Song of Beren and Luthien

The leaves were long, the grass was green,
The hemlock-umbels tall and fair,
And in the glade a light was seen
Of stars in shadow shimmering.
Tinuviel was dancing there
To music of a pipe unseen,
And light of stars was in her hair,
And in her raiment glimmering.

There Beren came from mountains cold,
And lost he wandered under leaves,
And where the Elven-river rolled
He walked alone and sorrowing.
He peered between the hemlock-leaves
And saw in wonder flowers of gold
Upon her mantle and her sleeves,
And her hair like shadow following.

Enchantment healed his weary feet
That over hills were doomed to roam;
And forth he hastened, strong and fleet,
And grasped at moonbeams glistening.
Through woven woods in Elvenhome
She lightly fled on dancing feet,
And left him lonely still to roam
In the silent forest listening.

He heard there oft the flying sound
Of feet as light as linden-leaves,
Or music welling underground,
In hidden hollows quavering.
Now withered lay the hemlock-sheaves,
And one by one with sighing sound
Whispering fell the beechen leaves
In the wintry woodland wavering.

He sought her ever, wandering far
Where leaves of years were thickly strewn,
By light of moan and ray of star
In frosty heavens shivering.
Her mantle glinted in the moon,
As on a hill-top high and far
She danced, and at her feet was strewn
A mist of silver quivering.

When winter passed, she came again,
And her song released the sudden spring,
Like rising lark, and falling rain,
And melting water bubbling.
He saw the elven-flowers spring
About her feet, and healed again
He longed by her to dance and sing
Upon the grass untroubling.
Again she fled, but swift he came.
Tinuviel! Tinuviel!
He called her by her elvish name;
And there she halted listening.
One moment stood she, and a spell
His voice laid on her: Beren came,
And doom fell on Tinuviel
That in his arms lay glistening.

As Beren looked into her eyes
Within the shadows of her hair,
The trembling starlight of the skies
He saw there mirrored shimmering.
Tinuviel the elven-fair,
Immortal maiden elven-wise,
About him cast her shadowy hair
And arms like silver glimmering.

Long was the way that fate them bore,
O’er stony mountains cold and grey,
Through halls of iron and darkling door,
And woods of nightshade morrowless.
The Sundering Seas between them lay,
And yet at last they met once more,
And long ago they passed away
In the forest singing sorrowless.

Песен за Берен и Лутиен

След лес разлистен дъб голям
зелени клони бе привел
и трепкаха със чуден плам
звезди под свода на леса.
Танцуваше Тинувиел,
звучеше скрита флейта там,
лъчи от звездният предел
искряха в нейната коса.

Но ето, че дойде Берен
пребродил планини безброй,
и тръгна сам и натъжен
по омагьосани места.
През клоните надникна той
и забеляза изумен
от златни цветове порой,
обсипал дивна красота.

Умората изчезна в миг,
но само лунният светлик
по дланите му заблестя.
Със танц сред гъстите гори
Тинувиел избяга в миг
и да се вслушва до зори
самотен го остави тя.

Той неведнъж дочу така
как тя пристъпва в утринта
на арфа чуваше звука
в потайни горски пещери.
Дойде мъглива есента
и под невидима ръка
с въздишка падаха листа
сред заскрежените гори.

В ноща той бродеше безспир,
вървеше часове наред.
блестяха в хладния всемир
безбройни ледени игли.
А тя танцуваше отпред
сред стихналата горска шир
и край краката ѝ навред
искряха сребърни мъгли.

Напролет тя се върна пак
и песен светла затрептя,
събуди топлият южняк,
дъжда и ручея звънлив.
Той зърна слънчеви цветя
край нея да разцъфват пак
и имаше една мечта —
да почне с нея танц красив.

Побягна тя, но проехтя:
Тинувиел! Тинувиел!
За миг се спря в гората тя
и трепна нейното сърце.
Чар силата ѝ бе отнел
и тъй се сбъдна участта
на нежната Тинувиел,
блестяща в силните ръце.

В очите ѝ Берен се взря
и в сенчестата ѝ коса
небесните звезди съзря
да трепкат в призрачно хоро.
И сред искрящата роса
елфическата дъщеря
обви го в своята коса,
в прегръдките си от сребро.

Но тежък път от участ зла
на тях им беше отреден
през планини и през мъгла,
през крепости и черен мрак.
Ала след гибел и след плен
ги сбраха слънчеви поля
и с песен, в неизвестен ден,
изчезнаха в гората пак.