Едит Толкин

Те живели заедно, в мир и любов, 55 години. Тези години сигурно не са били безоблачни, но все пак са били щастливи. Джон Роналд Руел Толкин и неговата жена Едит се обикнали, когато тя била на 19, а той — на 16 години. Не може да се каже, че са били самотни, но ранното осиротяване им било наложило някакъв болезнен отпечатък. И те се разбирали взаимно — сериозният, спокоен Роналд и нежната сивоока Едит. Сивоока и тъмнокоса — това знаем за нея със сигурност. Не само старите, потъмнели фотографии са съхранили нейната външност, но и книгите на Толкин:

Дрехата ѝ беше синя като безоблачното небе, а очите ѝ прозрачно сиви като звездната нощ; наметалото ѝ беше обсипано със златни цветове, а косите ѝ бяха тъмни като вечерните сенки…

Това не е за нея, но без съмнение, тя е жена, достойна и за любовта, и за книгите на своя съпруг.

Всичко било невинно и трогателно. Едит живеела в същия пансион, където били и двамата братя Толкин. Завършила музикално училище и се канела да стане учителка по музика. Живеела самотно и с Роналд бързо се сприятелили — и двамата имали талант да общуват. Приятелството им, вероятно платонично, продължило две години.

В един прекрасен ден те тръгнали на разходка с велосипеди, но „доброжелатели” ги забелязали и веднага разказали на отец Морган, католическия свещеник, комуто Мейбъл Толкин завещала своите синове. Той бил грижовен и строг опекун. Стараел се колкото може да помогне на момчетата да изберат правилния път в живота. Затова фактът, че по-големият, който бил и твърде талантлив, пренебрегва занятията и прекарва прекалено много време с девойка, която е три години по-голяма от него, при това не е католичка, не би могло да го радва. Успехът на Роналд в училище катастрофално падал, момчето престанало дори да идва за причастие. Отецът се постарал да пресече тяхното общуване, призовавайки Роналд да мисли трезво и разумно да продължи пътя си към Оксфорд. На младежа било забранено да общува със своята любима, докато не навърши 21 години. Но въпреки това, Роналд бил достатъчно сигурен в своя избор, за да отстъпи толкова лесно.

Веднъж, тайно от всички, Роналд и Едит се срещнали, разговаряли за създалата се ситуация и сами взели решение да не се виждат, докато Роналд не стане пълнолетен. Навярно ако не беше тази забрана, това първо любовно приключение нямаше да завърши с нищо сериозно, но когато нещо е забранено…

Едит заминала при свои далечни роднини (в Челтнъм) и те цели три години дори не си писали. Това време било трудно за тях, особено за нея. Но така или иначе, след три години, когато Роналд навършил 21, веднага написал писмо на Едит. И получил отговор — тя се била сгодила за друг. Какво я накарало да вземе подобно решение? Може би за три години Едит е изгубила надежда, решила е, че Роналд я е забравил. Но той не я бил забравил и не се предал. И не разрешил и на нея да се предаде. На следващия ден той бил в Челтнъм, а след още няколко часа те обявили на роднините годежа си.

На пръв поглед, всичко било решено възможно по най-добрия начин. Трудностите обаче едва започвали. Романтичната любов е нещо много хубаво, но все пак Роналд настоял Едит да приеме католичеството. За нея това означавало болезнено скъсване с познатата ѝ среда, трябвало да напусне дома на чичо си, който бил яростен противник на папистите. Тя се съгласила на това, както винаги вслушвайки се в своя Роналд.

Едит се заселила при своя далечна роднина в Уорик, малко и скучно градче. Роналд продължавал да се учи и те се виждали рядко. Освен това, сега те вече не били деца и виждали, че не винаги са в състояние да се разбират взаимно. Различно възпитание, различно образование, различни интереси — всичко това, така или иначе, неведнъж се отразявало върху техните отношения. Те се оженили едва на 22 март 1916 година, но отново и отново им се наложило да свикват, да се учат да се разбират взаимно. Последната дума винаги била на Роналд, а Едит избирала дали да се бунтува или да отстъпва. И тя отстъпвала, пазейки мира в семейството.

Толкин не може да бъде упрекнат, че е изисквал прекалено много от жена си, без да дава нищо в замяна. Той я обичал и винаги помнел за това, че именно той трябва да бъде нейна опора и защита за тях двамата. Затова, когато започва войната, той не се записва доброволец на фронта — без да завърши университета, той не би могъл да обезпечи семейството. Тази негова постъпка е равностойна на жертвата на Едит: заради него тя напуснала хората, с които била живяла през детството си, а той заради нея изтърпял позора на общественото осъждане и все пак завършил обучението си, при това с отличие.

През 1916 година Толкин заминава на фронта и оцелявайки в битката при Сома, попада в болница с тежък окопен тиф. След това го изпращат в английски военен лагер, където му предстояло да лежи още дълго. Едит обаче се премества по-близо до мъжа си и от този момент, те практически не се разделят до края на живота си. Той ѝ чете своите стихове, а тя, макар да изглежда, че никога не е могла да проникне в дълбочината на неговото творчество, винаги е била негов верен помощник и слушател.

Това е било тежко, военно време. През март 1941 година Толкин пише на сина си Майкъл:

Помисли си само, какво ѝ е било на майка ти! Сега аз не смятам, че на нея ѝ е било по-зле, отколкото на другите, но това не ми пречи да разбирам колко ѝ е било трудно. Тогава аз бях млад човек, без никакво положение в науката, с мизерен доход (20–40 фунта на година), с много скромни надежди за бъдещето. Лейтенант от пехотата, където шансовете за оцеляване на един младши офицер не са големи. Тя се омъжи за мен през 1916. Първата си бременност прекара през гладната 1917 година. Джон се роди в дните на битката при Камбре, когато краят на войната изглеждаше толкова далечен, колкото изглежда и сега.

Войната обаче свършва и започва работата и семейният живот. Там нищо особено не се случвало. Толкин станал професор в Оксфорд, писал проза и стихове, а Едит така и си оставала просто жената на талантливия учен, любящ и властен. Прекрасен съпруг и баща на четири деца, въпреки това той прекарвал много време в разговори за литературата с близки приятели (сред тях бил и Клайв Луис — по-късно станал известен християнски писател). В тази част от своя живот той практически не допускал жена си. Отначало Едит недоумявала, но после се смирила, както винаги отстъпвайки на мъжа си. Може само да се предполага колко пъти за 55 години съпружески живот тя е постъпвала именно така.

Това не е било липса на характер, както може да ни се струва първоначално. Това е било доверие, готовност да се жертват личните желания заради любимия човек. Това е била удивителната мъдрост, която година след година е поддържала огъня на любовта и огромното взаимно уважение. Любов и уважение, без които нямаше да я има тази изключителна двойка, нямаше да ги има и произведенията на Толкин, изпълнени с надежда, нежност и мъжество.

След смъртта на Едит Толкин пише на своя син Кристофър, обяснявайки му защо иска върху надгробния камък да бъде изсечено и името Лутиен:

Тя беше моята Лутиен и знаеше за това. Сега не мога да кажа нищо повече. Но би ми се искало в скоро време да поговоря с теб за много неща. Защото, ако аз така и не успея да напиша сносно биографията си, което е доста вероятно, тъй като не е в характера ми, понеже предпочитам да изразявам най-дълбоките си чувства в предания и митове, някой близък ми по дух, трябва да знае поне малко за онова, за което в мемоарите не се пише: за ужасните страдания от моето и нейното детство, от които ние се избавихме взаимно, но не ни стигнаха силите да излекуваме напълно раните, които по-късно често ни пречеха да живеем; за страданията, които изтърпяхме след като се роди любовта ни, и всичко това (поради и преди всичко личните ни слабости) може да помогне да ни бъдат простени или поне разбрани грешките и черните мигове, които понякога помрачаваха живота ни, и обяснено защо не съумяхме да докоснем най-съкровената дълбочина в нашите сърца или да помрачим спомените за нашата юношеска любов. През целия ни живот (особено когато бяхме само двамата) ни се случваше отново да се окажем на горската поляна, и много пъти, хванати за ръце, ние се отдалечавахме от сянката на неминуемата смърт — до последната ни раздяла.

Едит Мари Толкин напуска този свят на 29 ноември 1971 година, а Джон Роналд Руел Толкин умира две години след това, на 2 септември 1973 г. Те са погребани един до друг на малкото католическо гробище в околностите на Оксфорд. А на надгробната плоча освен обичайните дати и имена, са издялани и още две. Това са имената на двамата герои — Лутиен и Берен, чиято любовна история е била написана благодарение на любовта на сериозния, спокоен Роналд и нежната сивоока Едит. Образът на Лутиен, древната красавица, вълшебницата от легендите на „Силмарилион”, въплътен в Едит, следвал Роналд повече от 50 години.