To one who said that myths were lies and therefore worthless, even though ‘breathed through silver’.

Philomythus to Misomythus

You look at trees and label them just so,
(for trees are ‘trees’, and growing is ‘to grow’);
you walk the earth and tread with solemn pace
one of the many minor globes of Space:
a star’s a star, some matter in a ball
compelled to courses mathematical
amid the regimented, cold, Inane,
where destined atoms are each moment slain.

At bidding of a Will, to which we bend
(and must), but only dimly apprehend,
great processes march on, as Time unrolls
from dark beginnings to uncertain goals;
and as on page o’erwritten without clue,
with script and limning packed of various hue,
an endless multitude of forms appear,
some grim, some frail, some beautiful, some queer,
each alien, except as kin from one
remote Origo, gnat, man, stone, and sun.

God made the petreous rocks, the arboreal trees,
tellurian earth, and stellar stars, and these
homuncular men, who walk upon the ground
with nerves that tingle touched by light and sound.
The movements of the sea, the wind in boughs,
green grass, the large slow oddity of cows,
thunder and lightning, birds that wheel and cry,
slime crawling up from mud to live and die,
these each are duly registered and print
the brain’s contortions with a separate dint.

Yet trees are not ‘trees’, until so named and seen —
and never were so named, till those had been
who speech’s involuted breath unfurled,
faint echo and dim picture of the world,
but neither record nor a photograph,
being divination, judgement, and a laugh,
response of those that felt astir within
by deep monition movements that were kin
to life and death of trees, of beasts, of stars:
free captives undermining shadowy bars,
digging the foreknown from experience
and panning the vein of spirit out of sense.
Great powers they slowly brought out of themselves,
and looking backward they beheld the elves
that wrought on cunning forges in the mind,
and light and dark on secret looms entwined.

He sees no stars who does not see them first
of living silver made that sudden burst
to flame like flowers beneath an ancient song,
whose very echo after-music long
has since pursued. There is no firmament,
only a void, unless a jewelled tent
myth-woven and elf-patterned; and no earth,
unless the mother’s womb whence all have birth.

The heart of man is not compound of lies,
but draws some wisdom from the only Wise,
and still recalls him. Though now long estranged,
man is not wholly lost nor wholly changed.
Dis-graced he may be, yet is not dethroned,
and keeps the rags of lordship once he owned,
his world-dominion by creative act:
not his to worship the great Artefact.
man, sub-creator, the refracted light
through whom is splintered from a single White
to many hues, and endlessly combined
in living shapes that move from mind to mind.
Though all the crannies of the world we filled
with elves and goblins, though we dared to build
gods and their houses out of dark and light,
and sow the seed of dragons, ’twas our right
(used or misused). The right has not decayed.
We make still by the law in which were made.

Yes! ‘wish-fulfilment dreams’ we spin to cheat
our timid hearts and ugly Fact defeat!
Whence came the wish, and whence the power to dream,
or some things fair and others ugly deem?
All wishes are not idle, nor in vain
fulfilment we devise — for pain is pain,
not for itself to be desired, but ill;
or else to strive or to subdue the will
alike were graceless; and of Evil this
alone is dreadly certain: Evil is.

Blessed are the timid hearts that evil hate,
that quail in its shadow, and yet shut the gate;
that seek no parley, and in guarded room,
though small and bare, upon a clumsy loom
weave tissues gilded by the far-off day
hoped and believed in under Shadow’s sway.

Blessed are the men of Noah’s race that build
their little arks, though frail and poorly filled,
and steer through winds contrary towards a wraith,
a rumour of a harbour guessed by faith.

Blessed are the legend-makers with their rhyme
of things not found within recorded time.
It is not they that have forgot the Night,
or bid us flee to organized delight,
in lotus-isles of economic bliss
forswearing souls to gain a Circe-kiss
(and counterfeit at that, machine-produced,
bogus seduction of the twice-seduced).

Such isles they saw afar, and ones more fair,
and those that hear them yet may yet beware.
They have seen Death and ultimate defeat,
and yet they would not in despair retreat,
but oft to victory have turned the lyre
and kindled hearts with legendary fire,
illuminating Now and dark Hath-been
with light of suns as yet by no man seen.

I would that I might with the minstrels sing
and stir the unseen with a throbbing string.
I would be with the mariners of the deep
that cut their slender planks on mountains steep
and voyage upon a vague and wandering quest,
for some have passed beyond the fabled West.

I would with the beleaguered fools be told,
that keep an inner fastness where their gold,
impure and scanty, yet they loyally bring
to mint in image blurred of distant king,
or in fantastic banners weave the sheen
heraldic emblems of a lord unseen.

I will not walk with your progressive apes,
erect and sapient. Before them gapes
the dark abyss to which their progress tends —
if by God’s mercy progress ever ends,
and does not ceaselessly revolve the same
unfruitful course with changing of a name.

I will not tread your dusty path and flat,
denoting this and that by this and that,
your world immutable wherein no part
the little maker has with maker’s art.
I bow not yet before the Iron Crown,
nor cast my own small golden sceptre down.

In Paradise perchance the eye may stray
from gazing upon everlasting Day
to see the day-illumined, and renew
from mirrored truth the likeness of the True
Then looking on the Blessed Land ’twill see
that all is as it is, and yet made free:
Salvation changes not, nor yet destroys,
garden nor gardener, children nor their toys.
Evil it will not see, for evil lies
not in God’s picture but in crooked eyes,
not in the source but in malicious choice,
and not in sound but in the tuneless voice.

In Paradise they look no more awry;
and though they make anew, they make no lie.
Be sure they still will make, not being dead,
and poets shall have flames upon their head,
and harps whereon their faultless fingers fall:
there each shall choose for ever from the All.


Посветено на този, който каза, че митовете са лъжи без стойност, макар и „изречени през сребро”

Филомитус до Мизомитус

Дърветата поглеждаш, но не виждаш нищо в тях
(а дървото е „дърво”, що превръща се на прах);
крачиш важно, по земята тъпчеш с крак,
а Гея просто камък е в космическия мрак —
звездата е звезда, материя, окръжност,
уравнения, математическа повърхност
сред пустото пространство на всемира,
в което атоми обречени са да загинат.

Пред волята на Господ прекланяме глави,
но промисълът божи не разбираме, уви.
Процеси сложни случват се и времето лети
от начала забравени до наши дни.
И подобно на зацапан със мастило лист,
със букви, графики и цвят петнист,
изникват образи безброй — красиви,
зловещи, бледни, и дори мъгливи;
всяко чуждо, но и по произход близко,
било то твар или магаре породисто.

Бог създал е скалните скали, дърветата дървесни,
земята земна, звездните звезди небесни;
човешките човеци — или странните създания,
възприемащи света чрез нервни окончания;
морските талази, бриза хладен и мъглите,
зелената трева и гордата осанка на орлите;
също гръмотевиците и говедата преживни,
зверовете, птиците и червеите противни —
те всички по отделно във ума се пазят,
макар че някои с други имена се казват.

Дърветата били са без названия преди
речта човешка така да ги определи
със думи — слабо ехо на далечни дни,
мъглив, неясен образ на света преди.
Не са и запис, нито снимка избеляла,
обожествяване или присъда вяла,
или отговор на чувства непризнати,
разбудили се от движения познати
в живота и смъртта на зверове, звезди —
пленници свободни зад невидими стени.
Тез, които на опита се оповават
и в разума сърцето разпознават,
те открили в себе си велики сили —
станове вълшебни що са скрили —
и изкусни крепости в ума съзрели,
светлина и мрак в едно те вплели.

Звезди не вижда тоз, що в тях не различава
живото сребро, което като пламък сгрява
и със ехото на древна песен продължава
да гори, макар и музиката да е спряла.
Небесна твърд не вижда той, а само бездна,
що лишена е от мит, легенда и надежда;
земята също мъртва е освен за оногова,
що вижда в нея родна майчина утроба.

Сърцето на човек не е обвито от лъжи
щом мъдростта всевишна още там лежи
и помни я. Макар отдавна да е отчужден,
човек не е изгубен, нито променен.
Прокуден — да, но не от трона повален;
одежди кралски пази той за сетний ден;
властта творец да е, която притежава,
чрез артефакти празни да не обругава.
Човек, под-творец и лъч от бяла светлина,
що пречупена прилича някак на дъга
с безброй нюанси, които не престават
да се съчетават и сред нас да се предават.
Света изпълнихме със духове и божества
и храмове издигнахме от мрак и светлина,
посяхме дракони и ходенето по жарава —
това бе в правото ни, което продължава
да бъде нашата свободна воля да творим,
по образ и подобие на Бог един.

Да! Предем „мечти напразни” за да покорим
боязливите души и грозен Факт да победим.
Желанията, мечтите — откъде се появяват
и как добро от зло се различават?
Желанията не са безплодни и не напразно
сбъдват се — а болка и страдание заразно
са желани само от онез, що зло питаят
и единствено война и подчинение желаят.
Ужасяващата истина обаче е една и тя е,
че Злото в хорските души се крие, Злото Е.

Блажени са онез души, които злите сили мразят;
които в сянката им черна своите двери пазят;
които не ще поискат милост, и зад тежък стан
позлатени бойни знамена ще изплетат със плам,
които на предците ни във някой ден далечен
надежда, вяра ще дарят преди покоя вечен.

Блажени са онези люде от рода на Ной,
над ковчезите си що се трудеха във студ и зной
и се впуснаха без страх във бурните морета
да търсят пристана на елисейските полета.

Блажени са онези, които легендите измислят
и които митове със руни тайнствени изписват.
Те съвсем не са забравили покрова на Нощта
и не ни подбуждат да избягаме във дън земя
към острови на икономическо блаженство,
като тези що се впускат в долно декадентство
и ценят производството машинно пред труда,
що живеят изкушени дважди от една лъжа.

Острови видяха, но бяха те прекрасни и красиви,
а тези, що ги следват, трябва да са предпазливи.
Видяха те Смъртта и поражението коварно,
пред лицето страховито не побегнаха безславно,
но често във победа повеждаха сърцата
и със легендарен огън осветяваха лицата
на светло Настояще и мрачното Било
със пламъка и вярата във нещо по-добро.

Ако можех, бих желал със менестрелите да пея,
с трептяща струна в мрака светлина да влея.
Бих излязъл със моряците в откритото море,
които със вълните борят се и следват своето сърце
и които към брегове далечни плават устремено,
Запада решени да достигнат непременно.

До сетния си час с другари верни ще остана
съкровище оскъдно в крепостта да браня.
Живота свой бих дал за оня крал далечен,
чийто образ във монети златни е изсечен
и за който клетва смъртна аз съм дал
да браня в името на Онзи, що ме е създал.

Не бих вървял с приматите ти прогресивни,
що поглъща ги тъмата с челюсти противни
и към бездната отправят се с техния прогрес —
ако не дай си Боже той не свърши още днес —
и не следват още същия безплоден път
ако писано им е било това да разберат.

По твоя път безлюден аз не ще вървя,
наричайки нещата със практични имена,
където няма място за изкуство и творби,
които с вдъхновение изпълват нашите души.
Пред Желязната корона аз не ще се преклоня
и златния си скиптър на творец не ще строша.

В Рая съзерцаваме светлината на Деня безкрай,
но ще видим осветените от нея и комай
отново образа на Бог ще видим някой ден,
който в огледало изкривено днес е отразен.
И гледайки Блажената земя ще видим също,
че всичко що се случва на човека е присъщо.
Спасението не се променя, нито заличава
децата или куклите, двора или градинаря.
Злото ний не ще съзрем, защото то лежи
не в образа на Бог, а в уродливите очи;
и не във извора, а в избора да съгрешим;
и не в насъщния, а във глада неутолим.

В Рая те вече не се криворазбрани
и творбите им с лъжи не са постлани.
И тъй, поетите не ще умрат и ще творят,
окичени с венци от слава те ще продължат
да свирят песни неуморно и да вдъхновяват
поети млади, що избрали са да сътворяват.

Повече за поемата

В своето есе „За приказките”, баща ми цитира „кратък откъс от старо писмо написано до един човек, който описа митовете и приказките като „лъжи”; въпреки че в интерес на истината той беше достатъчно учтив и объркан за да определи създаването на приказки като „изричане през сребро”. Цитираните редове започват така:

Уважаеми господине — казах аз — Макар отдавна да е отчужден,
човек не е изгубен, нито променен.

В ръкописа на „Митопея” никъде не се среща такова обръщение — поемата съществува в общо седем варианта и в нито един от тях няма каквото и да било лично обръщение — всъщност, първите четири текста започват с „Дърветата поглежда той”, а не с „Дърветата поглеждаш” (освен това заглавието на най-ранния ръкопис е „Низомитос — дълъг отговор на кратка безсмислица”). И понеже думите „Макар отдавна да е отчужден” са в тясно взаимодействие с предшестващите ги редове

Сърцето на човек не е обвито от лъжи щом мъдростта всевишна още там лежи и помни я

и понеже целият този откъс е останал непроменен от най-ранните варианти на творбата, става ясно, че въпросното „писмо” е литературен похват.

Човекът, „който описа митовете и приказките като „лъжи”” е К. С. Луис. В петия вариант на „Митопея” (в който началните думи се променят от „Дърветата поглежда той” в „Дърветата поглеждаш”) баща ми написва „ДжРРТ за КСЛ”, а в следващия ръкопис добавя „Филомитус Мизомито” (Бел. прев. „Митолюбецa до Митомразеца”). В окончателния текст той добавя две бележки под линия, първата от които (добавена до думата „дървета” в началните стихове) се отнася до „мисловната сцена” на поемата:

Дърветата са избрани защото лесно се класифицират и защото видовете дървета са неизброими. Но понеже това важи и за други неща, бих казал, че причината е защото ги забелязвам повече от останалите неща (доста повече от хората). Във всеки случай, фонът на тези първи редове е Гроув ен уолкс в Магдалин през нощта.

В „Дж. Р. Р. Толкин — Биография” (изд. „Алън енд Ънуин”, 1977, стр. 146–8) Хъмфри Карпентър описва случката, която води до написването на „Митопея”. През нощта на 19 септември 1931 г. К. С. Луис поканил баща ми и Хюго Дайсън на вечеря в „Магдалин колидж”, след което те се разхождали навън и водели разговор, както пише Луис три дни по-късно на приятеля си Артър Грийвс, за „метафорите и митовете — който бе прекъснат от внезапен порив на вятъра, който понесе толкова много листа, че помислихме, че е заваляло. Всички затаихме дъх, а те двамата оцениха момента на захлас, както и ти би направил”. В последващо писмо до Грийвс (18 октомври 1931) Луис преразказва идеите, обменени между Дайсън и баща ми, относно „истинския мит” за живота на Христос; а в „Дж. Р. Р. Толкин — Биография” и особено в „Инклингите”(изд. „Алън енд Ънуин”, 1978, стр. 42–5) Хъмфри Карпентър си представя как е възможно да е протекла дискусията в тази нощ, черпейки от информацията в писмата на Луис и цялостната идея зад „Митопея”:

— Не, — каза Толкин, — Те не са лъжи… По същина човек не е лъжец. Той може и да изопачава мислите си в лъжи, но той произлиза от Бог, и отново от Бог той черпи основните си идеали … Не само абстрактните мисли на човека, но и въображаемите му творения би трябвало да произлизат от Бог, и в края на краищата да отразяват частица от вечната истина. Чрез създаването на митове, практикуването на „митопея” и населяването на света с елфи, дракони и гоблини, разказвачът … всъщност изпълнява волята на Господ, отразявайки частица от истинската светлина.

Втората бележка под линия в окончателния вариант е описателна и не се отнася до историята зад създаването на поемата. Бележката е към осми ред на деветия стих („що живеят изкушени дважди от една лъжа”):

„Дважди изкушени защото завръщането към земно благополучие като цел е едно изкушение, ала дори и тази цел е погрешно желана и покварена”.

По времето, когато тези бележки са написани, баща ми написва в края на ръкописа: „Написана предимно като квестор в изпитните зали”.

Включеният тук текст на „Митопея” е окончателният вариант без допълнителни промени към ръкописа. Въпреки че текстуалната история е сложна, може да се каже, че развитието на поемата през седемте ѝ варианта включва предимно разширяване. В по-ранните ѝ форми тя е много по-кратка — не включва трите строфи, започващи с „Блажени са”, и завършва при думите „златния си скиптър на творец не ще строша”.

„Човек, под-творец” изразява по един нов начин това, което често се нарича „желателна липса на неубедителност” и Толкин прави от него основен довод в лекцията си „За приказките”. Толкин написва: „Това, което всъщност става е, че разказвачът се превръща в успешен „под-творец”. Той създава Вторичен свят, в който умът на читателя може да влезе. В него, всичко описано е „истина” — то е в съгласие със законите на този свят. Затова и читателят вярва в него докато, така да се каже, се намира вътре в този свят. В мига, в който нещо стане неубедително, магията е развалена и то престава да бъде изкуство. Тогава читателят отново се озовава в Първичния свят и гледа към несполучливия Вторичен свят извън него.”

В своята лекция Толкин прилага много доводи, може би дори твърде много за да бъдат те достатъчно убедителни. В края ѝ обаче той извежда твърдението, че няма по-висша цел за човека от „под-сътворението” на един Вторичен свят. По това време той вече е започнал работа над „Властелинът на пръстените” и изразява надеждите си, че тази история и цялата свързана с нея митология ще бъдат възприети като „истински”. Той казва: „Всеки писател, който създава вторичен свят, се надява до някаква степен да бъде истински създател, или се надява, че черпи от действителността – надява се, че дадена част от този вторичен свят (ако не и всеки един детайл) води началото си от Действителността или прелива в нея.”

Самата лекция е изнесена в „Сейнт Андрюс” на 8 март 1939 г. (в други източници датата е била погрешно давана като 1938 г. и 1940 г.), след което Толкин с възобновен ентусиазъм се завръща към създаването на историята, чиято цел е защитил току що („Властелинът на пръстените”).