Толкин и хипитата

Като начало накратко ще се опитаме да обясним: Какво са хипитата и за какво се борят?

Хипи-културата представлява в своята същност движение на младежкия протест, възникнало през 60-те години в САЩ и др. страни. Хипи-движението е естествен продължител на бийт-поколението в Америка през 40-те и 50-те години на XX век. По това време така наречените „битници” и „хипстъри” представляват контра култура, обединена от любовта си към свободата, пътуванията, джаз музиката и суинга. Всеки, който е чел „По пътя” на Керуак или каквото и да е от Уилям Уортън, Кен Киси или Алън Гинзбърг знае какво имам предвид.

През 60-те години хипи-културата „еволюира” от бийт-движението и това до голяма степен се дължи на променените нови музикални вкусове, които „еволюират” от джаз към рок’ ен’ рол. На 6-ти септември 1965 г. в своя статия Майкъл Фелън за пръв път използва думата „хипи”. Думата започва масово да се използва в медиите две години по-късно. Център на хипи движението става Лос Анджелис и Сан Франциско, и въобще Калифорния се превръща за хипарите в нещо като „бленувана” страна.

Едно от най-култовите места в този смисъл става Хейт-Ашбъри в Сан Франциско, където хипитата се сбират, провеждат спонтанни музикални и театрални представления и пърформанси и го обявяват за своя „свободен град”. Там живеят през 60-те такива изпълнители като Джеферсън Аърплейн, Грейтфул Дед и Джанис Джоплин. Хейт-Ашбъри достига най-голямата си популярност през лятото на 1967 г. (обявено за „Лято на любовта”), когато 75 000 младежи се събират там, за да заявят открито новото движение, обединено от музиката, наркотиците и бунта срещу системата. По същото време хит става песента на Скот Макензи „San Francisco (be sure to wear flowers in your hair)”.

Характерно за философията на хипитата е, че не са организирани и не приемат насилието. В центъра на битието поставят любовта. Присъединяващите се към хипи-движението младежи са търсели общество, в което е възможно да обичаш и да бъдеш обичан. За свои кумири хипитата провъзгласяват Исус, Буда, Махатма Ганди и св. Франциск Азиски.

Цветята, тяхната емблема, са символизирали красота и яркост, дивост и примитивизъм, откритост и естественост, стремеж към мекота, ненасилие, любов към цялата природа и, както утвърждават хипитата, към „райско-телесното”. Това се откроява и в характерният начин на обличане и множеството символи, подчертания вкус към цветното, и свободните кройки.

Младите хора на възраст между 16 и 26 години, обезпечени от средната класа (родителите им), навлизат в хипи-движението в търсене на „щастливото битие”. Всеки от тях има своя представа за „новия свят”, който иска да създаде. Затова списъкът с техните искания е безкраен — от ликвидацията на частната собственост и държавата до превръщането на Непал в 51-вия щат на САЩ, от прекратяването на войната във Виетнам до въвеждането на жените и децата в обща собственост. Но колкото и да са различни оценките им за социалната реалност, хипитата са единни в своя стремеж да се избяга от рационалистическата, бездушна система, въплътена в американския образ на живота. Опитите им да се избяга от реалността са имали различен характер: обръщане към мистичните учения на азиатските култури, желание да противопоставят на традиционната ценностна система. Ценностните позиции на хипитата — това е стремеж към даване на приоритет на чувствения опит, желание за близост с природата, възстановяване на култа към Майката-Земя, отчуждение от миналото и бъдещето, безразличие към индустриалният и технически прогрес, вяра в мистиката и тайнствените елементи на природата, стремеж към невербално изказване на своя опит, т.е. стремеж да се изпразни литературата и изкуството от традиционния смисъл на думите като неестествени явления и да се обърнат към възклицания, мълчания, вибрации и др. несловесни форми на общуване и самоизразяване.

Трябва да се отбележи, че именно хипи-културата от 60-те е един от факторите за появата на пънк-движението през 70-те, което до голяма степен възниква в противовес на хипарските възгледи и идеи, след като същите стават масово явление, мода и мейнстрийм, с което абсолютно губят своето първоначално значение и смисъл. Хипарите постепенно и съвсем естествено порастват, много от тях започват да водят консервативен и улегнал живот, точно противоположен на идеите, проповядвани от тях преди това. Новото поколение е отвратено от това лицемерие. Това е „изгубеното” поколение, поколението без бъдеще, което разбира, че с лозунги „Make Love Not War”, наркотици, апатия и отшелничество нищо няма да се промени. Те искат да разтърсят света, да го събудят от наркотичната дрямка, да го върнат към първичния хаос и да го накарат отново да преосмисли и преформулира своите ценности и парадигми.

 

Музиката на хипитата

Jimi Hendrix

Johnny Allen Hendrix е роден на 27 ноември 1942 г. във Вашингтон. В началото на кариерата си е китарист за много състави и изпълнители, сред които са Little Richard и Isley Brothers. Но той не намира успех в родината си, затова през 66 заминава за Ангия, поканен там от бас китаристът на The Animals — Chas Chandler. Той е видял свиренето на Jimi по-рано и е убеден, че в Лондон публиката ще приеме по-добре стилът му. Само няколко седмици по-късно се появява триото The Jimi Hendrix Experience , в което освен китарата на Hendrix има още барабани и бас. Няколко месеца новата формация свири в различни клубове и издава своя първи сингъл „Hey Joe”. А по-късно с първият си албум „Are You Experienced?” придобиват популярност и известен успех.

Това позволява на Jimi да се завърне в Америка и да продължи кариерата си там. Докато си изгражда име на музикалното поприще, той помага на много по-млади китаристи да намерят своя собствен път. Hendrix жъне невероятен световен успех, за да се превърне в може би най-влиятелния китарист в историята на музиката. Той е първият креативен рокендрол изпълнител, който експериментира с блуса, в опит да го поведе в друга посока. Умира неочаквано през 1970 г. на 28 години.

Iron Butterfly

Създадени през 1966 г., Iron Butterfly започват кариерата си, свирейки из клубове в Лос Анджелис. Забелязани от звукозаписна компания, те изваждат своя първи албум „Heavy”, който отразява бунтарските настроения на времето си, в музикално отношение силно повлиян от The Doors и The Who. Обикаляйки щатите и трупайки опит, групата издава втори албум „In-A-Gadda-Da-Vida”. Особеното в него е включената седемнайсетминутната уникална за времето си заглавна композиция — хипнотична, монотонна с редни вокали и бръмчащи клавири. Албумът предизвиква фурор — разбива музикални класации, печели платинен статус и проправя път множество музикални експерименти по-късно. По-късно групата издава още албуми, търпи промени в състава си, но не може да постигне отново такъв успех. И през 1974 г. се разпада окончателно.

Hair

Мюзикълът „Коса”, създаден през 1967 г. от безработните актьори Джеръм Рагни и Джеймс Радо и композитора Галт МакДърмът, е сред 10-те най-успешни мюзикъли за всички времена със своите 1742 представления на Бродуей и стотици постановки по целия свят за 38 години до наши дни „Коса” е първият мюзикъл, който е изцяло композиран в стила на рок музиката, като дава началото на нова тенденция в световния музикален театър. За времето си той е див експеримент, които шокира и омагьосва зрителите, вбесява политиците и бива забранен в два щата.

Знаменитият филм на Милош Форман прави съпричастни към магията на „Коса” десетки хора от всички континенти. Филмът съчетава философията на пацифисткото движение от 60-те и радикалния индивидуализъм на 70-те. Той запленява света с рок звученето си, вълнуващото усещане за свобода и вихрещия се бунт срещу статуквото. Представянето на мюзикъла в България пожъна огромен успех, пълни зали и билети които се разпродаваха за дни. Днес „Коса” е символ на това страстно време и духа на това уникално поколение. Шест от песните на мюзикъла са в Топ 100 на „Билборд” за хитовете на XX век. Между хилядите актьори и певци, които са се явявали на прослушване с мечтата да бъдат участници в това световно събитие са били и сегашни мега-звезди като Мадона и Брус Спрингстийн.

Други имена сред любимците на хипитата са: Janis Joplin , Buffalo Springfield, The Byrds, Bob Dylan, Grateful Dead, Mojo Risin’- Morrison & The Doors, Firesign Theatre, Jerry Garcia, Richie Havens, Frank Zappa, Hothouse Flowers, Jethro Tull, Pink Floyd и много други.

Хипитата и Толкин

Излязлата през 1954 г. книга „Властелинът на пръстените” (както и „Хобит” впоследствие) бива разпространена като евтино paperback издание и 2–3 години по-късно става изключително популярен в студентските градчета из Америка, точно по времето на зараждането на хипи-движението. Действително книгата започва да набира световна популярност едва след като става култова сред хипи средите. Което води до някои интересни парадокси…

Поради различни причини книгите намират изключително широк и топъл отклик в средите на хипитата, но трябва да се каже, че често пъти посланията им са разбирани грешно. Някои от хипитата открито заявяват, че Саурон представлява образ на военните действия на Съединените щати във Виетнам. Което само по себе си, разбира се, е невъзможно, защото творбата е публикувана десетилетие преди ескалацията във Виетнам. Пръстенът бива сравняван с атомната бомба, както и като олицетворение на Войната въобще. Голяма част от хипитата, загрижени за опазването на природата, са привлечени от възгледите на Толкин против индустриализацията; знаем, че самият професор казва, че „застава категорично на страната на дърветата срещу всеки техен враг.” Книгата прекрасно отразява анти-материализма, идеализма на хипи-културата.

В един момент сред хипарските среди популярността на книгата става просто огромна и тя се превръща в неофициална библия на контра-културата. Хипитата си избирали прякори от книгата, играели сценки от нея. По това време надписи от рода на „Frodo Lives!” или „Gandalf for President” били нещо често срещано навсякъде. Това поставя началото на модата „Властелинът на пръстените” да бъде окачествявана като „хипарска книга”, което обаче едва ли е вярно, като имаме предвид, че самият Толкин ги нарича „жалка култура” , и казва че „…много американци се забавляват с книгата по начин, по който аз не бих.”

В книгата си „Sanctifying Myth” професор Brad Birzer заявява: „В средата и края на 60-те хипитата и политически ляво ориентираните прегръщат трилогията. Гуруто на наркотиците Тимъти Лиъри заявява, че това е една от любимите му книги. Магазините в Щатите започват да продават всякакви неща, свързани с Толкин. Както Филип Норман, биографът на Бийтълс, казва „Властелинът на пръстените” става неразделна важна част от хипи културата, като намира почитатели сред заклетите фенове на индианските религии, канабиса и свободната любов.” За хипитата тя става повече от мода, много от тях я възприемат като „наркотичен сън”. Трилогията придобива статута на икона сред хипитата, което смайва Толкин. Консервативният професор действително презира хипитата и движението им, тъй като нито начинът му на живот, нито възгледите му за света съвпадат с техните.”

Това е действително абсурден парадокс като се замисли човек: по Викториански пуританският във възгледите си професор, създаващ творбата на живота си (също по Викториански пуританска) няколко години по-късно открива, че книгата му придобива култов статут в средите на хора, проповядващи свободната любов, наркотиците и разврата, и отнасящи се със самодоволно презрение към консервативните ценности на обществото. Толкин със сигурност е бил доста шокиран. Както пише биографът му Хенри Карпентър, Толкин е бил изключително раздразнен от тази своя „популярност”, и е споделил с Ънуин (издателя му), че често му се случвало посред нощ да го будят надрусани или опиянени младежи от Америка по телефона с безумни въпроси, без да си дават сметка за часовата разлика и спокойствието му. Впоследствие Толкин сменя номера на телефона си.

Въз основа на хипарската мода, която е особено популярна в края на 70-те, се създават серии от анимационни филмчета, базирани на „Властелинът на пръстените”. Проблемът който имат сериозните фенове с тези филми бил, че те не им харесвали напълно: хобитите били нарисувани детински, музиката и анимацията били стари. Темпото било бавно, а играта слаба. Най-лошото било, че филмът се продавал на пазара като детски, въпреки че „Властелинът на пръстените” е предназначен за по-възрастна аудитория. Филмите дори не са напълно довършени, когато са отхвърлени от критиката и отрязани откъм бюджет. Трябва да бъде отбелязано обаче, че феновете, жадни за каквито и да е материали за „Властелинът на пръстените” ги гледат въпреки всичко. Последиците били, че се затвърждава етикетът сложен на творбата като „хипарска книга” и че може би най-зрялото и сериозно фентъзи произведение бива представено пред широката публика по съвсем друг начин.