Ритмуване във Властелинът на пръстените

ТОЛКИН пише най-вече белетристика и „балади”, често в стилове взети от академичните му разработки. Стиховете му често са необикновено сложни ритмични стъпки, рими и алитерации, при все това са доста мелодични и лесни за четене, дори понякога прекалено. Прозата често е изпъстрена със стихове, които понякога дори не са отделени от основния текст. В „Задругата на пръстена” Том Бомбадил говори почти изцяло в рима. Дори името му е звучно, а римите му са съставени от свободни, галопиращи дактили и хореи с невероятен устрем — Там тата Там тата, Там та Там та…

“You let them out again, Old Man Willow! What be you a-thinking of? You should not be waking. Eat earth! Dig deep! Drink water! Go to sleep! Bombadil is talking!”

Думите на Том Бомбадил не са пренесени на отделни редове, така че хората четящи наум могат да не усетят мерената реч докато не я видят като такава — обикновено под формата на песен.

Тъй като Том е жизнерадостен архетип на великите природни смени на сезоните, изгрева и залеза, неговата мерена реч изглежда напълно уместна, тя трябва да се лее като песен. И, някак си очарователно, тя заразява с ритъма си околните — присъства в речта на Златоронка и дори Фродо започва да я използва —

“Goldberry!” he cries as they are leaving, “My fair lady, clad all in silver green! We have never said farewell to her, nor seen her since that evening!”

Ако във „Властелинът на пръстените” има и други откъси в мерена реч, то не съм ги забелязала. Говорът на елфите и на хората с благороден произход като Арагорн е изпълнен с достойнство и дори с величие, но за него не може да се каже, че е мерен. Имах съмнения, че крал Теоден говори в ямбове, но те се срещат рядко и са нещо обичайно за английския език. Откъсите с епическо действие се четат в равномерни тактове, напомнящи епическа поезия, но си остават само проза. Толкин е имал прекалено развит усет и прозодични знания за да премине в мерена реч неусетно.

Мерените стъпки са най-малките ритмични елементи в литературата, а в прозата и единствените с някакво значение. Неотдавна се заинтересувах от съотношението на ударението към сричките в прозата, и посмятах малко.

В поезията, обикновено съотношението е приблизително 50 процента, т.е. в поезията всяка втора сричка е ударена — Там та Там та та Там Там та и т.н. В прозата, това съотношение намалява до всяка втора и четвърта сричка — Там тати Там та Там татати и т.н. В аналитични и технически текстове едва всяка четвърта или пета сричка има ударение. Прозата на Толкин попада в нормалното съотношение на всяка втора и четвърта ударена сричка.

Мерената реч е повторение. Поезията може да повтори всичко — такт на ударението, фонема, рима, дума, ред или цял стих. Това дава на поезията безграничната свобода да има мерена структура.

Но какво може да се повтори в белетристиката? В устната традиция ритъмът се поддържа чрез повторението на определени ключови думи, както и чрез групиране на събитията в подобни, нарастващи повторения — пример за това са Трите мечки и Трите малки прасенца. В Европа се използват тройни повторения, индианските истории използват повече четворни повторения. Всяко повторение служи за развиване на историята и наслагва очакване за кулминацията.

Разказът се движи и то обикновено напред. Четенето на ум не изисква повторения които да ориентират разказвача или слушателя в историята, а и хората могат да четат доста по-бързо отколкото да говорят. В заглавието „Дотам и обратно” Толкин вече ни е насочил за стила на своята творба. Ритъмът, който оформя и води стила му, е забележим, защото е много силен и същевременно прост — два ритъма. Ударение, отпускане. Вдишване, издишване. Сърдечен ритъм. Раз, два, леви, десни, на крак, дотам и обратно.

Колкото до ритмиката в текста като цяло, бях останала с впечатлението, че всеки труден момент в разказа е последван от по-жизнерадостен такъв (или обратното). Тази техника е основен елемент в много разкази — от детски приказки до романи като „Война и мир”, но използването ѝ от Толкин е удивително. Тя е и едно от нещата, които правят стила му толкова необичаен за автор от средата на двадесети век. Повечето романи от това време се характеризират с наситено напрежение, непрекъсващо до самата кулминация.

Исках да видя по какъв начин Толкин установява главния ритъм на творбата си и избрах да работя само с една глава от Том първи — „Мъгла по могилните ридове”. Съвсем скоро започнаха да се открояват повторения, включващи редица редувания на противоположности. Ето и някои от тях:

  • тъмнина/дневна светлина
  • почивка/пътуване
  • обърканост/яснота
  • усещане за опасност/отпускане
  • плен или капан/свобода
  • затвореност/откритост
  • страх/смелост
  • парализа/действие
  • паника/обмисляне
  • забрава/спомен
  • самота/дружба
  • ужас/еуфория
  • студ/топлота

Друг важен елемент в разказа е ориентирането спрямо посоките на света. Мисля, че няма момент в който не знаем къде се намира север и в коя посока отива главния герой. При това ясно е изразено, че „изток” се свързва с нещо лошо, а „запад” — с нещо добро. При „север” и „юг” това не е изразено толкова добре. Според мен, „север” по-скоро носи меланхолия, докато „юг” носи усещането за опасност.

С развоя на разказа, броят на героите се свежда до един. Фродо постепенно се отделя от спътниците си. Кулминацията на главата описва Фродо, намиращ се сам в пълна тъмнина, ужас, студ и объркване. Излизането от този кошмар обаче не е никак просто, а включва няколко последователни стъпки в намиране на изход от ситуацията.

Лежейки парализиран в могилата на тъмно, той си спомня за Графството, Билбо, своя живот. Споменът е първия ключов елемент. Решава, че краят му ще дойде по ужасен начин, но отказва да го приеме. Той лежи „мислейки и опомняйки си”, след което постепенно се появява светлина. Ала това, което вижда е ужасяващо — приятелите ми лежат като умрели, а над тях надвисват голи мечове.

В този момент се чува песен — нещо като подигравка с веселите песни на Том Бомбадил. Страх и ужас обземат сърцето на Фродо. Смелостта и обичта към приятелите му са събудени от неговото въображение. Фродо устоява изкушението да сложи пръстена и нанася удар с меча на пълзящата ръка. С това паметта му се възвръща и той си спомня за заклинанието, дадено му от Том Бомбадил. И отговорът не закъснява.

Ето как плен, страх, студ и самота са заменени отново от свобода, радост, и приятелство. Този кулминационен момент е последван от няколко страници на облекчение, където хобитите си възвръщат своя апетит, давайки на историята отново жизнерадостно усещане. Можем да видим тази техника във всички глави на „Властелинът на пръстените”. Накрая, Фродо побеждава още веднъж злите сили със спомен, въображение и неочаквано действие. Действието не е линейно, то следва принципа „Дотам и обратно” отново и отново.

(със съкращения)