Орокуен – Ендорион

Разговорът ми с орка никак не потръгна. Осъзнавах, че вината е главно моя — щом седнах срещу него всичките ми познания по черния език все едно пропаднаха вдън земя. Знаех, че трябва да се абстрахирам от външния му вид, да забравя за чудовищната му грозота и просто да се съсредоточа в комуникацията — гладко, ясно и безпристрастно. Но не можех. Годините гледане на филми, всевъзможните ужасии от разни зомбита, мумии, живи мъртви и тем подобни бяха закопали в най-дълбоката част на душата ми страх и ужас от това, което виждах. Аз наистина се готвих за този момент години наред, но сега бях твърде близо и се налагаше да започна, да предразположа, да убедя първо себе си във възможността за комуникация. Провал? Как така провал — няма място за провали! Толкова години мъки да отидат на вятъра!

Затърсих спасителната нишка, зарових из спомените си и я намерих във образа на един боксер — огромен, кафяв боксер, на който налетях на една пътека към плажа. Седеше по средата на пътеката, вперил очи в мен и огромните му кучешки зъби стърчаха хищно отстрани на дългия му провесен розов език. Гледаше ме втренчено и страшно. Ето, действа — кучето беше страшно, но се оказа безкрайно мило и добро. Ето го и него — много страшен, но не опасен. Повярвай си най-накрая — не е опасен. Ти си в безопасност, сигурност, всичко е наред…

Добре, сега да започнем отначало. Сглобих първото си изречени на ум, повторих го и започнах да говоря бавно и отчетливо:

— Аз съм чужда от друго място. Не знам нищо за вас, но искам да знам. Искам да те питам за вас. Ще бъде добре за теб и за мен — ти ще отговориш на въпросите ми, аз ще те оставя жив. Няма да те питам за армията ви. Няма да те питам за командирите ви. Не ме интересуват. Интересуват ме лесните неща. Не, не поглеждай елфите — тикнах с пръст в гърдите си — аз ще те запазя жив. Ако си съгласен кажи „Да”.

Той мълчеше. Гледаше тъпо и безизразно в плота на масата. Не мигваше, не усещах и да диша. Пълна апатия. Отново ме обзеха съмнения — не го казах правилно, той нищо не разбира. Неочаквано огромната му глава се раздвижи, погледът му обиколи стаята, пръстите притръпнаха съвсем леко:

— Да — изръмжа той.

Искаше ми се да скоча и да викна „Да, да, браво!”. Хванах се за ръба на масата и притиснах цялото си тяло към нея.

— Къде си роден — леко подхвърлих аз първият си въпрос.

— В Утумно.

Утумно? За колко столетия говорим? Не си позволих да разсъждавам, за да не изпусна момента.

— Кои са първите ти спомени?

Челото му се сбръчка в напрежение. Тишина. „Твърде сложен въпрос” — дадох си сметка аз. Добре, продължаваме.

— Можеш ли да пееш?

Той се вторачи в мен изненадан — въпросът явно бе твърде неочакван.

— Мога — отсече той.

— А можеш ли да ми попееш.

— Не — повтори той.

— А да ми кажеш за какво пеете?

— Не — потрети той.

Удряме на камък. Лошо. Точно при третото „не” долових онова усещане за антипатия. Той не ме харесва. Видя ми се странно. Та аз съм симпатична. Той няма причина да не ме харесва! Пак се отклонявам. Протегнах се и прогоних вредните мисли.

Трябва да го попитам „В какво живееш”, но е твърде общ и сложен въпрос. Системата е ясна — задават се само въпроси, на които може да се отговаря с „да” и „не”. Опитах, но ударих на камък. В буквалния смисъл. Реших да изместя тематиката:

— Женен ли си?

— Не.

— Можеш ли да се ожениш?

— Не.

— Искаш ли?

— Не.

— Все пак държа да знам — не можеш или не искаш.

— Да.

— Да кое?

— Двете.

„Въпросите са тъпи” — обади се вътрешният ми глас. Много тъпи, съгласих се аз. Падаме много ниско.

Безсмислено. Отчайващо. Изведнъж усетих, че съм ужасно гладна. Коремът ми стържеше. Обърнах се и помолих за едно подносче. За двама. Добре, нека ме мрази, аз ще го атакувам по физиологичен път.

Храната дойде бързо. Ръцете на орка не бяха завързани. Поканих го с жест и сама взех едно от поставените на подноса парчета месо — с ръце. Месото бе обгоряло отвън и доста сурово отвътре. Отдавна забелязах, че хранителната им култура е доста ниска — яде се поголовно печено, а не варено. Изядох парчето си сама и едва когато взех следващото той също протегна ръка натам. Ръката беше синкава от множеството големи вени, които прозираха през сухата жълтеникава кожа. Отблъскващо. Хранеше се обаче по-безшумно от това, което очаквах. Гледката не беше красива, но поне не му падаха парчета храна от устата. Усещах напредък в борбата с вътрешната си съпротива. Сега трябваше да се преборя с тази очевидна невъзможност за разговор. Перспективата да запиша в доклада „неспособен на комуникация” беше толкова жалка, особено след всичките ми опити да убедя колегите, че орките не са нито тъпи, нито елементарни.

Той престана да яде преди мен. Аз старателно се избърсах със салфетката, докато той стоеше неподвижен и ме наблюдаваше с открит интерес. На главата му нямаше никакво окосмяване — беше гладка и много кръгла. Имаше поне пет големи белега, единият от които странно объл — нещо като жига. Очите му бяха тъмно кафяви, носът опредено би бил гърбав, ако не беше сцепен и не липсваше предната месеста част. Имаше десет халки на дясното си ухо. С пет повече от мен.

— Вкусно — гласът му така ме стресна, че подскочих на място.

Той се засмя гръмогласно. „Такааа, значи има чувство да хумор, поне на нивото на третокласник. А вкусното беше сигурно нещо от сорта на благодаря. Изглежда ми като напредък .” Плюх си в пазвата и го връчих на стражите.

Вечерта седнах с колегите за да преосмислим тактиката ми. Цял час се мъчих над една кисела бира, даже изпуших две цигари от свещения запас лъки. Дали от жалост или защото се бяха заинтригували, колегите наистина искаха да ми помогнат. Хванал един свещник като боздуган Ваня ме убеждаваше да заплашим и да го притиснем в ъгъла, Гуру предлагаше да го подкупим с месо а Пер ми обясняваше психологическия профил на някакъв масов убиец и как полицията го докарала до самопризнания. Само Калин почесваше брадата си и накрая каза едно дълго:

— Абеееее…

Това напълно съвпадаше с моето мнение по въпроса. Роден в Утумно значи. Един стар, стар, преживял много неща орк. Не, другари, неее… Слязох долу в подземието и взех да го наблюдавам. Въобще не ми обърна и капка внимание.

На другия ден сцената се повтори — гледа тъпо в тавана и от време на време отговаря с „не”, но на мен вече ми беше ясно. Реших да бъда пряма и да спра жалката пиеска:

— Слушай ме сега, за нас вие — орките сте тъпи като животни, нищо не отбирате от елементарна култура, нямате никаква социална организация, живеете в мръсотия и смрад, храните се с леш и сурово месо, нямате никакви емоционална привързаност към нищо и изобщо нямате феа! Животни, разбираш ли — за такива ви имат всички. Злобни, опасни и безнадеждни животни. Ако това е така просто трябва да отървем Средната земя от вас. Разбра ли? Да ви избием.

Муцуната му рязко промени изражението си — очите му се свиха, ъглите на гротескната му уста се повдигнаха нагоре оголвайки ред остри и криви зъби. Той се поизправи, наклони се към мен и каза съвсем тихо:

— О, поредните богове. Смешници!

— Мамка му — викнах аз и скочих от стола— знаех си аз! Майната ви! Ходете на историята в гъза! Хич не ми пука за вас …

Така се ядосах, че направо ми причерня пред очите. А като се сетих как до сега ме правеше на маймуна и съвсем побеснях — като му треснах един между очите го проснах на земята. Как ме ядоса… мръсен гаден … ще го убия.

Дойдох на себе си малко по-късно. От което не ми стана по-добре и ръката ме болеше страшно. Отпуснах се на пейката и взех да я разтривам. Още ме беше яд. Най-вече на себе си за изпуснатите нерви. Напълно непрофесионално поведение. Почнах да се самоуспокоявам, че просто не ми е ден, И че все пак доказах че са интелектуално развити. Ирония! Господа! И-р-о-н-и-я! А вие ми говорите за ниско интелектуално равнище — моля елате вие поспорете с него! Кажете му Вие — аз съм добрия Дядо Коледа и сега ако слушкаш ще ти дам шоколадче, може даже да не те набия по дупето. Колко сме елементарни всички…

И в този момент знае какъв вятър довя елфите — Еру ми е свидетел, че това не беше подходящ момент за разговори с тях. Носят се като лебеди посред езеро вирнали дългите си шии. Очевидно имаха намерение да ме порицават в типичния си стил от сорта на: „Намираш ли за морално, считаш ли за естествено, дали е пристойно да разговаряш с орки пред хората, пък и не е ли непоносимо да им обещаваш да ги оставяш живи”. О, не … не искам въобще да започвам подобен разговор. Изправих се, погледнах Леголас в очите и му излаях:

— Тъпи били а? Нямали феа … Нещо друго!?

Очаквах да получа най-малко порция нравоучения, но той ме гледаше печално и разочаровано. Нещо не разбрах. Обърна се и излезе. Обърнах гръб на другите и се съсредоточих в гоблена с бялата хрътка.

Щом се останах сама се почувствах много уморена. Събрах сили и се закатерих по каменните стъпала нагоре към стаята си. По стълбите не срещнах никой. Никой не губеше малкото си време за почивка преди тръгване. Заболя ме главата, виеше ми се свят — на два пъти се ударих в стенните светилници, разположени твърде ниско по стените. Влязох, събух се. След малко някой почука тихо. Викнах му да влезе. Беше Елрохир. Облечен в дълга синя роба, извезана със сребро. Черната му коса вързана на някаква сложна плитка. Кога намират време за прически? Защо винаги аз изглеждам като паднала от някое дърво а те — никога? Той почтително изчака мислите ми да отлетят и плавно поклащайки глава каза:

— Видях, че ти доста се разтревожи и искам да ти бъде в помощ.

— Не, Елрохир, аз не се разтревожих а побеснях защото разбрах, че всички лъжете един през друг.

Тялото му се изпъна и той се намръщи. Изписаните черни вежди се свиха. Носът се вирна. Последва дежурното порицание:

— Липсва ти всякакво възпитание и въздържаност.

Не, не, забрави ги тия . Без оправдания.

— Не, не считам че трябва да се церемоня с нещата, които считам за неправилни. Възпитанието си ще показвам в балната зала на баща ти!

— Бих искал да го видя това възпитание. Искаш ли да чуеш за какво съм дошъл?

— Умирам да го чуя! — разположих се удобно назад.

— За орките, това, че нямат феа не е свързано с това, колко са умни. Феа е, нека го наречем „озарение” и съществата, които го имат са способни да творят красота и да и се наслаждават. Орките не са глупави, но нямат феа.

— Не си прав. Орките умеят да творят — те пеят. На теб тези песни едва ли ще ти се сторят красиви, но за тях са!

— Но техните песни са зли! Как може да са красиви!

— Хайде, хайде — а вашите бойни химни са добри — направо преливат от нежност и любов! И ти като ходиш да ги колиш като овце преливаш от любов! Нали съм виждала какво правите с брат ти като ги спипате — и в кланица няма такава гледка!

Този път той сериозно се разсърди, бузите му пламнаха, скръсти ръцете си зад гърба си и застана в разкрач. Познавам тази стойка. Липсва само мечът:

— Те нараниха майка ни жестоко, те причиниха страшно страдание на най-скъпото ни същество — гласът му премина почти в ръмжене — ти какво очакваш да правим с тях!

— С риск да си навлека вечния ти гняв ще ти кажа — да! Така е, вие сте имали своето право на отмъщение. Но оттогава вие сте избили хиляди от тях — хиляди— натъртих аз— Елрохир! Колко още ще са нужни за да Ви задоволят?

— Всичките — изрева той — всичките до последния!

Аз си мълчах, но вътрешно нещо в мен се преобърна. Ето го прекрасният принц на Ломидол, великолепният, прославеният от хилядолетия Елрохир. Погледни го — та той е един звяр, нито красив, нито благороден а болен, вманиачен убиец. Как хищно светят очичките му. Та той ще ги коли защото за него те са животни. Ще ги реже със съвършените си движения, ще ги пробожда с перфектният си меч, ще прави камари от трупове откъдето и да мине. Не, това не е отмъщение — това е начин на живот. Те се колят, постоянно, непрестанно, ежедневно се гонят и убиват, точат милиони литри кръв из цялата тази земя. Нищо чудно, че са такива изроди — друго едва ли може да се роди тук — в свят пропит от кръв и омраза. А аз го харесвах, наистина го харесвах, гледах го прехласнато в очите и мед ми капеше от ушите щом ми заговореше. Къде ми е бил акъла — сигурно между краката!

— Аз те харесвах — изстенах аз— аз те харесвах …

Рипнах като ужилена , изтичах от стаята, търчах из целия замък докато най-накрая не намерих Калин в една от стаите на подземието да подрежда епруветките с пробите. Направо викнах от вратата:

— Калине, ако ти кажа какво открих току-що няма да повярваш.

Той не на шега се стресна, хвърли епруветките и хвана за раменете:

— Какво има?

— Всички тук са едни психари, които просто живеят за да убиват — изстреля на един дъх аз.

Той ме бутна назад:

— Какво е това сега?! Я я се успокой!

— Но погледни, огледай се, виж какво става — има ли тук поне едно същество, което да не се занимава с война от детството си и чиято цел не е да избива враговете. Всичките — хора, елфи, гноми! И ние ще станем като тях — излизаш навън с единственото желание да колиш. Но ние сме учени а не касапи. Науката Калине, нейната цел е да направи света по-хубав.

— Чудесно, всичко е наред тогава. Ще победим и светът ще стане по-хубав.

— Но кого да победим — Саурон или орките? Защо да умират и орките. Какво толкова са извършили. Кой ги осъди вече? Не помниш ли — никой не виновен до доказване на противното. Всеки има право на защита — това са най-важните принципи на нашия живот! Имаше време, когато вярвахме в това, нали?

Той седна на стола, преметна крак въз крак и ми каза:

— Това е изопачаване на истината мила, трябва да се успокоиш.

— Няма научна категория „истина”, ние търсим факти а не истини и не можем да вземаме страна в конфликта. Орките трябва да оцелеят!

Той повдигна равнодушно рамене, явно се надяваше разговорът да приключи до тук. Приближих се и го бутнах по рамото.

— Слушай Калине! Та ти си учен! А не бог! Те не са животни и когато останат свободни могат да се развият. Та нима хората от юга не работят с тях, нима между тях не съществува някакво разбирателство — комуникация, социален контакт. Ние знаем, че те имат таланти. Могат да конструират машини и да правят оръжия. Дори го правят добре — разглеждал ли си колко здрави удобни са оръжията им. Те може би са добри за бъдещето на този свят.

Калин взе оставената епруветка, машинално раздруса съдържанието й. Мислеше, мисълта му блуждаеше в погледа.

— Добре виж, макар, че хич не ми харесва това, което говориш тук има някакви принципи, които не мога да пренебрегна . Аз не съм съгласен, но чумата да ме тресне, не мога да отрека правото ти — всеки е невинен до доказване на противното и всеки има право на защита. Имаш време — една седмица. Докажи го. И нека Еру ти помага защото само той може да спаси тезите ти.

Слязох долу в подземието и седнах пред килията на орка. Виждах как очите му светят от дъното на помещението. Седнал на пода и скръстил ръце. Мълчах и размишлявах, колко нищожни настина са шансовете ми, колко жалък е опитът ми да докажа, нещо което се струва абсурдно на всички. Да докажа недоказуемото. Да изградя от пепелта на вечната омраза образа на добрия орк, умния орк, полезния орк. Да убедя по някакви неведоми пътища поне колегите си, че те не са изначално повредени. Всъщност какво означава изначално повредени. И аз съм повредена, дай ми свобода и ще извадя очите на всички, които не харесвам като едното нищо. Че защо той да не го направи? Нашето общество потъпква това мило желание за саморазправа, а тяхното може би не. Кой е правият? Дали е по-добре да търпиш дразнителя вместо да го накажеш. Опитвам се за си го представя — ей сега отивам и удрям една на Еомер в самодоволната мутра. Мисълта беше чудесна, усмихнах се блажено. Засмях се, дори ми излязоха сълзички на очите.

— Силен удар имаш за дребно човече — неочаквано се обади той

Пак подскочих до тавана. Плюх си в пазвата.

— Ти си един голям грозен глупак — озъбих му се аз –Те настина ще ви избият и ще отидете на куково лято заедно със Саурон и простотиите му. Но не ми пука вече за теб. Каквото сте си надробили — сърбайте го. Ваше си е.

— Аз пък мислех да поговоря с теб. Не за друго, ами щото добре удряш. Попаднеш ли ми ще ти извадя очите за този удар.

Разсмях се здравата. Значи определено сме другари по душа. Пуснах една тежка въздишка и казах:

— Искам да знам за Саурон и за Мелкор. Ти би трябвало да си ги познавал.

— Да. Не знам защо сте се хванали за Саурон — той е книжник, вярно е, че не е със всичкия си, но поне ни позволява да живеем спокойно в земите му. За Мелкор, какво да ги кажа — зло, зло същество като всички от вида му. Много зло видяхме от него. И Саурон много пати от него. Като прие тяло, не му даваше да яде или да ходи по нужда седмици наред. На няколко пъти тялото не издържаше и умираше. Караше го да се облича в черни дрипи и да носи силмарилите под дрехата си за горят кожата му. Страшна гледка.

— А как изглеждаха те двамата?

— Ми като Вас, ама по-бели. Мелкор баш си беше прозрачен, косата бяла, очите като стъкло. Като се вбеси пораства — видях го как вдига ръцете си нагоре — и гласът му става като на земеслон.

— И той ви е карал да бъдеше лоши — ми се изтръгна от устата.

Оркът диво се изсмя и взе да бие с юмруци по земята:

— Плиткоумно същество си ти! Те се опитват да ни унищожат откакто съществуваме. Ние сме в постоянна война за оцеляване. Тя никога не спира. Ни ден ни нощ. Ние сме това, което сме — наричайте ни лоши, животни, изроди. Каква разлика. Не ми бай глупости — никога няма да стана елф.

— Разбира се, че няма да станеш елф. Но мисля, че започвам да разбирам някои неща. Какво стана, когато Мелкор падна.

— Ами после Саурон се изгуби. Аз поне не съм го виждал от много време защото се преместих в Мъгливите планини при роднини.

— И какво правиш тук тогава.

— Бих се в битката на Петте армии, след нея побягнахме съм Исенгард, бяха пуснали слухове, че Саруман щял да ни позволи да се скрием при него. Ама то ако беше толкова лесно …. Няма да ти обяснявам, защото е по-страшно и от Морготовото време.

Дожаля ми за него. Що тормоз е видял. Това беше истински омагьосан кръг. Няма значение кой е започнал пръв, всичко се повтаряше отново и отново — ние срещу вас и вие срещу нас. Няма ли шанс за помирение? Няма ли кой да направи първата стъпка?

— Добре, а пръстена, какво ще кажеш за него?

— Нищо не знам, тя тая история изникна тука напоследък. Колко време живея вече пък едва сега разбрах, че имало такъв пръстен.

— Лъжеш — викнах аз — и мажеш! И ти като всички останали. Саурон, милият той, толкова е добричък, че чак прави хората назгули и създава пръстен, събрал в себе си цялото зло на света.

— Тъпа жена — изкрещя той в отговор — не той а Моргот ви използваше за опитите си. Нали се мотахте нагоре-надолу, никой не се интересуваше от Вас! Паднахте му в ръчичките също като нас! Нищо не знаете за себе си лизачи на елфски гъзове!

А, вбеси ме. Направо ме вбеси. Хванах един от вардалящите се по пода камъни и го засилих по него. Камъкът със звън се удари в решетките и тупна на пода.

— Цялото зло на света е събрал — продължаваше да крещи оркът — сама го каза, глупава човечка, а не разбираш дори собствените си думи. Мисли ма! — изкрещя той и заблъска по решетките— Мисли! Кой е цялото зло на света! Не ми мигай — кой е тоя…

Обърнах се кръгом и тръгнах по стълбите. Не, не искам да те чувам, не желая. Това, което говориш не е вярно … не, не.

Не, не …не!

Изключено.

Обърнах се. Тръгнах наобратно. Иззад завоя го чух да мърмори.

— Да, да … той беше мъртъв. Сега си давам сметка какво му беше най-страшното — той беше мъртвец. Тяло без живот — без душа. Това е да няма феа, разбрах какво е да няма феа… ние не сме така, настина не сме… орокуен имат фея! — гласът му се носеше из коридорите и килиите на подземието.

Ходех насам натам, бутах се в хората, пуших — още две, и се чудех с кого да споделя, на кого да се доверя, да поискам съвет. След дълги колебания реших да се оставя в ръцете на съдбата. Седнах в съвсем празната в този час трапезария. Качих краката си на масата и запуших. Трета. Остават още двадесет и четири цигари. И край.

Първите, които влязоха бяха Леголас и Гимли. Гномът обясняваше на елфа значението на руните по брадвата му. „Това тук е майсторът, това е датата на производство, това е грамажът на желязната част, това е грамажът на среброто от инкрустациите в основата, видът и каратът на камъка. Всичко е точно и ясно обозначено. Иначе не може да се продаде — майстор дето не си отбелязва правилно стоката му се взима разрешителното за работа”. Най-накрая ме забелязаха. Леголас ме огледа почти гнусливо, обърна към мен тънкия си профил и се зазяпа в гоблена с бялата хрътка.

Стана ми много неприятно. Но решението беше взето. Поех въздух и рекох:

— Искам нещо да ви попитам момчета. Важно е. Как мислите, на кого в тази сграда може да има доверие един човек.

Гимли избухна в гръмогласен смях.

— Ха, ха … тролите да го стъпчат, това е отличен въпрос! Остроухи — ти имаш ли предположение — обърна се към елфа гномът, но след като не получи отговор го настъпи здраво по крака.

Елфът дори не трепна, обърна се към него и със спокоен глас отбеляза:

— Би трябвало на другите хора, но като се замисля, не съм толкова сигурен.

— Моето мнение е, малка сладуранке — облегна се на стола ми Гимли— е, че си намерила верните слушатели — брадат и дългоух са идеалното съчетание за доверено лице. Така винаги единия ще дебне другия и тайната ти няма да отиде далече.

Без да се замисля хванах крайчеца на брадата на гнома и я усуках около пръста си.

— Добре, вижте. Настина имам нужда да си споделя нещо. Може би е твърде необикновено.

Гимли кимна многозначително:

— Тъй като ти си изключително обикновена пришелка от неизвестно място с крайно обикновено поведение и ходиш облечена в обикновен мъжки панталон и носиш дрехи, от които се виждат обикновено всичките ти телеса, и се биеш обикновено, и говориш крайно нелюбезно обикновено, ние въобще не сме очаквали да чуем от теб нещо необикновено.

Леголас кимна одобрително.

Двамата се настаниха до мен, аз си събрах акъла и се опитах да им пресъздам разговора с орка. Разбира се не буквално, но най-важното. Опитвах се да бъде безпристрастна. Да не нервнича, просто да изложа една възможност и да ги убедя да я допуснат като такава. Когато свърших Гимли измърмори.

— Най-много от всичко ме притеснява, това че гадното създание няма никаква полза от тия лъжи — дали пръстена е Саурон или Мелкор, не подобрява положението, дори го влошава. Предлагам това да си остане между нас.

— Аз лично не вярвам и дума от това — каза Леголас— затова също предлагам изобщо да не се разгласява.

Готвех се да възразя, когато Гимли ме сръга в ребрата.

— И още нещо. Тъй като виждам, че си положително същество и искрено се вълнуваш от тия работи искам да ти кажа, че ние с орките воюваме откакто ни има. Ама и с елфите сме спирали да воюваме, само като се обединим срещу орките.

— Точно това вече май го разбрах. Вие просто не можете да живеете нормално. Никой не иска да прави първата стъпка за да спре войната.

Гимли кимна. Страшно ме изненада. Не очаквах подобно признание. Но не знаех какво следва:

— Всичко ще бъде наред когато ние си отидем — тихо се обади Леголас — всичко е заради елфите.

Дългите му бели пръсти се преплетоха и полегнаха върху плота. Силни, спокойни ръце.

— Елфите имат свой земя — продължи той — те ще си отидат във Валинор.

„Е, доволна ли си?” попитаха ме очите му.

— Това е крайно позиция— възразих му аз — ти си роден тук а не във Валинор. Израснал си под дърветата на Мраколес. Къде ти е местото тук или във Валинор?

— Във Валинор — упорито потвърди елфът.

И в този момент ми хрумна, че трябва да му го кажа. Не знаех дали е така, но толкова силно го подозирах, имах такава вътрешна увереност в това, че мисълта, че той ще тръгне натам ме уплаши. Елфите трябва да се защитят, те са рядък вид, та те ги прибират — унищожават ги.

— Не! Не трябва да ходите във Валинор! Недейте да ходите — никой няма да стигне до никакъв Валинор, това е клопка.

Леголас направо скочи на крака:

— Какви ги приказваш?! Да не си обезумяла!

Скочих и аз:

— Не съм обезумяла. Просто вашия свят, както и нашия е изтъкан от лъжи. Те ви прибират, почистват ви!. Искаш ли да ти докажа? Ела да слезем долу при орокуена и го попитай за това-онова. Аз не те съветвам да си заминаваш, настина…

И отново видях същата метаморфоза — лицето се изпъна в една безжизнена маска, в самия център на зеницата блесна една зверска светлина, устните пребледняха и той изръмжа:

— От кога смъртните люде започнаха да разбират толкова, че и съвети да дават на първородните — очите на елфа се свиха презрително.

Така. Ядосани елфи. Твърде често се срещах с тях напоследък. Отбой. Попетих се назад и излязох от залата. Много объркана, много ядосана. „Пуяк” крещях му мислено … а всъщност ме заболя.

И в този момент разбрах, че трябва да му го кажа въпреки забраната. От много време ние знаехме, не ние силно подозирахме, че Валинор не съществува. Още преди да тръгнем военните ни го казаха „Сори, но там няма такъв обект”. Сега увереността му ме уплаши, мисълта, че те всички изчезват, защото някой систематично ги прибира и ги складира в шкафа за да не пречат. Събира и унищожава за да изчисти терена. Не, принце, не знаеш какво говориш! Хванах го за ръкава:

Леголас рязко дръпна ръката си и скочи на крака:

— Какви ги приказваш?! Да не си обезумяла!

Скочих и аз:

— Не съм обезумяла. Просто вашия свят, както и нашия е изтъкан от лъжи. Те ви прибират, почистват ви! Искаш ли да ти докажа? Ела да слезем долу при орокуена и го попитай за това-онова. Аз не те съветвам да си заминаваш, настина…

Набирах се по коридора и ядосано ритах попадналите пред погледа ми мебели. Бях готова да се разплача, но в този момент, дали от изтощение или от невъзможност да понеса повече никакви емоции, се успокоих. Станах толкова спокойна, сякаш бях направена от кристал. Чист, прозрачен, светъл кристал. Светът престана да ме вълнува. Спомних си за кухнята, която смятах за изследвам. Взех си бележника и молива и тръгнах натам. Влязох в помещението и се огледах — беше много голямо, по стените висяха какви ли не съдове, горяха не една или две а цели три камини, на които се печеха различни меса. Всъщност имаше съдове и за други ястия … Съсредоточих се върху работата си. Минаваха часове търпеливо бъркане из скринове и кошници, опити за разговори с възрастна прислужничка, опитване на различни билки и изсушени плодове, разнасяне на всякакви видове инструменти, разглеждане на нещо като голяма мазна полуготварска-полувещерска книга с доста добре изрисувани картинки. Изведнъж Калин изникна до мен. Скулестото му лице изглеждаше изморено.

— Е, как върви кръстоносният ти поход.

— Направо казано е обречен.

— Моля? Да не би да чух, че се предаваш?!

— Да, не можеш да спасяваш удавници, които обичат да потъват.

— Значи все пак си говорила в орка.

— Да, и се казва орокуен. Това им е името.

— Аха. И те потъват — в гласът му се прокрадна насмешка.

— Не — ние потъваме. Със страшна сила.

Счетох, че след тази бърза размяна на реплики мога да си тръгна, но той ме хвана за лакътя.

— Арагорн дойде при мен с молба да те поукротя. Счита, че всяваш глупави раздори, разпространяваш абсурдни идеи и се занимаваш с глупости.

Вирнах показалчето си и с удоволствие му го помахах пред носа:

— Не, не така … ако има нещо, което съм причинила на Арагорн, моля да ми го каже в първо лице.

Наглостта ми беше оценена подобаващо. Без да ми даде повече думата той ясно ми разясни какво мисли за мен, кой е шефа тука и до къде ще го докарам така.

Мислех си какви са шансовете ми ако се сбия с него. Не, не го харесвах. Той не е като нас. По-скоро военен отколкото учен. Тъп, праволинеен, самовлюбен…

Зарязах го по средата на коридора и отидох да опитам пак да полегна. Сетих се, че утре тръгваме и сега е последния ми шанс за почивка. А аз отчаяно се нуждаех от нея.

Пред вратата ме чакаше някой в синьо. Нека да позная — Елрохир:

— Искам да разбира нещо. Няколко неща — ме посрещна той.

— Давай.

— Какво каза, когато излезе предния път и защо го каза.

— Не помня — отразях го аз.

— Лъжеш, познаваме когато го правите.

— О, да — изцъках аз— вярно, ако искаш да ми четеш мислите направо ще ти ги посготвя като шарени картинки. Ти си слагаш пръстите на слепоочията ми и започваш да гледаш. Знаеш ли колко е забавно.

Той възмутено поклати глава:

— Никога не съм правил такова нещо. Не знаех, че може да се получи.

— Шегувам се. Знаеш ли, че съм страшно уморена. Трябва да си почина.

— Не — отсече той — искам да знам, точно какво каза.

Пфу, упорити гадове. Поканих го да влезе. Той седна на ръба на кревата, аз се заех да се събуя, но после се сетих, че може би ми миришат краката. Засрамих се и седнах сконфузено. Толкова са чистички а аз … аз съм мръсна като прасе, от три дена не съм се къпала.

— Не помня точно какво казах, но смисъла беше, че преди те харесвах, а сега — не.

Той не ме слушаше. Беше се облегнал назад и мислеше за нещо свое.

— Дали сте нещо като нас? — каза той на някого в пространството — като мен, брат ми и сестра ми — нито елфи, нито хора.

— Не, съжалявам — измърморих аз — съвсем сме си хора. Чистокръвни. Ние изобщо нямаме елфи. Не че не ни се иска да имаме поне малко, но няма.

Той кимна. Помълчахме още малко.

— Може ли да остана тук и да си говорим?

Поразително. Тъжно. Непоносимо тъжно. Кимнах.

— Остани колкото искаш, има креват. Аз ей сега ще се върна, само да изтичам навън по една работа … Седи си спокойно.

Из пълзях от стаята и правейки зигзаги по коридорите излязох от крепостта, спуснах се в дола, свалих набързо дрехите и се метнах в реката. Ауууу студенооо! Едва не ми се пръсна сърцето!

Поплисках се малко да се сгрея, извадих сапуна от мешката. Измих се. Като излязох бях синя като небето и ченето ми тракаше с ясен и отчетлив ритмичен звук. Обух си нови гащи, нов потник, старите изпрах набързо, изцедих ги до последна капка и ги бутнах обратно в мешката.

А така… сега… да поразсъждаваме. Очевидно тук имат комуникативен проблем. Елрохир търси събеседник, който да му бъде равен. До този момент той е имал единствено брат си и сестра си, но хиляда години говорене … Но какви са отношенията му с другите елфи, на какво се крепи властта на баща му, който е още по-смесен от него? Ужасно странно. Но вземи и орокуена — и той има желание за комуникация, но няма представа как да я провежда. И двамата намират някакъв събеседник в мен. Защо? Отговори … прекъснах мисленият си диалог защото видях по отражението във водата, че някой се спускаше към мен. Стоях на открито и нищо не можех да направя… ей поне панталона да си бях обула… чувствах се адски неудобно.

Този някой се оказа Еовин. Тичаше надолу и русата и коса се вееше свободна на всички страни. Отпусна ми се душичката.

— Ей, ти, чужденката! Защо се къпеш в тоя студ — скара ми се набързо тя — да беше казала, вчера цял ден топлих вода, кой ли не се ми.

— Благодаря ти, но вчера въобще не се сетих за това, много се ядосвах, беше гаден ден.

— Вярно е, че беше гаден ден и мен просто ми писна от глупости. Брат ми и чичо ми се чудят, кой ще се направи на по-интересен. Преди се ръфаха като кучета, сега са като влюбени гълъбчета.

— Уу, грубо. Та това е много хубаво, нека се радват, и без това малко им остана.

Тя се стъписа и пребледня като платно:

— Ехо, кво ти е.. ей, ей … добре ли си? Нищо не съм казала!

— Те ще умрат! — викна тя.

— Не, кой е казал такова нещо? Аз изобщо … ама моля те, съжалявам, нямах това в предвид

— Не, не … не се отмятай, вие знаете бъдещето и не говорите празни приказки. Сега няма нужда да ми замазваш очите.

И тя бясно се закатери нагоре по дола. Пак забърках каша и половина. Обух си панталона и тръгнах обратно. Какво да и кажа сега — че няма да умрат. И това е вярно — Еомер например няма да умре …

Върнах се обратно в стаята. Елрохир стоеше край прозореца. Седнах на кревата, скръстих си краката и започнах да му разказвам за нашата зооложка Елън Голденбърг, и за добрия стар литератор Бернхард Вагнер, които паднаха от стената на Шлемово усое. Разказах му как Берни пиеше по литър вино на един дъх и като се напиеше почваше да разказва оная приказка на Братя Грим, дето войника играл карти със смъртта и я вързал на едно дърво. Обясних му и как той обичаше Елън, как мило и помагаше да повдигне кръглото си дупе, когато се наложи да пълзим из урвите. Ставаше ми все по-тъжно и мъчно за тях. Представях си, как той се е затичал да и помогне, когато конят я бутнал долу, как я е държал със сетни сили и крещял за помощ, преди двамата да полетят надолу в пропастта. Викал, викал … а ние го чухме , но твърде късно.

А после той ми разказа за един червенокос като мен елф, казвал се Карантир и живял някога много, много отдавна, той открил едни човешки деца в гората, намерил родители им и ги отвел при тях, а те го предали на Врага и го убили, заедно с всичките му другари. Направили му засада и го накълцали го парчета.

Когато свърши разказа си беше вече много тъмно. Тази нощ сънувах един елф, определено беше елф, но кой знае защо — червенокос — косите му с цвят на мед. Това се виждаше нормално — останалото, лицето, тялото бяха превърнати буквално в кървава пихтия. Един накълцан, тотално разфасован, кървав червенокос елф. Какъв кошмар. И така целия в кръв той повтаряше името си: Карантир, Карантир, Карантир…

Събудих се цялата в пот, с вик на уста … беше още нощ, но в мрака вече прозираше събуждащата се светлина на слънцето. Огледах стаята. Елрохир го нямаше. Заспах пак и не сънувах нищо. Събуди ме бойната тръба.

На закуска заварих целият ни наличен състав — ботаникът Пер Густавсон, лингвистът Гурапаран Сундарлингам, географът Иван Коробко и химикът Калин Костов. Присъединих се към тях аз — антропологът. Приседнах скромно острани. Пер, гледайки жалната ми физиономия, дружески ме прегърна в огромната си прегръдка. Иван пренебрежително махна с ръка:

— Не притеснявай се, не е толко зле, опитва се научи елфи пие водка.

Последва гръмогласен смях. От всички ни Ваня говореше най-зле — изобщо не можеше да се оправи дори с общия език.Говореше безобразно, но затова пък много упорито.

— И тя не са плаши от орк защото има къщи питбул, аз лично виждал. Това още по-страшно.

Ново избухване.

— Ваня, ти май си решил да се забавляваш на мой гръб днеска — боднах го аз — но не знаеш до къде се простира вредното ми влияние — хвърлих един поглед на Калин.

— Аз не знам до къде? — възмути се Ваня — два елфа вече идвали пита за водка!

Сутринта стана прекрасна, смяхме се до сълзи, чувствахме добре заедно и поне за малко забравихме за смъртта на Елън и Бернхард. Тя ни бе отчуждила, изплашила и раздалечила. Всеки го преживяваше тайно и скрито от другите, самообвиняваше се, търсеше оправдания. Щеше да мине много време преди да позабравим, но никога нямаше да бъдем същите ентусиазирани, изпълнени с трепетни очаквания за чудеса идиоти. Никога.

Арагорн наистина дойде. Приседна на пейката и взе да ни оглежда под ред. Много пъти бях чувала за хора, които има „сиви очи”, но за първи път виждах такова нещо на живо. Сиви очи. Много необичайни, стряскащи. Някак нечовешки. Втренчени и пронизващи. Тръпки ме побиха. Имаше добре различим белег на челото и доста дълбоки драскотини на носа. Кожата му носеше силен загар, а в косите сред черните блестяха множество вече побелели кичури. Изглеждаше необикновено спокоен. Усещах, че обмисля какво точно да ни каже. Или по-скоро избира на кого да го каже. Повъртя глава, повъртя и се спря на Калин:

— Днес аз, синовете на Елронд, елфът Леголас и джуджето Гимли ще поемем по Пътя на Мъртвите …

Ясно дочух в ума си думите, които той пропусна да каже накрая „защото така трябва”. Почувствах как се изпълвам с уважение. Няма друга по-висша причина от простата необходимост и само най-умните от хората го осъзнават.

Погледнах Калин. Той го гледаше в очите без да примигва. Между двамата сякаш струеше мощен сноп светлина. Калин кимна. Арагорн стана и си отиде.

— Калине, наистина ли … — пръв се окопити Гуру — ти не знаеш какво те очаква.

Калин кимна и разпери ръце. Не изглеждаше уплашен, само сякаш малко замаян. Той настина тръсна с глава, разтри очите си и каза:

— Абееее…

И както винаги беше прав. Но, „онзи” път. И преди съм знаела, че това е над моите възможности — всичко друго може, но мъртви — не, достатъчно. Знаех и мнението на колегите си … но Калин. Не, той не бе като нас.

Излязох малко на въздух и взех да зяпам роханци, щуращи се из двора кой с каче вода, кой с кон, кой просто така на разходка. Да, всичко отговаряше на това, което ни разказваха текстовете. Само дето там бяха пропуснали да споменат за мазните коси, развалените зъби и повсеместната миризма на конски фъшкии. Но най-ценното в тях бе, че бяха свободен народ. Истински свободни, изпълнени с презрение към всеки глупак завързан за някакви пет метра земя, които кълве до смъртта си. Те бяха братя на вятъра и синове на небето. Волни умове.

Няколкото монументални крепости, пръснати из територията им не бяха тяхно дело а строежи на древни хора, обитавали в далечното минало тези територии. Кои бяха те, що за велики познания се криеха зад тези фантастични сгради можех само да гадая. Самите роханци нямаха никаква представа за това.

Седях си наслаждавайки се на нежното докосване на утринното слънце, когато чух неприятен шум. Двама рохански войници изкарваха някакъв човек от една врата. Те здраво го налага, ритаха и бутаха. Той постоянно падаше, биваше вдиган и отново събарян на земята. Гледката беше отвратителна и просто не се стърпях да не се намеся.

Тръгнах натам и без да се бавя се вмъкнах между тях, така че бития остана да лежи зад гърба ми.

— Момчета, какво става? Защо го налагате така този?

— Ти пък кво си се загрижила за това прасе. Нека мре — тръгнаха към мен те.

— Е, добре де, добре де — избутах ги обратно — кой е все пак.

— Абе ти да не си откачена, а се махай — кресна ми единия от тях. Имах вече ясното усещане, че ще ми се наложи да го халосам по главата. Но не се наложи.

Дворът се изпълни с един познат ми звучен гласец. Не разбирах какво точно се говори, но тонът беше просто красноречив. Тази Еовин … какъв човек е тя, наистина кръвта вода не става. Набързо постави всеки на мястото му, двамата отворковци изчезнаха като дим. Еовин слезе по стълбите и се загледа причината за конфликта, която все още седеше на земята.

Загледах го и аз. Причината беше ниска, но широкоплещеста, с дълга тъмна и ужасно мазна и сплъстена коса. Имаше ясно изразено оръфан вид. Беше свел глава и не виждах лицето му. Еовин изкомандва нещо, и той рязко вдигна очи. Очите бяха черни, черни … толкова черни, че не се виждаше зеницата. Чертите малки, деликатни. Беше добре брадясал и кръвясал, но въпреки това не изглеждаше като някой, който се препитава с бой с тояги.

— Кой е той — попитах Еовин.

— Боклук от диваците. Хванахме го в плен на Шлемово усое. Казах им да го обесят още вчера, не знам защо е жив още. Ей сега ще го разчистим.

— Чака, чакай … — размахах ръце аз — дай да го питам нещо. Нали ме знаеш, все въпроси задавам, хайде почакай малко …

Тя изсумтя презрително и тръгна към другия край на двора. Пленникът беше мой. И какво да го правя. Той едва ли знае поне общия език. Реших да си ходя. Едва направих няколко крачки и някой ме хвана за дрехата. Обърнах се с намерението да ударя, но той вече беше отскочил няколко крачки назад.

— Не ме оставяй — каза ми той съвсем понятно — те ще ме убият.

— Съжалявам, но не мога… — вдигнах ръце.

— Моля те, знам, че се интересуваш, кой е направил тази крепост, видях те как я наблюдаваш. Аз знам.

— А ако лъжеш.

— Ще ме убиеш нали съм ти в ръцете.

Този нещо много бързо се ориентираше в пространството. Твърде подозрително.

Тръгнах нататък, но той ме следваше неотлъчно. Най-лесно беше да викна и край … но не можех да постъпя така. Реших да не му обръщам внимание. Все някой щеше да си го прибере.

Тогава Ви видях скупчени в единия край на двора — говореха си тихо, допиваха последните глътки вино. Ужасно ми се дощя да прегърна Калин и да го помоля да ми прости всичките простотии. Още щом ме видя той тръгна към мен. Увиснах му на шията и една сълза се търколи по бузата ми:

— Ехехе, сега — каза смутено той.

— Извинявай, просто много се вълнувам.

— Не се вълнувай толкова — намеси се един звучен глас. Беше Арагорн — той е голям човек, много силен човек. Вие сте изключителни хора. Дар на валарите за нас!

— Знаеш ли какво ще ти кажа пък аз — усмихнах му се аз — ти ще успееш!

— Надявах се да ми го кажеш. Вие знаете бъдещето, но ти единствена се осмеляваш да ни го казваш.

— Правя го без да искам, пък и не е в това работата. Бъдещето се познава лесно когато видиш такава група от храбри и достойни мъже.

Той се усмихна мило:

— Благодаря ти червенокоске. Ти ще ми донесеш късмет. Нали?

Кимнах и се усмихнах. Сега разбирах каква власт има този човек над всички останали. Как въздействаше мекият му глас, как пронизваха сивите му очи. Как спокойното му и ведро лице те караше да вярваш и да се подчиняваш на всяко негово желание. Не, човек не става такъв, той се ражда такъв…

Тръгнах да си вървя, когато пред мен се изпречи Леголас възседнал коня си.

— Предупреждавам те, че някакъв странен тип те наблюдава иззад ъгъла.

— Знам, няма страшно.

— Не знам, притеснява ме да не ти навреди. Аз искам да се извиня за поведението си вчера. Независимо дали съм съгласен или не, не мога да си позволявам да се държа така недостойно. Не ми достига ни мъдрост и ни просветление.

— Остави това сега — махнах с ръка— всички губим от мъдростта си, когато сме напрегнати. Но искам да те помоля, знам, че съм досадна, но помисли за това, което ти казах. Казвам ти го за добро, защото ме е грижа за Вас.

Той не каза нищо, но лицето му стана някак печално. Мисля, че разбирах какво си мисли. „Колко ли долу съм паднал, щом някаква хлапачка се грижи за мен”. Реших набързо да сменя темата:

— А да знаеш за някакъв червенокос елф. Май няма много такива сред вас? Дали си спомняш нещо за някакъв убит по ужасен начин червенокос елф?

— О, да … това ми говори нещо. Баща ми е споменавал за едно семейство нолдори дошли от Валинор — няколко братя все червенокоси. Някакви хора ги предали, направили им клопка и били избити. Много неприятна история…

— Мисля, че започвам да разбирам. Хората го предали и го убили — но какво общо имам аз освен, че съм човек. Той дойде в съня ми и повтаряше името си.

Той повдигна вежди.

— Попитай Митрандир, когато имаш възможност. Той е по-наясно с тези неща. Или просто почакай, може и да разбереш.

— Доста мъчително ще бъде това чакане — промълвих аз и му помахах за сбогом.

След няколко часа и роханските конниците започнаха един по един да напускат стените на крепостта и тогава аз се сетих за орокуена. Обещах да го запазя жив. Тръгна ли си той ще умре. Нямах избор — дадох дума! Слязох долу в подземието, пратих стареца, останал единствен тъмничар и отворих килията. Поведох орокуена нагоре, заведох го в дола, отвързах му ръцете и му казах:

— А сега беж! Бегай колкото можеш — всичко е в твоите крака.

Той изобщо не се трогна от жеста ми и без да губи време в благодарности се метна към реката. А аз тръгнах на обратната страна. След няколко секунди ясно чух, че нещо се приближава зад гърба ми, мълниеносно изтеглих меча и се обърнах с пълен замах. Орокуенът спря на метър от мен, стоеше леко прегърбен и дишаше тежко. Стоях, стисках дръжката на меча и се питах какво следва сега. Той се поизправи, изръмжа нещо непонятно и каза:

— Ти искаш да докажеш, че орокуените са като всички други народи по тази земя.

Стъписах се.

— Е — продължи той — сега ти се открива прекрасна възможност. Оставам с теб.

Разтръсках глава:

— А, не … моята отговорност за теб свършва до тук. Не стига, че те освободих, а ти сега и циркове ме разиграваш.

— Ти не разбра, аз оставам при теб за да ти служа и да се бия на твоята страна.

Днеска очевидно ми вървеше на необичайни компаньони. Доверие на орк? Безумна работа. Но как да получиш ако не дадеш — обади се съвестта ми. А шанс? А всичките онези хубави приказки дето ги изприказва на Калин? Бошлаф? Засрами се!

Костваше ми страшно много, но се напънах да се самопрескоча. Засилих се отдалече, виждах тънкия бръснач на линията отбелязваща всичките ми страхове и скочих. Успях. Махнах с ръка и му казах:

— Хайде влачи. Тръгваме, дойде му времето.

В крепостта вече нямаше почти никой. Само моите хора ме чакаха търпеливо. Видях ги как хлъцнаха щом влязохме с орокуена, но не казаха ни дума. Не мога да ви кажа колко им бях благодарна за това…

Лиза Мороз

Още за автора