Приключенията на Том Бомбадил, ил. Полийн Бейнс

Bombadil Goes Boating

The old year was turning brown; the West Wind was calling;
Tom caught a beechen leaf in the Forest falling.
‘I’ve caught a happy day blown me by the breezes!
Why wait till morrow-year? I’ll take it when me pleases.
This day I’ll mend my boat and journey as it chances
west down the withy-stream, following my fancies!’

Little Bird sat on twig. ‘Whillo, Tom! I heed you.
I’ve a guess, I’ve a guess where your fancies lead you.
Shall I go, shall I go, bring him word to meet you?’

‘No names, you tell-tale, or I’ll skin and eat you,
babbling in every ear things that don’t concern you!
If you tell Willow-man where I’ve gone, I’ll burn you,
roast you on a willow-spit. That’ll end your prying!’

Willow-wren cocked her tail, piped as she went flying:
‘Catch me first, catch me first! No names are needed.
I’ll perch on his hither ear: the message will be heeded.
„Down by Mithe”, I’ll say, „just as sun is sinking”
Hurry up, hurry up! That’s the time for drinking!’

Tom laughed to himself: ‘Maybe then I’ll go there.
I might go by other ways, but today I’ll row there.’

He shaved oars, patched his boat; from hidden creek he hauled her
through reed and sallow-brake, under leaning alder,
then down the river went, singing: ‘Silly-sallow,
Flow withy-willow-stream over deep and shallow!’
‘Whee! Tom Bombadil! Whither be you going,
bobbing in a cockle-boat, down the river rowing?’

‘Maybe to Brandywine along the Withywindle;
maybe friends of mine fire for me will kindle
down by the Hays-end. Little folk I know there,
kind at the day’s end. Now and then I go there’.
‘Take word to my kin, bring me back their tidings!
Tell me of diving pools and the fishes’ hidings!’

‘Nay then,’ said Bombadil, ‘I am only rowing
just to smell the water like, not on errands going’.

‘Tee hee! Cocky Tom! Mind your tub don’t founder!
Look out for willow-snags! I’d laugh to see you flounder’.

‘Talk less, Fisher Blue! Keep your kindly wishes!
Fly off and preen yourself with the bones of fishes!
Gay lord on your bough, at home a dirty varlet
living in a sloven house, though your breast be scarlet.
I’ve heard of fisher-birds beak in air a-dangling
to show how the wind is set: that’s an end of angling!’

The King’s fisher shut his beak, winked his eye, as singing
Tom passed under bough. Flash! then he went winging;
dropped down jewel-blue a feather, and Tom caught it
gleaming in a sun-ray: a pretty gift he thought it.
He stuck it in his tall hat, the old feather casting:
‘Blue now for Tom’, he said, ‘a merry hue and lasting!’

Rings swirled round his boat, he saw the bubbles quiver.
Tom slapped his oar, smack! at a shadow in the river.

‘Hoosh! Tom Bombadil! ‘Tis long since last I met you.
Turned water-boatman, eh? What if I upset you?’

‘What? Why, Whisker-lad, I’d ride you down the river.
My fingers on your back would set your hide a-shiver.’
‘Pish, Tom Bombadil! I’ll go and tell my mother;
“Call all our kin to come, father, sister, brother!
Tom’s gone mad as a coot with wooden legs: he’s paddling
down Withywindle stream, an old tub a-straddling!”’

‘I’ll give your otter-fell to Barrow-wights. They’ll taw you!
Then smother you in gold-rings! Your mother if she saw you,
she’d never know her son, unless ’twas by a whisker.
Nay, don’t tease old Tom, until you be far brisker!’

‘Whoosh!’ said otter-lad, river-water spraying
over Tom’s hat and all; set the boat a-swaying,
dived down under it, and by the bank lay peering,
till Tom’s merry song faded out of hearing.

Old Swan of Elvet-isle sailed past him proudly,
gave Tom a black look, snorted at him loudly.
Tom laughed: ‘You old cob, do you miss your feather?
Give me a new one then! The old was worn by weather.
Could you speak a fair word, I would love you dearer:
long neck and dumb throat, but still a haughty sneerer!
If one day the King returns, in upping he may take you,
brand your yellow bill, and less lordly make you!’
Old Swan huffed his wings, hissed, and paddled faster;
in his wake bobbing on Tom went rowing after.

Tom came to Withy-weir. Down the river rushing
foamed into Windle-reach, a-bubbling and a-splashing;
bore Tom over stone spinning like a windfall,
bobbing like a bottle-cork, to the hythe at Grindwall.

‘Hoy! Here’s Woodman Tom with his billo-beard on!’
laughed all the little folk of Hays-end and Breredon.
‘Ware, Tom We’ll shoot you dead with our bows and arrows
We don’t let Forest-folk nor bogies from the Barrows
cross over Brandywine by cockle-boat nor ferry’.
‘Fie, little fatbellies! Don’t ye make so merry!

I’ve seen hobbit-folk digging holes to hide ’em,
frightened if a horny goat or a badger eyed ’em,
afeared of the moony-beams, their own shadows shunning.
I’ll call the orks on you: that’ll send you running!’

‘You may call, Woodman Tom. And you can talk your beard off.
Three arrows in your hat! You we’re not afeared of!
Where would you go to now? If for beer you’re making,
the barrels ain’t deep enough in Breredon for your slaking!’

‘Away over Brandywine by Shirebourn I’d be going,
but too swift for cockle-boat the river now is flowing.
I’d bless little folk that took me in their wherry,
wish them evenings fair and many mornings merry’.

Red flowed the Brandywine: with flame the river kindled.
as sun sank beyond the Shire, and then to grey it dwindled.
Mithe Steps empty stood. None was there to greet him.
Silent the Causeway lay. Said Tom: ‘A merry meeting!’

Tom slumped along the road, as the light was failing.
Rushey lamps gleamed ahead. He heard a voice him hailing.
‘Whoa there!’ Ponies stopped, wheels halted sliding.
Tom went plodding past, never looked beside him.

‘Ho there! beggarman tramping in the Marish!
What’s your business here? Hat all stuck with arrows!
Someone’s warned you off, caught you at your sneaking?
Come here! Tell me now what it is you’re seeking!
Shire-ale. I’ll be bound, though you’ve not a penny.
I’ll bid them lock their doors, and then you won’t get any’

‘Well, well. Muddy-feet! From one that’s late for meeting
away back by the Mithe that’s a surly greeting!
You old farmer fat that cannot walk for wheezing,
cart-drawn like a sack, ought to be more pleasing.
Penny-wise tub-on-legs! A beggar can’t be chooser,
or else I’d bid you go, and you would be the loser.
Come, Maggot! Help me up! A tankard now you owe me.
Even in cockshut light an old friend should know me!’

Laughing they drove away, in Rushey never halting,
though the inn open stood and they could smell the mailing.
They turned down Maggot’s Lane, rattling and bumping,
Tom in the farmer’s cart dancing round and jumping.
Stars shone on Bamfurlong, and Maggot’s house was lighted;
fire in the kitchen burned to welcome the benighted.

Maggot’s sons bowed at door, his daughters did their curtsy,
his wife brought tankards out for those that might be thirsty.
Songs they had and merry tales the supping and the dancing;
Goodman Maggot there for all his belt was prancing,
Tom did a hornpipe when he was not quaffing,
daughters did the Springle-ring, goodwife did the laughing.

When others went to bed in hay, fern, or feather,
close in the inglenook they laid their heads together,
old Tom and Muddy-feet, swapping all the tidings
from Barrow-downs to Tower Hills: of walkings and of ridings;
of wheat-ear and barley-corn, of sowing and of reaping;
queer tales from Bree, and talk at smithy, mill, and cheaping;
rumours in whispering trees, south-wind in the larches,
tall Watchers by the Ford, Shadows on the marches.

Old Maggot slept at last in chair beside the embers.
Ere dawn Tom was gone: as dreams one half remembers,
some merry, some sad, and some of hidden warning.
None heard the door unlocked; a shower of rain at morning
his footprints washed away, at Mithe he left no traces,
at Hays-end they heard no song nor sound of heavy paces.

Three days his boat lay by the hythe at Grindwall,
and then one morn was gone back up Withywindle.

Otter-folk, hobbits said, came by night and loosed her,
dragged her over weir, and up stream they pushed her.

Out from Elvet-isle Old Swan came sailing,
in beak took her painter up in the water trailing,
drew her proudly on; otters swam beside her
round old Willow-man’s crooked roots to guide her;
the King’s fisher perched on bow, on thwart the wren was singing,
merrily the cockle-boat homeward they were bringing.
To Tom’s creek they came at last. Otter-lad said: ‘Whish now!
What’s a coot without his legs, or a unless fish now?’
O! silly-sallow-willow-stream! The oars they’d left behind them!
Long they lay at Grindwall hythe for Tom to come and find them.

Бомбадил пътува с лодка

Жълтее старата Гора и Западният вятър свири;
в шубрака Том листо от бук посред дърветата сподири.
„Да, ветровете ме дариха със най-прекрасния от дните.
Защо да чакам ден-година? На път се вдигам през водите,
където видят ми очите; ще стегна старата си лодка,
по Върбоструйка ще се спусна на сладостна разходка!”

На близък клон се пъчи Птиче. „Хей, Том! Я чуй сега,
аз знам, аз знам къде те води Старата река
и ей сегинка ще политна и мигом ще го известя.”

„Ти, малък приказливко, млъквай, езика ти да не извия!
Какво току ми се навираш: на всяка манджа — мерудия!
На остър кол ще те набия, ако на Върбалан решиш
да кажеш накъде съм тръгнал —
тогаз ще се печеш на шиш!”

Но малък Въбропей пернат политна с вирната опашка:
„Ха-ха, хвани ме, ако можеш — не ме лови ни бич, ни прашка!
До Върбалан ще прелетя и нему тихо ще прошепна:
„Там гдето Сивталаз тече, ще му подскажа, без да трепна,
по залез-слънце. Бързай, на, трапеза там е сложена!”

Тогава се усмихна Том: „Щом тъй е, значи да вървя,
ех, вярно, друмища ме чакат, но днес ще се повеселя.”
Веслата стегна и почисти, измъкна лодката от храста
и през тръстика и папур се спусна смело — джаста-праста,
и песен даже си запя: „Глупав папрат, ала-бала,
Върбоструйка-струйка разбълбуква сякаш хала!”

„Опа! Том Бомбадил, ти къде тъдява си се заразхождал
с таз коруба стара? Върбоструйка где преброждаш?”

„Тръгнал съм към Брендивин, на Реката по снагата;
къмто Свършиплет където пир за мене стягат.
Там живее благ и мил дребничък народец
дето среща ме не гост, а кат братец роден.”

„Поздрави ти моите близки, питай ги тогава
где по техните земи риба се скътава!”

„А, не става, рече Том, там съм на разходка,
не да върша туй-онуй, а да скитам с лодка.”

„Хей, брей, смешен Том! Само че внимавай
старото корито твое да не те удави!”

„Замълчи, син Рибалане! Мерси за съвета!
Сам иди да си закичиш с кости рибешки сетрето!
Тук се пъчиш, големееш с алена жилетка,
у дома, признай, се чувстваш като в малка клетка.
Чувал съм за твои близки, навирили клюна,
дето не ги бива даже да хванат моруна!”

Рибалан тогава млъкна, окото му мигна,
Том си тръгна. Пляс с криле — онзи си замина,
а зад него се понесе синкаво перце.
Том си рече — туй е дар, макар не от сърце.
И си шапката закичи, хвърлил старото перо:
„Вече синьо ще си имам — веселко и по-добро!”

В миг водата закипя — с кръгове бълбука.
Том замахна със весло, прас! — то сянка чукна.
„Пфу! Том Бомбадил! Скоро не си идвал!
Лесно ще те потопя с лодката и всичко!”

„Моля? Виж го ти, Видран, как се е отракал!
По-добре да си вървиш, че дела ме чакат.”

„Шт, Том Бомбадил! Да не викна мама
ведно с цялата рода — батко е за двама!
Ще им кажа: Том Глупака с старата си лодка
Върбоструйка ще преброжда като на разходка!”

„Кожата ти тлъста аз ще я дам на Тварите
да я поизтупат. След това затварям те
в тънки обръчи така, че и твойта майка
не мож те позна. А сега си трайкай!”

„Пфу!”, изпусна се Видран и вода разплиска
върху шапката на Том, после се закиска
и се гмурна във Реката, към брега отплува
Бомбадиловата песен вече да не чува.

Покрай Том навъсен Лебед мина плавно, гордо,
и погледна го, изпъшка без следа от бодрост.
Том усмихна се: „Какво, искаш си перото?
Дай ми друго — онова излиня горкото.
Де да беше по-любезен, щях да те обичам —
но си толкоз горделив, та не се заричам!
Ако някой ден се върне Кралят за добро,
твоят вирнат клюн ще сложи мигом на место!”
Лебедът пак изпуфтя и отмина бързо;
Том веслата взе тогаз и напред забърза.

До пред Бента той пристигна. Вниз пенливобяла
върху Струйноблик водата лееше се цяла.
Том над яза се прехвърли и политна долу.
Запремята се и блъсна Насипа оголен.

„Хой! Брей, кой бил тук — брадат смешен Том!”,
оживиха се завчас в Свършиплет и Брередон.
„Бягай, Том, да не те погнем със стрели и прашки!
Старогорци не се пускат във земите ни юнашки,
лодките им ний потапяме, ако стъпят в Брендивин.”
„Я по-кротко, полуръстове, ще ви ступам до един.

Знаете ли, че съм виждал ваши мили сродници
как се крият още щом ги погледнат бродници,
как от своите си сенки в лунна нощ се стряскат.
Ха по-кротко, да не викна орки да ви спляскат!

Викай който искаш, Том, квото щеш приказвай.
Три стрели във шапката! Нас недей да дразниш!
Накъде сега отиваш? Ако бира ти се пие,
в Брередон едва ли има кой да ти надвие!”
„По-далеч от Брендивин аз съм се запътил —
към Крайграфската река — буйна, че и мътна.
Ако някой ми помогне таз река да прекося,
ще го помня и прославям чак до моята земя.”

Мрак над Графството се спусна, слънцето залезе,
Брендивин почервеня и ветрец излезе.
Край брега на Сивталаз никой Том не чака,
и на Пътя няма кой да срещне юнака.

Бомбадил потегли сам в падащата вечер.
Светлинки блестят напред. Един глас изрече:
„Опа-оп!” Каручка спря, колела изстъргаха.
Том отмина, не поспря, даже не обърна се.

„Ало, хей! Къде така през Мочурищата сам!
Кой те тъй доукраси със стрели в каскет голям?
Явно някой те е сварил да слухтиш във мрака!
Я кажи ми що тук щеш, май че никой те не чака.
Сигур бирка ти се пийва, а парици нямаш.
Ще река на всички тука кръчмите да не отварят!”

„Виж ти, виж ти, кой бил туй! Закъсня обаче
да ме срещнеш край Реката. А сега си втасал!
От дъртак, дето не може да се мръдне даже,
се очаква във устата да е по-забавен.”

„Дървен философ, я млъквай, не ме поучавай,
да не те развеселя, че си заминаваш!”

„Чудоуме, вече май бира задлъжня ми!
Дори в мрака стар другар трябва да се знае!”

Двама в старата каручка тръгнаха по пътя.
Във Тръстиково не спряха в кръчма да се пъхнат.
Сред подрънкване и смях и потръскване в захлас
в Чудоумовата нива озоваха се завчас.
Лъжипът бе осветен от безброй звезди.
Светлият чифлик очакваше закъснели пътници.

Със дълбок поклон ги срещнаха синове и дъщери,
а жена му жадни гости с бира напои.
После приказки разправяха, песен се запя,
дъщерите затанцуваха, майка им се смя.

Щом всички легнаха си в сламата или в пера и пух,
край топлото огнище прегърнати на куп,
Стар Том и Чудоум във приказки потънаха:
от Хълма до Могилата истории разгънаха
за ечемик, овес, сеитба, за оран, урожай,
за Брее, за ковача, за мелничаря май,
за слухове, понесени със северния вятър,
за Съгледвачите край Брода, за Сенките в полята.

Накрая Чудоум захърка край топлото огнище.
Преди да съмне, Том стопи се във пустите стърнища
и сякаш сън полузабравен остана им в главите.
Врата да скръцне се не чу, дъждецът през тревите
разми му стъпките в калта. Край Сивталаз се не видя
следа. А в Свършиплет не чу му никой песента.

Три дни край Насипа домува лодката му стара,
а на четвъртия по Върбоструйка тя отплава.
Разправят, видрите дошли по тъмно да я вземат
да я изтикат къмто Бента, нагоре да поеме.

От Острова доплува Лебеда наперен
фалина гордо стиснал в клюна начумерен,
корубата повлякъл; зад него всички видри
помагаха задружно на лодката да мине
на стари Върбалан помимо кореняка;
и Рибалан, и Върбопей там също бяха.
Най-сетне ето я на Бомбадил рекичката.
„Хей, бива ли кокошка без крака”,
провикнаха се всичките.
О! Глупа-лупа-върбоструйка-струйка! Веслата где са!
Край Насипа те дълго Том очакваха да си ги вземе!

Превод: Невена Кръстева

Приключенията на Том Бомбадил, ил. Полийн Бейнс