The Last Ship
Firiel looked out at three o’clock:
the grey night was going;
far away a golden cock
clear and shrill was crowing.
The trees were dark, and the dawn pale,
waking birds were cheeping,
a wind moved cool and frail
through dim leaves creeping.
She watched the gleam at window grow,
till the long light was shimmering
on land and leaf; on grass below
grey dew was glimmering.
Over the floor her white feet crept,
down the stair they twinkled,
through the grass they dancing stepped
all with dew besprinkled.
Her gown had jewels upon its hem,
as she ran down to the river,
and leaned upon a willow-stem,
and watched the water quiver.
A kingfisher plunged down like a stone
in a blue flash falling,
bending reeds were softly blown,
lily-leaves were sprawling.
A sudden music to her came,
as she stood there gleaming
with free hair in the morning’s flame
on her shoulders streaming.
Flutes there were, and harps were wrung,
and there was sound of singing,
like wind-voices keen and young
and far bells ringing.
A ship with golden beak and oar
and timbers white came gliding;
swans went sailing on before,
her tall prow guiding.
Fair folk out of Elvenland
in silver-grey were rowing,
and three with crowns she saw there stand
with bright hair flowing.
With harp in hand they sang their song
to the slow oars swinging:
‘Green is the land, the leaves are long,
and the birds are singing.
Many a day with dawn of gold
this earth will lighten,
many a flower will yet unfold,
ere the cornfields whiten.’
‘Then whither go ye, boatmen fair,
down the river gliding?
To twilight and to secret lair
in the great forest hiding?
To Northern isles and shores of stone
on strong swans flying,
by cold waves to dwell alone
with the white gulls crying?’
‘Nay!’ they answered. ‘Far away
on the last road faring,
leaving western havens grey,
the seas of shadow daring,
we go back to Elvenhome,
where the White Tree is growing,
and the Star shines upon the foam
on the last shore flowing.
To mortal fields say farewell,
Middle-earth forsaking!
In Elvenhome a clear bell
in the high tower is shaking.
Here grass fades and leaves fall,
and sun and moon wither,
and we have heard the far call
that bids us journey thither’,
The oars were stayed. They turned aside:
‘Do you hear the call, Earth-maiden?
Firiel! Firiel!’ they cried.
‘Our ship is not full-laden.
One more only we may bear.
Come! For your days are speeding.
Come! Earth-maiden elven-fair,
our last call heeding.’
Firiel looked from the river-bank,
one step daring;
then deep in clay her feet sank,
and she halted staring.
Slowly the elven-ship went by
whispering through the water:
‘I cannot come’ they heard her cry.
‘I was born Earth’s daughter!’
No jewels bright her gown bore,
as she walked back from the meadow
under roof and dark door,
under the house-shadow.
She donned her smock of russet brown,
her long hair braided,
and to her work came stepping down.
Soon the sunlight faded.
Year still after year flows
down the Seven Rivers;
cloud passes, sunlight glows,
reed and willow quivers
at morn and eve, but never more
westward ships have waded
in mortal waters as before,
and their song has faded.
Последният кораб
Посред нощ в три часа Фириел примигна —
вън бледнееше зора.
Подранил петел запя, олелия вдигна
с остър глас в нощта.
Сред дървета в мрачен плащ и небе сребристо
птички чуруликаха,
тих ветрец — студен и свеж — в клоните им плисна
и листата скриха се.
През прозореца видя как нощта бледнее —
светлината затрептя
връз земя и клони; по тревата розовее
утринна роса.
Малки белички крачка прекосиха пода,
стълби изкачиха,
на поляна затанцуваха, дето е пред входа,
в утро се измиха.
С перли цялата обшита дрехата ѝ свети.
Тя се спусна към брега;
стара клонеста върба там пък за късмет я
спря над бързата вода.
Рибка синя кат искрица пъргаво подскочи,
свежи пръски вдигна;
палави тръстики покрай нея сочат,
лилия ѝ смигна.
Тиха музика дочу нежно да се носи
над искрящата вода;
тя стоеше там с коса палава и росна,
грейнала в зора.
Флейти крехки с нежен глас, арфи най-омайни
кротко ѝ запяха —
сякаш утринен ветрец от страна незнайна
с звън камбанен сля се.
Кораб златен с златен нос и гребла блестящи
по водата плава;
бели лебеди красиви, леки и изящни
в такт го направляват.
Зад тях идат сребросиви всички дребни твари
от Елфическа земя.
Три принцеси с царствен вид тихо си шептят
с вятър във коса.
После грабват златни арфи и запяват медно
в такт с ленивите гребла:
„Как омайно пеят птички, как е ненагледна
разцъфтялата земя.
Още много дни напред, озарен във злато,
ще изгрява този свят,
още множество цветя връз земното плато
ще завържат цвят.
Накъде сега и вие, смели ветроходци,
сте опънали платна?
Где ще дирите покой? Сред тъмата нощна
на дълбоката гора?
Къмто острови на север, брегове скалисти?
Нима ви прилича
да се носите сами по море вълнисто
гдето чайки сричат?”
„Не, отвръщат ветроходци, ние сме поели
на последен поход,
мрачното небе на запад зад нас се сивее,
сенките ни хокат.
Къмто Елфодом вървим, вкъщи ще си идем
при Дървото бяло
и при ярката Звезда, гдето ще се види
от брега прощален.
Ний напускаме сега хорските поляни
и Земята Средна!
В Елфодом за нас звънят радостни камбани
на кулата предна.
Тука няма я тревата, само голи листи,
гаснат Слънце и Луна,
ала чухме ние вик сред сенки чисти —
тръгнахме подир зова.”
Спря се корабът тогаз и извърна се глава:
„Хубавице земна, ти
чу ли им зова? Хайде, Фириел, ела!
Този кораб ще поеме
в утробата своя с радост твойта красота.
Ела! Вече няма време!
Идвай, земна хубавице със елфическа коса,
и гласът ни чуй сега.”
Фириел глава надигна от страната на брега
и краче повдигна;
после цялата затъна чак до глезени в калта,
взорът ѝ замря.
Плавно както бе дошъл, корабът отплава,
тя зашепна леко:
„С вас не мога аз да дойда, не се и надявам —
аз съм Земна дъщеря!”
Гасне бляскавата дреха, перли се топят
дорде пътя прекосява,
дорде къщата си стигне и мрачния праг,
и вратата здрава.
Ризата си тя навлича шаячнокафява,
плитката си сплита,
с работата къщна мигом се заема права.
Скоро слънцето отлита.
И година след година леко ги отнасят
Седемте реки.
Бели облаци минават, слънчице блести
сред тръстики и върби,
иде утро, пада вечер, ала нивга веч
кораб се не плъзна
в тези води; не чу се реч,
песента заглъхна.
Превод: Невена Кръстева