Perry-the-Winkle
The Lonely Troll he sat on a stone
and sang a mournful lay:
‘O why, O why must I live on my own
in the hills of Faraway?
My folk are gone beyond recall
and take no thought of me;
alone I’m left, the last of all
from Weathertop to the Sea’.
‘I steal no gold, I drink no beer,
I eat no kind of meat;
but People slam their doors in fear,
whenever they hear my feet.
O how I wish that they were neat,
and my hands were not so rough!
Yet my heart is soft, my smile is sweet,
and my cooking good enough.’
‘Come, come!’ he thought, ‘this will not do!
I must go and find a friend;
a-walking soft I’ll wander through
the Shire from end to end’.
Down he went, and he walked all night
with his feet in boots of fur;
to Delving he came in the morning light,
when folk were just astir.
He looked around, and who did he meet
but old Mrs. Bunce and all
with umbrella and basket walking the street;
and he smiled and stopped to call:
‘Good morning, ma’am! Good day to you!
I hope I find you well?’
But she dropped umbrella and basket too,
and yelled a frightful yell.
Old Pott the Mayor was strolling near;
when he heard that awful sound,
he turned all purple and pink with fear,
and dived down underground.
The Lonely Troll was hurt and sad:
‘Don’t go!’ he gently said,
but old Mrs. Bunce ran home like mad
and hid beneath her bed.
The Troll went on to the market-place
and peeped above the stalls;
the sheep went wild when they saw his face,
and the geese flew over the walls.
Old Farmer Hogg he spilled his ale,
Bill Butcher threw a knife,
and Grip his dog, he turned his tail
and ran to save his life.
The old Troll sadly sat and wept
outside the Lockholes gate,
and Perry-the-Winkle up he crept
and patted him on the pate.
‘O why do you weep, you great big lump?
You’re better outside than in!’
He gave the Troll a friendly thump,
and laughed to see him grin.
‘O Perry-the-Winkle boy’, he cried,
‘come, you’re the lad for me!
Now if you’re willing to take a ride,
I’ll carry you home to tea’.
He jumped on his back and held on tight,
and ‘Off you go!’ said he;
and the Winkle had a feast that night,
and sat on the old troll’s knee.
There were pikelets, there was buttered toast,
and jam, and cream, and cake,
and the Winkle strove to eat the most,
though his buttons all should break.
The kettle sang, the fire was hot,
the pot was large and brown,
and the Winkle tried to drink the lot,
in tea though he should drown.
When full and tight were coat and skin,
they rested without speech,
till the old Troll said: ‘I’ll now begin
the baker’s art to teach,
the making of beautiful cramsome bread,
of bannocks light and brown;
and then you can sleep on a heather-bed
with pillows of owlets’ down’.
‘Young Winkle, where’ve you been?’ they said.
‘I’ve been to a fulsome tea,
and I feel so fat, for I have fed
on cramsome bread’, said he.
‘But where, my lad, in the Shire was that?
Or out in Bree?’ said they.
But Winkle he up and answered flat:
‘I aint a-going to say’.
‘But I know where’, said Peeping Jack,
‘I watched him ride away:
he went upon the old Troll’s back
to the hills of Faraway’.
Then all the People went with a will,
by pony, cart, or moke,
until they came to a house in a hill
and saw a chimney smoke.
They hammered upon the old Troll’s door.
‘A beautiful cramsome cake
O bake for us, please, or two, or more’;
‘Go home, go home!’ the old Troll said.
‘I never invited you.
Only on Thursdays I bake my bread,
and only for a few’.
‘Go home! Go home! There’s some mistake.
My house is far too small;
and I’ve no pikelets, cream, or cake:
the Winkle has eaten all!
You Jack, and Hogg, old Bunce and Pott
I wish no more to see.
Be off! Be off now all the lot!
The Winkle’s the boy for me!’
Now Perry-the-Winkle grew so fat
through eating of cramsome bread,
his weskit bust, and never a hat
would sit upon his head;
for Every Thursday he went to tea,
and sat on the kitchen floor,
and smaller the old Troll seemed to be,
as he grew more and more.
The Winkle a Baker great became,
as still is said in song;
from the Sea to Bree there went the fame
of his bread both short and long.
But it weren’t so good as the cramsome bread;
no butter so rich and free,
as Every Thursday the old Troll spread
for Perry-the-Winkle’s tea.
Лакомника Пери
Самотният трол седеше на стол
и пееше тягостна песен:
„Защо, о защо съм орисан в затвор
да живея самотен, далечен?
Защо съм зарязан от всички роднини
и никой не ще и да знай мойто име;
горкичкият аз изоставен, самин
от Бурния връх до Морето — един.
Злато не крада, бира, вино не пия,
месо пък дори не и не кускам;
но хората портите яростно бият,
дочуят ли моите нозе да се спускат.
О, само да бяха по-чистички те,
а дланите нежни и меки!
Но знам аз — от захар е мойто сърце,
а моите погачи са радост за всеки.
Но, да, аз реших, няма вечно да страдам!
На път ще поема да диря другар;
ще бродя, ще скитам в поля и дъбрави,
из цялото Графство — макар да съм стар.”
На път той пое и вървя до зори,
обут със ботуши дебели;
пристигна в Дълбалник по първи петли,
когато разбуждат се лелите.
Огледа се тролът, насреща му — хоп! —
самата госпожа Лобелия
с чадърче, с торбичка, пристъпва — троп-троп.
В усмивка потъна той целия:
„Добрутро, мадам, че и добър ви ден!
Надявам се днес сте добре?”
Тя сепна се, хвърли чадър изумен,
и ревна кат също дете.
Наблизо минаваше стария Кмет;
когато викът ѝ дочу,
той хвърли се мигом към близкия плет,
треперещ и блед като чул.
Самотният трол се засегна тогаз,
„Не бягайте”, рече с добро,
Лобелия даже не чу го. Завчас
се пъхна под свойто легло.
Запъти се тролът да види пазара,
надзърна в сергии и щандове;
щом гъските мярнаха мутрата стара,
прехвръкнаха чак до площада те.
Разсипа си бирата Фермера Стръж,
Месаря Бил ножа извади,
подви си опашката кучето Дръж
и хукна да се спасява.
Отчаян, разплака се Стария трол,
край Тъмните дупки полегна,
а Пери примъкна до него стол
и тихичко там си приседна.
„Защо са тез сълзи, грамадно кълбо?
Нима искаш вътре да влезнеш?”
И леко го плесна във тъжно чело,
та в устни усмивка да слезне.
„О, Пери, момчето ми, тролът зави,
намерих те най-сетне, друже!
Ела ти със мен във дома ми красив
на чай и сладкиши заслужени.”
И скочи тогава, готов да върви, и
„Хайде, да бързаме!”, рече.
А Пери нави се и тръгна дори
и цяла нощ радост беше.
Бисквитки, сметана, че даже и тост,
и сладко със вкусни милинки —
от всичко опита любезният гост,
натъпка се като за тримка.
На огъня леко припява котле
и къкри кафяво гърненце,
а Пери си хапва и пийва добре
като послушно и здраво детенце.
Когато му стигна до гърлото чак,
полегнаха да си починат,
след малко обади се тролът пак:
„Започвам да точа аз блини.
Погачи ще меся с овес, ечемик —
с мерак ще те уча на всичко.
И ти ще научиш тоз сложен език —
че тъй се печелят парички.”
Попитаха: „Где се загуби така?”
Той рече: „Да чай бях поканен,
погача си хапнах, бисквитки.
Сега се чувствам напълно наяден.”
Отново въпрос: „И къде бе това?
Във Графството? Може би в Брее?”
Но Пери изгледа ги тъжно сега:
„Това не издавам на всеки.”
„Видях где е бил, рече Джак Всичко-знам,
съзрях го на път да поема
на Стария трол на гърба и оттам
комай към Далечното взел е.”
Тогаз всички хобита в паника съща
се втурнаха кой както може,
вървяха, дордето не зърнаха къща
на хълма най-кротко положена.
На Стария трол по вратата заблъскаха,
завикаха заедно всичките:
„Погачи, о, молим те, вкусни и лъскави,
за нас да омесиш ти искаме!”
„Вървете си всички, той силно извика,
не помня аз вас да съм канил.
В четвъртък е ден за погачи и пити,
и то за другари отбрани.
Вървете си вкъщи! Тук грешка е станала.
Домът ми е малък за всички;
бисквитите, сладкото, даже сметаната —
излапа ги той до трошичка!
А вази Лобелия, Кмете и Джак
не искам дори да поглеждам.
Изчезвайте! Зная аз кой ми е враг!
Единствено с Пери се срещам!”
А нашият Пери така напълня
от вкусни сладкиши, погачи;
едвам във сюртука си се побра
и май все по-трудно крачи.
Но всеки четвъртък отива на чай,
присяда полека на пода,
а Старият трол е отслабнал комай,
откакто е Пери тъй объл.
И както се пее във старата песен
от Пери излезе преславен хлебар;
от Брее та чак до Морето наесен
понесе се името му и на сладкар;
при все че не слагаше в своите теста
тъй щедро масло и сметана,
с каквито във всеки четвъртък сега
го черпеше тролът засмяно.
Превод: Невена Кръстева
Първоначалният вариант на поемата се наричал „The Bumpus” и бил част от цикъла за „Разкази и песни от Бимбъл Бей”.
Аудио
[4,18 мин. – Дж. Р. Р. Толкин]