Part I. New York 1992. 

ІІ. СПРАВОЧНА И НАУЧНА ЛИТЕРАТУРА

6. Христо Грънчаров. Митове и легенди на скандинавските народи. София 1992.
7. Йежи Гонсовски. Митология на келтите. Превод от полски Правда Асенова. София 1982.
8. Humphrey Carpenter. J. R. R. Tolkien: A Biography. Glasgow 2002.

ІІІ. ФАНТАСТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

9. Урсула Легуин. Приказки от Землемория. Другият вятър. Превод от английски Валерий Русинов. София 2003.
10. Роджър Зелазни. Вариациите на Еднорога. Превод от английски Росица Желязкова. София 1999. 

ІV. ФОЛКЛОР И МИТОЛОГИЯ

11. Барбара Кер Уилсън. Шотландски легенди. Превод от английски Анна Христова. София 1997.
12. Калевала. Фински народен епос. Превод от фински Нино Николов. София 1992.
13. Староисландски саги и митове. Превод от староисландски Михаил Минков. София 1989.
14. Мабиногион. Келтски легенди. Превод от английски Саркис Асланян. Варна 1986.
15. Sir Thomas Malory. Le Morte Darthur. With an Introduction by Helen Moore. Chatham 1996.