Song of Eärendil

Eärendil was a mariner
that tarried in Arvernien;
he built a boat of timber felled
in Nimbrethil to journey in;
her sails he wove of silver fair,
of silver were her lanterns made,
her prow was fashioned like a swan,
and light upon her banners laid.

In panoply of ancient kings,
in chained rings he armoured him;
his shining shield was scored with runes
to ward all wounds and harm from him;
his bow was made of dragon-horn,
his arrows shorn of ebony;
of silver was his habergeon,
his scabbard of chalcedony;
his sword of steel was valiant,
of adamant his helmet tall,
an eagle-plume upon his crest,
upon his breast an emerald.

Beneath the Moon and under star
he wandered far from northern strands,
bewildered on enchanted ways
beyond the days of mortal lands.
From gnashing of the Narrow Ice
where shadow lies on frozen hills,
from nether heats and burning waste
he turned in haste, and roving still
on starless waters far astray
at last he came to Night of Naught,
and passed, and never sight he saw
of shining shore nor light he sought.

The winds of wrath came driving him,
and blindly in the foam he fled
from west to east and errandless,
unheralded he homeward sped.
There flying Elwing came to him,
and flame was in the darkness lit;
more bright than light of diamond
the fire upon her carcanet.
The Silmaril she bound on him
and crowned him with the living light,
and dauntless then with burning brow
he turned his prow; and in the night
from otherworld beyond the Sea
there strong and free a storm arose,
a wind of power in Tarmenel;
by paths that seldom mortal goes
his boat it bore with biting breath
as might of death across the grey
and long-forsaken seas distressed:
from east to west he passed away.

Through Evernight he back was borne
on black and roaring waves that ran
o’er leagues unlit and foundered shores
that drowned before the Days began,
until he hears on strands of pearl
where ends the world the music long,
where ever-foaming billows roll
the yellow gold and jewels wan.
He saw the Mountain silent rise
where twilight lies upon the knees
of Valinor, and Eldamar
beheld afar beyond the seas.
A wanderer escaped from night
to haven white he came at last,
to Elvenhome the green and fair
where keen the air, where pale as glass
beneath the Hill of Ilmarin
a-glimmer in a valley sheer
the lamplit towers of Tirion
are mirrored on the Shadowmere.

He tarried there from errantry,
and melodies they taught to him,
and sages old him marvels told,
and harps of gold they brought to him.
They clothed him then in elven-white,
and seven lights before him sent,
as through the Calacirian
to hidden land forlorn he went.
He came unto the timeless halls
where shining fall the countless years,
and endless reigns the Elder King
in Ilmarin on Mountain sheer;
and words unheard were spoken then
of folk of Men and Elven-kin,
beyond the world were visions showed
forbid to those that dwell therein.

A ship then new they built for him
of mithril and of elven-glass
with shining prow; no shaven oar
nor sail she bore on silver mast:
the Silmaril as lantern light
and banner bright with living flame
to gleam thereon by Elbereth
herself was set, who thither came
and wings immortal made for him,
and laid on him undying doom,
to sail the shoreless skies and come
behind the Sun and light of Moon.

From Evereven’s lofty hills
where softly silver fountains fall
his wings him bore, a wandering light,
beyond the might Mountain Wall.
From World’s End then he turned away,
and yearned again to find afar
his home through shadows journeying,
and burning as an island star
on high above the mists he came,
a distant flame before the Sun,
a wonder ere the waking dawn
where grey the Norland waters run.

And over Middle-earth he passed
and heard at last the weeping sore
of women and of elven-maids
In Elder Days, in years of yore.
But on him mighty doom was laid,
till Moon should fade, an orbéd star
to pass, and tarry never more
on Hither Shores where mortals are;
or ever still a herald on
an errand that should never rest
to bear his shining lamp afar,
the Flammifer of Westernesse.

Песен за Еарендил

Живееше във Арвенийн
морякът смел Еарендил;
за своя кораб здрав и лек
той взе дърво от Нимбретил;
извая сребърен фенер
и ясни сребърни платна,
носът бе като лебед бял
със знамена от светлина.

Като прославен древен крал
в доспехи се облече той;
изписа с руни своя щит,
за да го охранява в бой;
в колчан-стрели от абанос,
лъкът му бе от дракон рог;
взе ножница от халцедон
и бял нагръдник от сребро,
окичен с чуден изумруд;
стоманен беше мечът смел,
а шлемът беше от елмаз
с перо от гордия орел.

Из омагьосания път
звездите гледаха сами
как той се лута надалеч
по простосмъртните земи.
От скърцащия Леден клин,
где дремят хълми в мрак и лед,
от жар и пламнал пущинак
възви и пак поде напреед,
залутан из беззвездна шир,
Нощта и Нищото допря
и мина, и ни лъч, ни зрак
ни бряг сияен той съзря.
Повяха гневни ветрове
сред бурна пенеста тъма
и се обърна той сломен
назад, на изток, към дома.

При него долетя Елвинг
и огън блесна в мрака там;
по-ярко лумна от елмаз
на огърлицата ѝ плам.
С венец от жива светлина
косите му окичи тя;
със Силмарила на чело
той пак възви; и сред ноща
отвъд Морето в Другосвят
страхотен вихър се изви,
повял могъщ от Тарменел;
там, дето смъртен не върви,
понесе го с пронизващ дъх
като смъртта; и през сумрак
по изоставени моря
на запад той отмина пак.

И курс през Вечнонощ избра
по черни, стенещи вълни,
там, где потънал бе светът,
преди да почнат наште Дни,
додето чу по перлен бряг
как пее морският талаз
накрай света сред тих прибой
от жълто злато и елмаз.
Видя безмълвна Планина,
където не блести зора
над Валинор, и Елдамар
отвъд моретата съзря.
Скиталец, бягащ от ноща,
в бял залив най-подир дойде —
в зелен, прекрасен Елфодом,
где чист е въздухът и где
блестят под хълма Илмарин
сред долината от сребро
прозрачни кули в Тирион
над сенчестото Езеро.

Там спря; и златни арфи в дар
поднесоха му начаса,
достойни древни мъдреци
разказваха му чудеса.
С водачи-седем светлини,
във бял елфически костюм,
напред през Каласириан
той тръгна по забравен друм.
Прекрачи в вечния чертог,
где времето е като дим
и Древният Владетел бди
над планината, в Илмарин;
за елфите, за хорски род
дочу незнайни думи там,
съзря отвъдните неща,
навеки забранени там.

Сградиха кораб от митрал
и от елфическо стъкло
със бляскав нос; но без платна
и без потегнато гребло;
бе Силмарилът за фенер
и флаг от жив и ярък плам
сама му сложи Елберет,
защото тя дойде натам,
с криле безсмъртни го дари
и с участ го дари една:
през небосвода устремен
да следва Слънце и Луна.

От Вечния чутовен хълм,
где пеят сребърни чешми
отвъд великата стена,
той като лъч се устреми.
Ала възви Накрай Света
и се завърна, закопнял
за роден дом сред мрака чер;
като Зорница запламтял
надхвърли сивите мъгли
пред Слънцето да засияй —
вълшебство в ранните зори
далеч от Северния край.

Отмина Средната земя
и чу как смъртните жени
и деви–елфи стенат в скръб
в Години древни, в древни дни.
Но участта му повели
подир Луната в вечен бяг
безкрай да плува, без да спре
на тукашния смъртен бряг;
навеки пратеник на път
без отдих в нощния простор
да носи светлия си фар —
Задморски вечен Пламотвор