The Sea-bell
I walked by the sea, and there came to me,
as a star-beam on the wet sand,
a white shell like a sea-bell;
trembling it lay in my wet hand.
In my fingers shaken I heard waken
a ding within, by a harbour bar
a buoy swinging, a call ringing
over endless seas, faint now and far.
Then I saw a boat silently float
on the night-tide, empty and grey.
‘It is later than late! Why do we wait?’
I leapt in and cried: ‘Bear me away!’
It bore me away, wetted with spray,
wrapped in a mist, wound in a sleep,
to a forgotten strand in a strange land.
In the twilight beyond the deep
I heard a sea-bell swing in the swell,
dinging, dinging, and the breakers roar
on the hidden teeth of a perilous reef;
and at last I came to a long shore.
White it glimmered, and the sea simmered
with star-mirrors in a silver net;
cliffs of stone pale as ruel-bone
in the moon-foam were gleaming wet.
Glittering sand slid through my hand,
dust of pearl and jewel-grist,
trumpels of opal, roses of coral,
flutes of green and amethyst.
But under cliff-eaves there were glooming caves,
weed-curtained, dark and grey;
a cold air stirred in my hair,
and the light waned, as I hurried away.
Down from a hill ran a green rill;
its water I drank to my heart’s ease.
Up its fountain-stair to a country fair
of ever-eve I came, far from the seas,
climbing into meadows of fluttering shadows:
flowers lay there like fallen stars,
and on a blue pool, glassy and cool,
like floating moons the nenuphars.
Alders were sleeping, and willows weeping
by a slow river of rippling weeds;
gladdon-swords guarded the fords,
and green spears, and arrow-reeds.
There was echo of song all the evening long
down in the valley; many a thing
running to and fro: hares white as snow,
voles out of holes; moths on the wing
with lantern-eyes; in quiet surprise
brocks were staring out of dark doors.
I heard dancing there, music in the air,
feet going quick on the green floors.
But whenever I came it was ever the same:
the feet fled, and all was still;
never a greeting, only the fleeting
pipes, voices, horns on the hill.
Of river-leaves and the rush-sheaves
I made me a mantle of jewel-green,
a tall wand to hold, and a flag of gold;
my eyes shone like the star-sheen.
With flowers crowned I stood on a mound,
and shrill as a call at cock-crow
proudly I cried: ‘Why do you hide?
Why do none speak, wherever I go?
Here now I stand, king of this land,
with gladdon-sword and reed-mace.
Answer my call! Come forth all
Speak to me words! Show me a face!’
Black came a cloud as a night-shroud.
Like a dark mole groping I went,
to the ground falling, on my hands crawling
with eyes blind and my back bent.
I crept to a wood: silent it stood
in its dead leaves, bare were its boughs.
There must I sit, wandering in wit,
while owls snored in their hotlow house.
For a year and a day there must I stay:
beetles were tapping in the rotten trees,
spiders were weaving, in the mould heaving
puffballs loomed about my knees.
At last there came light in my long night,
and I saw my hair hanging grey.
‘Bent though I be, I must find the sea!
I have lost myself, and I know not the way,
but let me be gone!’ Then I stumbled on;
like a hunting bat shadow was over me;
in my ears dinned a withering wind,
and with ragged briars I tried to cover me.
My hands were torn and my knees worn,
and years were heavy upon my back,
when the rain in my face took a salt taste,
and I smelled the smell of sea-wrack.
Birds came sailing, mewing, wailing;
I heard voices in cold caves,
seals barking, and rocks snarling,
and in spout-holes the gulping of waves.
Winter came fast; into a mist I passed,
to land’s end my years I bore;
snow was in the air, ice in my hair,
darkness was lying on the last shore.
There still afloat waited the boat,
in the tide lifting, its prow tossing.
Weary I lay, as it bore me away,
the waves climbing, the seas crossing,
passing old hulls clustered with gulls
and great ships laden with light,
coming to haven, dark as a raven,
silent as snow, deep in the night.
Houses were shuttered, wind round them muttered,
roads were empty. I sat by a door,
and where drizzling rain poured down a drain
I cast away all that I bore:
in my clutching hand some grains of sand,
and a sea-shell silent and dead.
Never will my ear that bell hear,
never my feet that shore tread
Never again, as in sad lane,
in blind alley and in long street
ragged I walk. To myself I talk;
for still they speak not, men that I meet.
Камбанката
Край морето вървях и внезапно видях —
сякаш лъч върху пясъка бял —
бе камбанка красива като цвете свенливо;
щом я взех, разтреперих се цял.
Вътре в шепата моя сякаш звънна прибоя
и надигна се сладостен звук;
над вълните омайни на морето безкрайно
след миг литна, заглъхнал напук.
Подир туй аз видях да се носи отзад
Кораб празен, с вечерен прилив:
„Вече късно е май! Що се бавим безкрай?”
„С теб води ме!”, подех срамежлив.
И отведе ме той, в пръски — същи порой,
цял забулен в мъгла и омая,
към далечна страна в чудновата земя.
Във сумрака оттатька края
цвете нежно политна, над морето заскита,
звън дочух и бял образ видях,
чух вълни как се блъскат във коварни скали;
и най-сетне до бряг се добрах.
Той блестеше във бяло, а морето пък цяло
потрепери с звезди милион;
и скалите зловещи като кости човешки
запресвяткаха в пенест балтон.
Стиснах в шепата своя пясък чист от прибоя —
сякаш бисери стрити на прах,
и тромпети опални, трендафили корални,
флейти с цвят по-зелен и от грах.
Там под скалните стряхи пещери скришом спяха —
мрачни, сиви, с завеси от трън;
вятър леден се мята и ми роши косата,
както бързах, стъмни се навън.
Край планинския глог бързо бяга поток;
от водицата пийнах си аз.
Все нагоре по него, озовах се след време
в град на вечната нощ в късен час,
във поля изкачих се от трептящи мъглища
със цветя — сякаш земни звезди,
а във езеро бистро, ледовито и чисто —
лилии като същи луни.
Елшите вече спяха, а върбите редяха
тъжни вопли край бавни води;
а над фортове бдяха със сурова заплаха
саби остри и лък със стрели.
Цяла нощ не замря ехото с песента
там в дола, гдето без да се спрат
в надпревара търчаха бели зайчета в мрака;
птички литваха; бързи крила
пеперуди красиви махаха боязливи;
язовци с вирнат нос като гланц.
Въздухът се изпълни с музика и по тъмно
бързи стъпки извиха се в танц.
Трескав се заоглеждах, окрилен от надежда —
всичко там се опразни завчас;
поздрав аз не получих, само хорните случих
и на гайдите острия глас.
От крайречни листа, от тръстика стебла
наметало стъкмих си красиво
с царствен жезъл; в ръка с блеснали знамена;
погледът ми в миг грейна — светило.
Със венец от цветя, възкачен на скала,
вик нададох кат петльо в зори,
гордо вдигнал глава: „Где изчезна света?
Как тъй никой не ме уважи?
Ето, вече съм тук с моя царствен юмрук,
аз съм кралят на тази земя!
Бързо всички излезте от скривалища, где сте!
Да ви чуя, да видя лица!”
Черен облак дойде като нощно чердже.
Сякаш кърт заопипвах аз мрака,
падах, ставах, пълзях, ничком даже лежах,
същ слепец си приведох гръбнака.
До гора се добрах, тънеща в тишина
с голи клони и мъртви листа.
Там останах, запитах се где да вървя,
а над мен бухал ядно сумтя.
Тъй година и нещо преседял съм в зловеща
атмосфера на гнили стебла,
и на паяци, дето ми обвиха лицето,
и на гъби, пробили в леса.
Най-накрая нощта замени светлина;
озовах се прошарен и сам.
„Не, макар и приведен, аз море ще намеря!
Е, загубих се, пътя не знам,
но ще тръгвам сега!” Вдигнах тежи крака;
над главата ми сянка се спусна;
във ушите ми свири вятър и ме сподиря;
да се скрия бодлив храст размахах.
Разраних си ръцете, разкървих коленете,
а годинките вече тежаха.
Най-накрая заля ме бриз солен и застанах
на море миризмата да хвана.
Чайки волно кръжаха, крякаха и ревяха;
гласове чух от дупки бездънни,
и тюлени крещяха, и скали се дивяха,
а вълни се разбиваха тъмни.
Ето зимата вече във мъгла ме облече —
где годините свои да свра;
тихо сняг заваля, лед във мойта коса,
тъмнината обгърна брега.
Чака кораба стар да приеме другар,
леко прилива сякаш го вдига.
Аз едва се добрах и веднага заспах,
той пое през морета, край диги,
покрай стари корита, цели с чайки покрити,
покрай кораби във светлина,
към небето летеше, чер кат гарван той беше,
тих кат сняг и потъна в нощта.
Всички къщи са в мрак, вънка няма ни крак,
само вятърът яростно свири.
Край врата сгънах скут и под близък улук
хвърлих всичко, де в себе си имах:
и камбанката бяла, вече стихнала цяла,
и във шепата пясъчни зрънца.
Знам, че мойто ухо веч не ще чуе то
този звън. И брега, цял във слънце,
не ще види; така, както е в песента,
в късна доба край пусти алеи
аз вървя натъжен и говоря си с мен,
че от хората никой не смее.