The Bidding of the Minstrel

‘Sing us yet more of Eärendel the wandering,
Chant us a lay of his white-oared ship,
More marvellous-cunning than mortal man’s pondering,
Foamily musical out on the deep.
Sing us a tale of immortal sea-yearning
The Eldar once made ere the change of the light,
Weaving a winelike spell, and a burning
Wonder of spray and the odours of night;
Of murmurous gloamings out on far oceans;
Of his tossing at anchor off islets forlorn
To the unsleeping waves’ never-ending sea-motions;
Of bellying sails when a wind was born,
And the gurgling bubble of tropical water
Tinkled from under the ringed stem,
And thousands of miles was his ship from those wrought her
A petrel, a sea-bird, a white-winged gem,
Gallantly bent on measureless faring
Ere she came homing in sea-laden flight,
Circuitous, lingering, restlessly daring,
Coming to haven unlooked for, at night.’

‘But the music is broken, the words half-forgotten,
The sunlight has faded, the moon is grown old,
The Elven ships foundered or weed-swathed and rotten,
The fire and the wonder of hearts is acold.
Who now can tell, and what harp can accompany
With melodies strange enough, rich enough tunes,
Pale with the magic of cavernous harmony,
Loud with shore-music of beaches and dunes,
How slender his boat; of what glimmering timber;
How her sails were all silvern and taper her mast,
And silver her throat with foam and her limber
Flanks as she swanlike floated past!
The song I can sing is but shreds one remembers
Of golden imaginings fashioned in sleep,
A whispered tale told by the withering embers
Of old things far off that but few hearts keep.’

Призоваване на менестрела

„Пей ни за пътя Еаренделов отново,
балада за кораба с бели весла —
по-изкусна и чудна от смъртното слово
дълбинна мелодия на шипяща вода.
Пей за морето, що елдарите жаждат
още откакто друг бил е света;
пропити с магия легенди се раждат
от чудната пяна и лъха на нощта.
Как в навъсена вечер, далеч в океана,
дето нямало нийде за котвата бряг,
към неспирното тихо вълнисто дихание
плавал с вятъра нов под издути платна.
Громейки талазите в пръски искристи
гордият нос над вълните играл;
хиляди мили деляли от пристан
белокрилата птица — безценен кристал.
Плаване дръзко — без край и начало,
преди Тя да дойде на морни крила,
и той да поеме тогава към залив —
път лъкатушен, нечакан в нощта.”

„Акордът е стихнал, стихът — позабравен,
под слънце различно и вехта луна;
сърдечният огън не тлее, и хладно
над елфийските кораби плиска вълна.
Кой ще запее, и арфа чия ли
ще вие мелодия с песенни струни —
призрачен чар на вълшебни тиради
в смутния звук на брегове и на дюни?
Как строен бил корабът с туй очертание —
гордата мачта, изящният кил,
платната, обвити в сребристо сияние,
бордът, летящ върху водната шир!
Но моята песен е ехо невнятно,
пришепнати думи пред гаснеща жар,
от сънно мечтание блянове златни
за древни дни, скътани в някои сърца.”

Превод: Детелина Маринова

Поемата е написана в Оксфорд през зимата на 1914 г.