Преди много години в една далечна галактика…
Войната за галактиката „Средна земя” продължава. Мордор поглъща под влиянието си все повече независими до този момент системи, като Харад. Въпреки загубата на стратегически важния съюзник Исенгард, Мордор е на път да завладее Галактиката и да формира империя, която да управлява със страх и терор. В същото време хобитите Фродо и Сам продължават своя поход във вътрешността на системата Мордор, към далечната планета Ородруин…
Орбиталното пространство около планетата Исенгард беше пълно със станции тип „Ент” и беше почти невъзможно да се мине покрай тях. Но когато корабите на Гандалф, Леголас, Арагорн, Гимли и Теоден, предвождащ немалка роханска ескадрила, изскочиха от хиперпространството, ентите се разместиха така, че те да могат да минат безпрепятствено.
— Ето ви и вас — обади се по интеркома свеж глас. Гандалф включи визуалната връзка и на монитора се появи образът на Пипин.
— Е, забавихте се — допълни друг глас. Това беше Мери — Наложи се да превземем Исенгард без ваша помощ.
— Имахме тежка битка в Роханската система — обясни Гимли и се засмя — А вие какво правите тук? Търсихме ви къде ли не.
— Друг път ще ти разказваме — каза Пипин.
— Да — допълни Гандалф — Сега трябва да преговаряме със Саруман.
— Да преговаряме? — учуди се Гимли — Що просто не взривим кулата?
— Ортанк все още има много силен щит. Ще издържи на всякаква атака. Последвайте ме.
Корабите на Задругата приближиха към кулата, която се извисяваше над атмосферата на планетата и представляваше дори в този миг на разруха нещо невероятно. Гандалф включи интеркома на общите честоти.
— Джедай Гандалф вика Саруман. Саруман, обади се.
Тишина.
— Саруман, дошли сме да преговаряме за условията за капитулацията ти. Предай се доброволно.
— Или какво? — чу се сърдитият глас на тъмния джедай.
— Ти загуби. Предай се и ще бъдеш съден справедливо от Джедайския съвет.
— Не можете да ме накарате. Вървете си.
— Е, явно ще е по-трудно, отколкото предполагах — каза си Гандалф и отново включи на общия канал — Нека бъде както желаеш. Чувствай се свободен да отидеш където пожелаеш. Ако искаш иди и в Мордор. Няма да те спра. Но ми предай командния жезъл на Ортанк.
От другата страна Саруман мълчеше. Накрая рече:
— Да ти предам жезъла? Сигурно ще поискаш и лазерния ми меч да ти дам.
— Лазерния меч е оръжие на джедая.
— Но аз използвам двоен червен лазерен меч — каза Саруман — Ако това ти говори нещо.
— О, не — отвърна му Гандалф — Не можеш да станеш сит само като си смениш меча. Трябва да не изпитваш никакъв страх. А аз чувствам много страх у теб.
— Ти си глупак, Гандалф — просъска тъмният джедай.
— Чувствай се прокуден, Саруман, предателю. Повече не можеш да използваш командния жезъл.
Откакто бе сразил разрушителя „Балрог”, Силата у Гандалф беше станала много по-голяма. Той се съсредоточи и проби защитата около командния жезъл, която Саруман беше наложил. След това жезъла се пръсна на безброй парчета.
Саруман изпищя неистово.
— Вече не си господар на Ортанк — каза в заключение Гандалф.
В следващия миг, за по-малко от секунда, защитното поле около Ортанк падна и отново се вдигна. Никой не беше готов да реагира на това мигновено събитие. Към кораба на Гандалф летеше ракета и джедаят трябваше да вложи всичката Сила, която владееше, за да спре. Наистина неочаквана атака от страна на Саруман.
— Изтеглете се на безопасно разстояние — нареди Гандалф и всички започнаха да отстъпват. В следващия миг в интеркома се разнесоха виковете на Саруман. Явно не беше разбрал, че връзката не е прекъснала. Караше се на Грима.
— Какво направи?! Защо изстреля точно „Палантир”?!
— Реших, че зарядът му ще е достатъчно мощен, за да унищожи кораба на джедая…
Пипин също чу думите. Той бавно се приближи до ракетата и я огледа.
— Отдръпни се, Пипин — каза Гандалф и започна с помощта на Силата да разглобява ракетата. Накрая го откри — топка, голяма колкото човешка глава — Всички да се отдръпнат — заповяда джедаят — може да се взриви.
След като останалите се отдалечиха, Гандалф придърпа сферата с притеглящ лъч в единия от хангарите на кораба си. След това я разгледа. Системата „Палантир” беше една от най-добрите за далечни връзки. Осигуряваше кристален образ, без никакво забавяне. Но поддръжката ѝ струваше скъпо. Освен това бяха произведени много малко бройки. Останалите палантири бяха изгубени и никой не знаеше къде са. Но Гандалф беше разбрал, че единият се намира в Мордор, под властта на Саурон.
Скоро щяха да потеглят обратно към Роханската система. Решиха преди това да спрат в една близка ненаселена система за почивка. Приземиха се на третата планета, където имаше подходяща атмосфера.
През нощта Пипин се събуди. той тайно се промъкна до кораба на Гандалф и откри палантира. Какво толкова специално имаше у него? Хобитът се втренчи в сферата. В следващия миг всичко сякаш се преобърна. Ярка светлина изпълни сумрачното помещение и една мрачна фигура се появи в сферата. Пипин веднага го позна — беше го виждал на холограма. Саурон!
Пипин изкрещя. Беше достатъчно силно за да събуди Гандалф, който беше извън кораба. Джедаят бързо дойде и издърпа хобита извън обхвата на Палантира.
— Той е тук — тресеше се Пипин.
— Спокойно, това е само холограма. Не е тук.
— Но ме видя — не преставаше хобитът.
— Какво му каза? Какво видя?
Пипин се сви на едно кресло.
— Видях Мордор. Готви се за войната. Събрали са огромна армия от оркски дроиди.
— Не трябваше да го правиш — кресна му Гандалф — Излагаш всички на риск. Най-вече себе си.
— Той мисли, че съм при Саруман. Навярно мисли, че Пръстенът е у мен.
— Вероятно — съгласи се Гандалф.
Останалите вече се бяха събудили и дотичаха да видят какво става.
— Арагорн — каза Гандалф — Продължавайте пътя незабавно. Аз и Пипин трябва спешно да потеглим към Гондор.
— Толкова бързо? — учуди се Арагорн.
— Веднага — потвърди Гандалф — Пригответе кораба. Потегляме.
Час по-късно корабът на Гандалф беше скачен с малкия изтребител на Пипин и двамата направиха хиперскок към системата Гондор.
Минас Тирит беше столицата на системата Гондор. Планетата беше известна още под името „Бялата Планета”. Като исполин от екватора се извисяваше огромната кула, която подобно на Ортанк излизаше над атмосферата. Градът, който също се казваше Минас Тирит, заемаше малко повече от половината планета и беше покрит с плътен щит. Основният генератор на щита се намираше на Бялата Кула. Щитът покриваше града на седем нива, като всяко следващо ниво беше по-малко от предишното. Така седмото ниво защитаваше само кулата и намиращата се около нея в радиус от няколкостотин мили Цитадела. Но за да се стигне до Цитаделата трябва да се преминат и останалите шест нива на щита. Освен основния генератор съществуваха и хиляди по-малки, които бяха разпръснати из града. Те укрепваха огромния щит, но позволяваха около тях да се образуват незащитени зони, които бяха запълнени с безброй оръдия. Невъзможно беше да се кацне директно в града. Около него имаше стотици малки космодруми, където пътниците паркираха корабите си и се отправяха към вътрешността на Минас Тирит с предложения им транспорт. Но беше предвиден и един единствен портал, достатъчно голям, за да влезе през него звезден разрушител. Този портал се охраняваше строго и не се отваряше за всеки.
Но когато Гандалф и Пипин пристигнаха на Минас Тирит не им беше отказано да минат през Големия Портал, известен още просто като Портата.
— Лорд Денетор ви очаква — проехтя гласът на дежурния по интеркома.
— Благодаря — отвърна Гандалф когато щитът около Портата беше свален за кратко колкото двата кораба да минат през него. Навътре в града имаше още такива портали, разположени при всеки кръг.
— Кой е Денетор? — попита Пипин.
— Той е наместникът на Гондор — обясни старият джедай — Той е бащата на Боромир. Така че не му споменавай за това, че Боромир е мъртъв, разбра ли?
— Разбрах — отвърна хобитът.
Малко по-късно пред двамата беше отворена и последната порта в щита, водеща към Цитаделата. Корабите се приземиха на вътрешния космодрум и Гандалф и Пипин поеха към кулата, извисяваща се на десетки километри над главите им.
Тронната зала беше осветена, но това беше светлината на някаква обреченост. От двете страни бяха наредени холограми на древни владетели на системата Гондор. Тронът в дъното беше на висок пиедестал, но беше празен. В подножието му имаше малък, обикновен стол, на който седеше старец.
— Привет тебе, лорд Денетор — поздрави Гандалф.
— Отново идваш в мрачен час, Митрандир — отговори старецът — Когато войната с Мордор чука на вратата. Когато загубих сина си, Боромир.
— Значи вече си научил — каза джедаят.
— Нима смяташ, че не съм се досетил, когато беше получен далекообхватният сигнал „Гондорски рог”, който изведнъж заглъхна?
— Аз видях гибелта на Боромир — намеси се Пипин — Той загина за да ме спаси. Аз съм готов да служа на Гондор, лорд Денетор — и хобитът коленичи пред стола на наместника.
— В такъв случай повтаряй след мен — и Денетор започна да произнася клетвата за вярност, а Пипин я повтаряше след него, дума по дума:
— Заклевам се да служа на лорд Денетор и на Гондор в светлина и мрак, в живот и смърт, докато владетелят ми върне дадената дума или смъртта ме отнесе, или дойде краят на Галактиката. Изричам го аз, Перегрин Тук от системата Графството.
— Е — рече накрая Денетор — Вече си воин на Минас Тирит. А сега ми разкажи цялата си история.
И Пипин разказа всичко. А когато свърши Денетор пусна него и Гандалф да си починат в отредените им покои. В това време Пипин беше вписан в централния компютър като доброволец, присъединил се към гондорската армия в столицата. По-късно един воин, Берегонд, дойде да му разкрие основните кодове за достъп, както се полагаше на всеки.
И Берегонд показа много на Пипин. Надникнаха през големия телескоп и видяха последната планета от системата, Осгилиат. Това беше двойна планета, която беше страж на цялата система. Отвъд нея започваше коридорът Андуин, по който Пипин вече беше пътувал. Следваше малката независима система Итилиен, а отвъд нея беше Мордор.
— Силите ни са недостатъчни — говореше рицарят джедай Арагорн — С такава сила можем да помогнем на Гондор, но не можем да спечелим войната.
— Това е всичко, с което разполагаме — отвърна му Теоден — По-добре е от нищо. Малко по-добре.
— Не могат ли да се съберат още хора? Още рохирими?
— Това е всичко.
Преди броени дни роханската армия беше отлетяла от Десетата планета и сега беше установила лагер в една малка ненаселена система. Още в Шлемово Усое към тях се беше присъединил неголям отряд джедаи-скиталци, както ги наричаше Арагорн. Това бяха джедаи, които живееха предимно по Външния ръб на Галактиката и не се подчиняваха на Джедайкия съвет, но все пак живееха по законите на Силата.
— Каква е тази луна? — попита Арагорн, докато гледаше странното небесно тяло, което изгряваше от хоризонта. Сякаш нещо се беше случило, сякаш от луната лъхаше на смърт.
Към джедая се приближи Еовин, племенницата на крал Теоден.
— Това е Луната на Мъртвите — обясни тя.
Древна легенда разказваше за мъртвите. Това били последните останали джедаи от таен орден. Този орден ги обвързвал с редица клетви, които не могат да бъдат нарушавани. Според една от тях ако някой джедай даде обещание, той трябва да го изпълни, дори след смъртта си или душата му няма да види покой никога. Тези джедаи се бяха заклели на крал Исилдур, чийто наследник е Арагорн, във вярна служба. Но му изменили и минали на Тъмната страна. Тогава Исилдур ги прокълнал да съществуват в страдание докато не изпълнят клетвата си. Един ден те ще бъдат призовани отново. Тогава те се оттеглили на тази луна и никой повече не чул за тях.
— Само наследникът на Исилдур може да ги призове — завърши Еовин.
— Легендата за Мъртвите — прошепна Арагорн — Не знаех, че сме толкова близо до тази луна. Дали легендата е истинска?
— Никой не знае — отвърна кралската племенница — Откакто джедаите се оттеглили на тази луна никой не е стъпвал там. Никой не е имал смелостта.
— Аз трябва да отида — и Арагорн закачи лазерния меч Нарсил на колана си.
— Твърде рисковано е, знаеш го — опита се да го спре Еовин.
— Трябва ни още сила. Тази сила може да се окаже решаваща. Все пак ще тръгна.
— Разбира се…
Арагорн говори известно време с Леголас и Гимли.
— Разбира се, че ще те последваме — каза елфът.
Джуджето погледна към луната и потрепери.
— Къде ще ги търсим?
— Нямам представа.
— Ще дойда с вас — каза Гимли и нарами лазерната си брадва — Да вървим.
— И ние сме с теб, Арагорн — каза Халбарад, един от скиталците.
И корабите излетяха от планетата и се отправиха към близката луна.
Беше мрачна, сякаш мъгла я обвиваше. Още с приближаването повечето уреди изключиха сами и не пожелаха повече да проработят. Там долу се видяха покритите с прах изтребители на джедаите-отстъпници. Бяха хиляди. Луната изглеждаше пуста. Дали някога е имало живот на нея или орденът сам е избрал съдбата си, като е дошъл именно тук?
Най-сетне се приземиха и излязоха от корабите. Атмосферата позволяваше да се диша, но въздухът беше тежък и неприятен, сякаш беше отровен от нещо.
Луната беше нереално тиха. Нито един звук не идваше и сякаш дори стъпките потъваха в тишината. Стояха пред каньон.
— Клетвопрестъпници — каза най-сетне Арагорн — Призовавам ви да ме последвате. Отвъд този проход е камъкът Ерех. Ще ви чакам там, аз, Арагорн, наследникът на Исилдур.
И след това влезе в прохода. Останалите го последваха. Нещо се движеше зад тях. Нещо тихо и невидимо. Единствено можеше да бъде усетено.
Мъртвите ги следваха. Бяха призовани и сега отиваха към камъкът Ерех.
Когато минаха прохода, Арагорн се обърна и погледна. Сега зад отряда се виждаха тъмни сенки. Силуетите на отдавна измрелите джедаи.
— Силата е все още у вас — каза Арагорн — Орденът ви е научил да я владеете и след смъртта.
— Защо ни призова? — попита един тежък задгробен глас, който се запечата в съзнанието на всички.
— Вие сте клетвопрестъпници. Не ще видите мир докато не изпълните клетвата, която сте дали пред Исилдур. Сега аз, Арагорн, ви призовавам на битка. Сетне ще ви освободя и ще има мир за вас, джедаи.
И той се обърна и се отправи към кораба си. Леголас, Гимли и скиталците го последваха. А зад тях тръгнаха мъртвите.
И армията, предвождана от Арагорн, потегли на бран.
А на планетата продължаваше съборът на рохиримите. Наблизо имаше масивна крепост, която се наричаше Черноден, но никой не пристъпваше към нея.
— Господарю — капитанът на стражата вървеше към Теоден — Дошъл е вестоносец от Гондор.
— Нека дойде — обяви кралят.
Вестоносецът дойде при кораба на Теоден и го поздрави.
— Кралю на Рохан. Древен съюз свързва нашите системи. Сега, в този миг на война, Гондор моли за помощ и подкрепа. Нося символът на нашия съюз. Символът на войната.
И той извади красиво изработена червена стрела.
— Значи Гондор е в крайна необходимост — заяви Теоден — И Рохан ще се отзове!
Думите му бяха посрещнати с вълна на възторг и одобрение.
Сетне Теоден извика Мери и му каза:
— Потегляме на война. Ти не можеш да дойдеш. Най-добре се прибирай в своята система.
— Но господарю… — заекна хобитът — Имам изтребител. Мога да се бия не по-зле от рохиримите…
Роханските бойни кораби бяха значително по-големи и мощни от малкия изтребител на Мери.
— Утре ще потеглиш към Графството. Това е последната ми дума. Това е заповед, Мериадок.
В този миг сякаш всичко свърши. Пипин отиде на война в Минас Тирит, Сам и Фродо, ако бяха живи, бяха някъде в Мордор. Само той, Мери, беше отритнат и трябваше да се върне у дома.
Хобитът се отправи към изтребителя си. Ала той не беше там, където го беше приземил. Нямаше го никъде.
— Къде…
— Тихо — чу един женски глас.
— Еовин? — попита Мери.
— Аз прибрах изтребителя ти в хангара на моя кораб. Крал Теоден иска и аз да се върна, да отида в Едорас. Но аз смених кодовете на кораба си и сега съм един вид с нова самоличност. Никой няма да разбере, че съм сред бойците. А ти, ако още желаеш, можеш да дойдеш с мен, на борда на моя краб.
— Да — прошепна Мери. И силите му се възродиха.
В този ден старият съюз между Гондор и Рохан беше подновен.
Двата оркски изтребителя се носеха към вътрешността на Мордор.
— Тръгнали са на война, г-н Фродо — за кой ли път простена Сам, като си спомни за армията, напуснала бойната станция „Минас Моргул”.
— Да Сам — отвърна му Фродо — Към Гондор. Тежки времена настават за Бялата Планета.
— Точно за това не трябва да се проваляме. Скоро ще навлезем в орбитата на планетата Ородруин. Трябва да намерим как се включват допълнителните щитове срещу горещина…
Неудобството на оркските изтребители идваше от това, че нито един уред не беше надписан. Орките се произвеждаха с вградена памет, която знаеше кое къде е още преди дроидът да бъде активиран. Но хобитите бяха живи същества и за пръв път се качваха в такъв кораб. Не знаеха, трябваше да налучкват.
— Готово — извика в един миг Фродо и забеляза как люковете му потъмняват и поглъщат голяма част от светлината на двойното слънце на системата Мордор — Сам, бутоните в дясно от теб. Точно под запалването на двигателите, търсиш светло зелено копче.
— Намерих го, г-н Фродо, благодаря. Сега да се отправяме към планетата.
Току що бяха навлезли в орбитата на Ородруин, но планетата се намираше от другата страна на слънцата. Трябваше да заобиколят.
Пипин не беше предполагал, че ще го назначат на истинска военна служба. Беше доста дребен за войник, но все пак се озова пред един от защитните кръгове в пълно бойно снаряжение.
— Какво ли ни очаква тепърва? — запита се хобитът докато стоеше пред един от наблюдателните монитори.
— Те идват — промълви Берегонд.
На екрана ясно се виждаше огромната армия, идваща от Мордор. Щитът над града работеше на пълна мощност.
— Назгули — прошепна с нотка на обреченост Пипин — Предвождат армията.
— Защо се движат така концентрирано? Сякаш търсят нещо.
Действително черните прехващачи се бяха скупчили около една точка.
— Долавям някакъв сигнал — каза Пипин.
Берегонд се приближи до монитора и се опита да разчете кода. След това скочи и извика по интеркома към Портата:
— Кодът на Фарамир. Отворете Портата! Не стреляйте по назгулите от голямо разстояние! Не стреляйте по назгулите!
Миг преди бойният кораб на Фарамир да влезе в орбита на планетата назгулите обърнаха и се отправиха към приближаващата армия. Последва ги канонада лазерни изстрели, но мощните щитове устояха. Портата се отвори само за миг, колкото корабът на Фарамир и следващите го бойци да влязат в първия кръг, после пак се затвори.
— Господарят Фарамир, синът на Денетор — обясни Берегонд — Защитаваше Осгилиат. Превзели са последният пост.
— Фарамир е сериозно ранен. Корабите на всички са дошли на аварийни автопилоти — докладваха по интеркома от външния кръг — Ще бъде отведен в медицинския център.
— Не, доведете го при мен, в Цитаделата — проехтя друг глас в радиото. Гласът на лорд Денетор.
Берегонд изключи връзката.
— Какво ли го е прихванало?
Хиляди тежки бойни кораби заеха позиции около Минас Тирит. Започна масивен обстрел, който продължи близо час, но щитът над града беше достатъчно мощен и отстоя щурма. А след това от бойните кораби се отделиха редица транспортни танкове, които се спуснаха на повърхността и донесоха невиждана по размери армия от оркски дроиди. Наред с тях пристъпваха и няколко легиона дроиди „Трол”, както и неизброимо количество нападателни танкове. Някъде там, в далечината, беше поставен нов щит. Но това не беше обикновен щит, той не предпазваше от нищо. Той закриваше слънчевата светлина над цялата планета. Мрак погълна Бялата планета.
Започна обсадата на Минас Тирит…
Мордор беше изключително голяма система, а двойното слънце я правеше и неприветлива. Първите две планети бяха изцяло вулканични, следващите четири бяха пустинни, следваше планета с поносими условия за живот, а отвъд нея останалите планети бяха студени гиганти. Там беше и Барад-Дур. Звездни системи като Мордор бяха слабо населени откъм местни разумни същества. Именно затова Мордор беше предпочитан от тъмни джедаи още открай време. Тук те можеха да се отделят от всичко. В последствие Мордор се беше превърнал в символ на мрака, а по-късно тук беше изграден затворен режим. Системата стана на практика недостъпна след издигането на огромния щит. Сега Мордор беше твърдината на Саурон. Там той беше разположил безброй заводи за бойни дроиди „Орк” и „Трол” — машини, които нямаха нужда нито от светлина, нито от въздух за да функционират.
Оркските кораби, превзети от Сам и Фродо, вече заобикаляха двойната звезда. Хобитите на няколко пъти обсъдиха варианта за малък хиперскок към първата планета Ородруин. Наистина, щеше да привлече вниманието, но щеше да им спести цели дни полет в неприветливия Мордор. Все пак решиха да не правят скока. Не знаеха какви системи действат в Мордор, които можеха да ги приклещят още докато изчисляваха курса. Тогава мисията щеше да бъде загубена.
— Знаете ли какво прочетох, господин Фродо — заяви Сам — Че Барад-Дур не била истинска планета, а изкуствена. Възможно ли е това?
— Едва ли — обясни Фродо — До колкото съм чувал от учителя Гандалф изкуствени планети няма. В Ломидол той ми показа подробна информация за Мордор и за всичките му планети. Това е информация на много години.
— Точно от това се опасявам, господин Фродо. Че информацията е стара. Може да се е случило нещо ужасно. Знаете, информация от Мордор много трудно излиза. Може да са направили нещо, което другите да не са разбрали.
— А ти откъде имаш тази информация? — попита Фродо.
— Случайно попаднах на нея, докато ви освобождавах от станцията Сирит Унгол.
Фродо прехапа устни. Това, както и да го погледнеш, си беше важна информация, получена от надежден източник.
Сам беше прав. Преди години Саурон беше поръчал изграждането на чудовищно голяма космическа станция, с размерите на планетата Барад-Дур. След това, в подходящ момент, Барад-Дур беше унищожена и новата планета беше заела мястото ѝ в орбита около двойната звезда. Сега, когато Пръстенът не беше у Саурон, новата бойна станция беше загубила огневата си мощ, способна да унищожи цяла звезда. Саурон се нуждаеше от малкия по размери генератор, за да задвижи отново това оръжие и да стане на практика непобедим. С бойна станция като новия Барад-Дур нито една система нямаше са остане неподвластна.
А на Минас Тирит битката продължаваше. Хиляди нападателни танкове изстрелваха безмилостни залпове към щита на града. Но щитът отстояваше. Отби щурма на десетки въздушни плъзгачи, които носеха на борда си хиляди орки, които се опитваха да проникнат през кухините. Дроидите бяха сваляни с мощни залпове. А над бойното поле, като черни призраци, летяха деветте бойни прехващача „Назгул”. Тези призрачни кораби не отправиха нито един изстрел. Те не дебнеха никого конкретно. Те просто настройваха уредите си към целия град. Така успяха да заглушат комуникациите между Първи и Втори кръг. Малко по-късно локалните защитни генератори излязоха от строя. Сега Първият кръг се поддържаше само от централния генератор, който беше недостатъчен.
— Гандалф! — крещеше Пипин — Първи кръг ще падне всеки миг!
Старият джедай се качи на един гондорски боен кораб и се отправи към Портата. Макар изтъняло, магнитното поле около нея още държеше оркските армии. А те, директно от бойното поле, крещяха с механичните си гласове „Гронд! Гронд!” Зад редиците дроиди се показа огромна бойна машина, с формата на непознат звяр. Тя спря пред самата порта и Гандалф усети как се наглася на свръхсекретните и непрекъснато менящи се честоти на Портата. А когато ги улови, Гронд издаде нечовешки звук, ознаменуващ победата. В следващия миг Портата трепна и изчезна, за да открие пътя на оркските армии. Първият кръг беше паднал.
И тогава, като черен призрак, от другата страна на Портата се спусна капитанът на назгулите. Гандалф моментално отдели част от Силата, за да предпази кораба си от смущения. Миг по-късно усети как черният капитан се опитва да го извади от строя.
— Не можеш да влезеш! — старият джедай изричаше тези думи по общия канал, за да го чуват и гондорци, и орки. Не влагаше Силата в думите си, защото знаеше, че тя не влияе на назгулите. Тези думи, макар и обречени, целяха мотивиране на защитниците на града — Върни се откъдето идваш, твоето място не е тук. Върви в своята бездна.
Отговори му хриптящ глас:
— Глупак! Нима не можеш да познаеш Смъртта дори като я видиш? Умри сега и проклинай напразно!
И повелителят на назгулите насочи мощното си оръдие към джедая.
И в този миг отнейде прозвуча сигнал. Той дойде по всички канали и достигна и до гондорци, и до орки. В орбита около Минас Тирит от хиперпространството беше излязла армада, носеща зеления герб на Рохан.
Отвъд Гондор имаше няколко малки системи. През една от тях минаваше огромна пиратска армада, наета от Саурон за битката за Минас Тирит. Тогава от хиперпространството изскочи малка група джедайски изтребители, които застанаха на пътя им.
— Отдръпнете се, ако ви е мил животът — обади се един глас, вероятно на някой от капитаните на пиратите.
И толкоз. Повече нищо не се чу. Арагорн и останалите гледаха безучастно как пиратската армада спря и се обви в нереална зеленикава светлина. А миг по-късно всичките ѝ системи изключиха.
— На абордаж — заповяда Арагорн и останалите го последваха.
На борда на пиратските кораби нямаше никой. Джедаите очакваха да намерят поне трупове, но такива липсваха. А в командната зала на флагманския кораб стояха няколко сенки, които потрепнаха, когато Арагорн влезе.
— Вие изпълнихте клетвата си — каза той — Вече не сте клетвопрестъпници. Нека душите ви се слеят със Силата. Бъдете свободни и намерете най-сетне мир.
И без да издадат звук, сенките се стопиха. Не само тези, но и хиляди други на останалите пиратски кораби. Мъртвите бяха изиграли своята роля, призовани от краля на Гондор. Сега душите им бяха спасени. И изведнъж в пиратската армада стана необичайно спокойно. Усещаше се липсата на мъртвите.
— Курс към Минас Тирит — заповяда Арагорн.
И пленените пиратски кораби тръгнаха към великата битка.
Последните воини се оттеглиха във Втория кръг на Минас Тирит и Втората Порта беше затворена. Но нещо накара Пипин да се върне в Цитаделата. Той се качи на един от спидерите и се отправи към Седмия кръг. Това, което видя го ужаси. Стражите носеха кристални саркофази, а в тях бяха положени телата на Фарамир и Денетор.
— Какво правите, безумци! — крещеше хобитът — И двамата са живи!
— Заповед на лорд Денетор — отблъсна го един от стражите.
— Живи ли ще ги погребете?
— Не живи — обади се от саркофага Денетор — Синът ми е смъртоносно ранен. Няма надежда. Градът скоро ще падне.
— Не е вярно! Помощта иде! — не спираше Пипин.
— Каква помощ е това? — въздъхна Денетор — Съдбата на Галактиката вече е решена.
И стражите продължиха напред, носещи двата саркофага към гробницата.
— Няма да почиваме в телата си като прадедите си — каза за последно Денетор — Подгответе пещите…
Но Пипин вече не го слушаше, а тичаше нанякъде. Той извади в движение интеркома си и се свърза с Гандалф.
— Идвай бързо в Цитаделата! Денетор е полудял, иска да кремира Фарамир и себе си.
— Идвам веднага — каза старият джедай и прекъсна връзката.
А само няколко минути по-късно той откри Пипин при портата на Седмия кръг, взе го почти в движение на кораба си и се отправи към гробницата. Двамата слязоха и Гандалф избута тежката порта с помощта на Силата. Вътре стражите бяха положили саркофазите пред големия крематориум в средата.
— Спри това безумие! — извика заповеднически Гандалф.
— Не ти си този, който ще ми нареждаш — просъска Денетор — Върви си, Митрандир.
— Какво прави наместникът на Гондор? Изоставя народа си? Иска да убие собствения си син?
— Надеждата ни изостави — каза тежко Денетор и се надигна от саркофага — видях всичко.
Той извади от робата си кристална сфера. Това беше още един палантир. През него Денетор беше погледнал и беше видял армиите на Мордор. Тогава бе загубил вярата си.
— Върви си, Митрандир — каза наместникът — Остави ни да умрем.
Той даде знак на стражите да внесат саркофага на Фарамир в крематориума, но Гандалф се пресегна със Силата и ги спря. Тогава Денетор хвана палантира с двете си ръце и сам скочи в крематориума. Стопи се за секунди сред ужасяващи писъци. Но палантирът остана незасегнат и когато в бъдеще някой погледнеше в него виждаше само две старчески ръце, попарени от пламъци.
— Така загина Денетор — промълви Гандалф. След това се обърна към стражите и каза — Нека се погрижим за Фарамир. Има нужда от помощ. Закарайте го в медицинския център.
А при Втория кръг се водеше нестихващата битка. Зад оркските армии тежко пристъпваха стотици харадски бойни канонерки „Мумак”. Но дори те не вдъхнаха увереност на мордорските пълчища. Над всички тях се спуснаха роханските кораби и засипаха врага с бластерен дъжд. След това част от корабите се приземиха, а от тях излязоха безчет рохирими, яхнали бързите си спидери. Някои носеха бластери, други шокови алебарди. И така Рохан възроди древния съюз с Гондор и се притече на помощ в този мрачен час. Крал Теоден яздеше начело на своите воини. Първият сблъсък беше жесток и много рохирими паднаха. Но наредени в Делта формация те направиха бърз пробив, като по този начин позволиха на следващите ги да влязат в сърцето на битката.
Рохиримите се биеха смело. А от един от бойните кораби излетяха два спидера със странни ездачи. Единият беше с шлем, който обаче не можеше да скрие дългата руса коса. Другият ездач беше съвсем малък, като дете. Така Мери и Еовин влязоха в битката на Пеленор.
А над главите на всички летяха страховитите прехващачи „Назгул”. И тогава предводителят им се спусна в битката, сякаш търсеше някого конкретно. И с един единствен точен изстрел извади от строя спидера на крал Теоден. Теоден скочи настрани, но едно парче го настигна и го удари по шлема. За миг той загуби съзнание, а след като се свести усети как кръв се стича по лицето му. Пред него се беше приземил корабът на повелителя на назгулите и тежкия люк се отвори. Фигурата, която слезе, беше с черно наметало и черен шлем. Носеше кралска корона и невиждан до този момент черен лазерен меч. Острието сякаш поглъщаше светлината. Черната фигура се отправи към Теоден.
Но в този миг две фигури застанаха между краля и назгула.
— Върви си или умри — каза едната фигура.
— Никой смъртен мъж не може да ме заплашва — просъска назгула и вдигна черния си меч.
И тогава онзи, към когото се обърна, свали шлема си и каза:
— Аз не съм мъж. Аз съм Еовин. Остави краля и си върви, изчадие!
В това време Мери пропълзя незабелязано към гърба на назгула. И докато предводителя и Еовин се гледаха с омраза, хобитът измъкна лазерния си кинжал и го заби в черния капитан. За миг той се олюля и се наведе напред. Тогава Еовин нанесе своя удар. Тя стовари острието си с всичка сила върху назгула. Той нададе нечовешки предсмъртен вик и рухна.
Ала Мери усети как ръката, с която държеше кинжала, се схвана. Ледена болка прикова хобита към земята и сякаш черната омраза, съхранена в назгула, се пропи у него. Той видя до себе си Еовин в несвяст. Пропълзя със сетни сили първо до нея, а след това до краля. Теоден все още беше жив и промълви:
— Сбогом, мили хобите…
— Прости ми, кралю мой, че наруших заповедта ти и не се върнах у дома.
— Простено ти е, Мериадок. Не се отблъсква благородно сърце…
Скоро след това Теоден умря.
Тогава отнейде проехтя нов сигнал и огромна армада пиратски кораби навлезе в орбита около Минас Тирит. Но вместо да се включи на страната на Мордор, тя започна да обстрелва оркските армии. Така се завърна Арагорн в Минас Тирит. Така бе отблъсната атаката на Мордор. В този ден Саурон претърпя голямо поражение. Но войната за Галактиката „Средна земя” не беше приключила.
— Планетата вече е в полезрението ни, господин Фродо — заяви Сам в интеркома.
Ородруин все още беше далече, но сега се виждаше дори с просто око. Тя обикаляше толкова близо до двете звезди, че Фродо се запита как слънцата още не са я погълнали. А най-лошото беше, че трябваше да се приземят на повърхността. Сякаш Сам прочете мислите му.
— Няма какво да се залъгваме, господин Фродо — каза той — няма път назад. Просто ще трябва да се хвърлим с изтребителите направо в някой от вулканите. Не можем да слезем на повърхността. Едва ли има изобщо някаква атмосфера, а дори да има ще изгорим за секунди.
— Прав си, Сам — гласът на Фродо звучеше обречено, но все пак някак уверено.
Да, щяха да загинат, но не това беше важното в момента. Щяха да спасят Галактиката „Средна земя” от робство. И те се отправиха към Ородруин. А между тях и планетата беше разположена огромна армия оркски кораби. Някакво успокоение беше, че и те бяха в такива. Важно беше да не се държат подозрително. Ако сега се опитаха да заобиколят, останалите със сигурност щяха да им обърнат внимание.
Мери уморено отвори очи. Сякаш беше спал цял век. Не се наложи да се оглежда, тъй като веднага срещна един поглед.
— Пипин! — възкликна той — Толкова се радвам да видя, че си жив. Къде съм?
— В медицински център в град Минас Тирит — отговори му Пипин — Медицинските дроиди свършиха наистина невероятна работа. Минаха едва дванайсет часа откакто те откриха, а вече си здрав.
— А останалите?
— Еовин също се оправи.
И Пипин разказа как бяха победили, разказа всичко с подробности.
Фарамир също се беше възстановил, макар че му беше отнело повече време. Гандалф се зарадва като видя Мери отново здрав и жизнерадостен.
— Всичко свърши — каза хобитът.
— Напротив, нищо не е свършило -отвърна старият джедай — Фродо все още не е стигнал до Ородруин.
— Жив ли е поне? — попита Пипин — Гандалф, ти си джедай. Не го ли усещаш?
— Мордор е система, обладана от Тъмната Сила — въздъхна тежко Гандалф — Тя замъглява съзнанието ми. Не мога да проникна в Мордор със Силата. Не мога да усетя дали Фродо е жив. Но ако е, значи вече е в Мордор.
— Какво ще правим сега?
— Ако наистина Фродо е жив, това означава, че скоро ще бъде на Ородруин. Поне така го изчислих. Трябва да привлечем очите на Саурон в друга посока. Вижте — и Гандалф показа на един монитор схема на системата Мордор — В момента планетата Барад-Дур е в този сектор, което е близо до пропускателната станция „Черна Порта”. Ето тук пък е Ородруин. В такава фаза е, че може да се види от Барад-Дур, но вероятно нищо повече. Но ако предприемем нападение откъм сектора Кормален, който е близо до Черната порта ще успеем да отвлечем вниманието на Саурон. Той ще скупчи всичките си армии натам.
— И тогава пътят на Фродо към Ородруин ще бъде разчистен… — в миг се досети Пипин.
— Точно така — усмихна му се джедаят — Надеждата е малка, но друго в момента не можем да направим.
— Ще го направим ли? — попита Мери.
— О, да — отвърна му Гандалф — Обсъдих го с Фарамир, който в момента е наместник след смъртта на лорд Денетор. Потегляме след четири часа. В момента текат последните приготовления.
Хобитите се спогледаха. Четири часа. Имаха само четири часа да прегледат изтребителите си за неизправности.
Огромната армада на Гондор, която се беше събрала в орбита около Минас Тирит беше готова да направи хиперскок към системата Мордор. Начело бяха кръстосвачите на Гандалф, Фарамир и Арагорн, а плътно зад тях се нареждаха корабите на Леголас, Гимли, Мери и Пипин. Назад стоеше армадата на Минас Тирит, следвана от корабите на Дол Гулдур и на всички планети от Гондорската система.
И армията направи хиперскок към решителната битка в Кормален, сектора пред Черната порта.
Черната порта проблясваше в призрачните си цветове, докато гондорската армада излизаше от хиперпространството и заемаше бойна позиция. Този щурм беше отчаян. Въпреки че армията беше внушителна, всеки знаеше, че в Мордор ги очаква далече по-многоброен враг.
Гандалф включи интеркома:
— Нека Саурон излезе! Очаква го справедлив съд!
Отговори му подигравателна тишина. А малко по-късно от един страничен сектор на Черната порта, достатъчно малък за да не мине през него нещо по-голямо от изтребител, излязоха посланиците на Барад-Дур. Начело летеше черен изтребител с ръбеста форма.
— Аз съм Устата на Саурон — обяви глас по интеркома — Кой е упълномощен да преговаря с мен?
— Аз — това беше гласът на Арагорн.
— Не и ти — отвърна му подигравателно Устата на Саурон — И не ме заплашвайте. Аз съм посланик и нямате право да ме заплашвате.
— Никой не те заплашва, сквернословецо — отвърна му Гандалф — Но спазвай благоприличие.
Сякаш едва сега Устата на Саурон съзря двата хобитови изтребителя.
— Каква е ползата да ги пращаш в Мордор като шпиони? — попита той.
И тогава от страничния сектор на Черната порта излязоха двата изтребителя на Сам и Фродо — Бяха пленени при Сирит-Унгол. Не се заблуждавайте, не се управляват от вашите… хобити. Не, те не са вътре в тях.
В този миг сякаш надеждата угасна. Гандалф стоеше и гледаше корабите на Сам и Фродо. Някак долавяше, че Саурон го наблюдава от Барад-Дур и му се присмива. Пръстенът беше в ръцете му. Сега щеше да завладее Галактиката. Но не, те нямаше да се предадат. Нямаше да попаднат под сянката. Устата на Саурон казваше условията за капитулация на Гондор, но никой не го слушаше.
— Не сме дошли да си губим времето с празни приказки — прекъсна го най-сетне Гандалф — Върви си, изчадие мордорско. Вече си под смъртна заплаха тук. Преговорите свършиха.
За миг Устата на Саурон се обърка, а сетне, без да каже и дума, се обърна и следван от останалите от пратеничеството се прибра зад Черната порта.
И тогава призрачната светлина на пропускателната станция трепна и изчезна. Портата се отвори, а зад нея стоеше неизброима армия оркски изтребители, тролски кръстосвачи, както и кораби на Харад и други подвластни системи. А пред тях стояха прехващачите на осемте оцелели назгула.
Така започна отчаяната последна битка за Галактиката. Тогава всички чуха в интеркома гласове:
— Ескадрила „Орел” вика Гандалф. Ескадрила „Орел” вика Гандалф.
— Тук Гандалф — отвърна джедаят — Чудесно е, че се отбихте, момчета.
— Как няма — усмихна се водачът — От толкова години се познаваме. Дойдохме да помогнем колкото можем.
— Уви, всичко свърши. Галактиката е обречена.
— Да, знам — този път думите на водача прозвучаха мрачно.
Гандалф го разбра. Той от самото начало беше искал да каже, че идват, за да загинат заедно в този последен сблъсък.
И гондорските армии, съпроводени от прехващачите „Орел” се впуснаха в битката.
— Гледайте, господин Фродо — извика Сам — Орките се отправят нанякъде. Правят бързи хиперскокове.
— Отправят се към Барад-Дур — Фродо се опита да засече един от изтребителите миг преди скока — Не, координатите на Барад-Дур са подобни, но не са тези. В тази посока е… — хобитът прерови компютъра на кораба си — Черната порта…
— Нещо става там — отбеляза Сам — Но поне ни разчисти пътя.
— Там ще има битка — досети се Фродо — И по този начин ни помагат. Хайде, Сам. Вече няма нито един оркски кораб наоколо. Бърз хиперскок към Ородруин. Никой няма да реагира.
— Мисля че сте прав, господин Фродо — и сам започна да наглася компютъра си…
…когато мощен удар разтърси кораба му.
— Къде са тръгнали те?! — прозвуча в интеркома познатият глас на Ам-Гъл.
Той беше пленил отнякъде тролов кръстосвач и сега подгони хобитите.
— Бързо, господин Фродо. Направете скока сам. Моя хипердвигател е извън строя…
— Няма да те оставя Сам! — прекъсна го Фродо — Цялата енергия на задния щит. Бързо!
Какъвто и да беше щита на изтребителя, той нямаше за дълго да удържи кръстосвача. Тогава Фродо натисна няколко пъти един бутон до спусъка. После се огледа, за да види как сеизмичните заряди се приближават към кораба на Ам-Гъл.
— Неее! — бяха последните думи на Ам-Гъл.
Но миг преди първия заряд да се взриви, кръстосвачът успя да направи авариен хиперскок и изчезна.
— Скоро ще се върне — каза Сам — Трябва да бързаме.
— Можеш ли да се движиш? — попита Фродо.
— Май повредата не е толкова сериозна — и Сам даде команди на астродроида на кораба, който моментално се зае да поправи хипердвигателя.
Отне му половин час, но накрая успя.
— Добре — усмихна се Фродо — А сега бърз хиперскок.
Движението със скорост над светлинната продължи по-малко от минута. Ето че двата хобита сега бяха в орбитата на Ородруин.
— Едва ли има по-ужасно място в цялата Галактика от това — сподели Сам.
Вулканите разкъсваха повърхността на планетата и сякаш заплашваха да я взривят. Дори от тук се виждаха непрекъснатите изригвания на стотици кратери, които изхвърляха милиони тонове лава всяка секунда.
— Да, този ми се вижда подходящ — Фродо даде на Сам координатите на един огромен вулкан близо до екватора.
— Нека веднъж завинаги се свърши — просъска Сам. Той насочи кораба си натам и видя как Фродо направи същото. Но никой не намери сили да каже сбогом на другия.
И тогава Фродо спря.
— Какво става? — зачуди се Сам.
— Знам как да победя Саурон и да запазя Пръстена — каза Фродо.
Горещината вече се просмукваше навсякъде. Фродо бълнуваше, но сега не беше времето.
— Тръгвайте, господин Фродо. Няма време за глупости. Бързо.
Но Фродо не го слушаше. Той извади Пръстена и процеди:
— Аз мога да бъда супероръжие. Ако ми трябва само Пръстена, за да ме захранва, значи съм готов да се изправя срещу Саурон.
И надяна Пръстена. В миг всичко наоколо присветна. Сигналът от Пръстена се увеличи многократно и почти заглуши всички налични предаватели в Барад-Дур. Саурон се обърна и видя на радарите точното местонахождение на генератора. А от Кормален назгулите побързаха да направят хиперскок към Ородруин, преди да е станало твърде късно.
Но в този миг нещо приклещи корабите на Фродо и Сам и започна да ги дърпа.
— Хванахме го, хванахме Безценното — прехващащият лъч на Ам-Гъл вкара изтребителя на Фродо в един хангар на тролския кръстосвач без да обръща внимание на безпомощните викове и заплахи от страна на Сам.
Ам-Гъл отвори люка на оркския изтребител и мигновено сграбчи Фродо, който беше станал невидим за окото от маскировъчния щит на Пръстена. Двамата се вкопчиха в люта битка. Ала по едно време Ам-Гъл надделя и протегна нещо невидимо към устата си. Миг по-късно Фродо извика от болка. Ам-Гъл тържествуваше до него, хванал отхапания пръст на хобита, върху който беше пръстена.
— Взехме го, да Безценни. Наш е!
Ам-Гъл толкова беше улисан в радостта си, че не обръщаше никакво внимание на Фродо. Хобитът използва това и се втурна към командната зала на кръстосвача. Той бързо се ориентира и въведе координатите на предварително набелязания вулкан. След това дръпна лоста за автопилот, а сетне го преряза с Жилото, за да не може Ам-Гъл да го изключи. Огромният кръстосвач бавно започна да пълзи към повърхността на планетата.
В един миг притеглящият лъч около кораба на Сам изчезна. Миг по-късно хобитът видя как Фродо излита с другия изтребител от кръстосвача.
— Добре съм, Сам — увери го той.
— Да се махаме бързо — извика Сам и двамата започнаха да се отдалечават от планетата.
Гледаха как корабът на Ам-Гъл се спуска и се забива право в кратера на огромния вулкан. Невиждан по размерите си огнен стълб отбеляза последвалата експлозия. Планетата се разтърси и завря като гигантски котел, а миг по-късно десетки нови вулкани се появиха на повърхността.
— Ще избухне! — изкрещя Сам — Бързо да се махаме!
И действително, малката планета Ородруин не издържа на напрежението и се взриви на милиони парчета. Така загина Ам-Гъл. Така бе унищожен пръстенът.
Осемте назгула спряха по средата на полета си и излязоха от хиперпространството. Нещо ги беше изкарало от свръхсветлинната скорост. Те се зареяха в открития космос, достатъчно далече от най-близката планета. Хипердвигателите им отказваха. А на екраните пред себе си видяха, че Ородруин вече не съществува. А миг по-късно още една планета изчезна от радарите.
Загубила всякаква връзка с Пръстена, бойната станция Барад-Дур започна бързо да се разпада. Всичко в нея беше извън контрол. Целият ѝ екипаж безпомощно се луташе из коридорите към евакуационните хангари, откъдето трябваше да излетят. Саурон се беше отправил към совалката си, но до там имаше пет нива. Той бързаше към личния турболифт, но още преди да стигне до него страшна огнена вълна го извади от строя, а минута по-късно мощна експлозия долетя от недрата на Барад-Дур. Бойната станция се взриви, а ярката експлозия се видя с просто око от цялата система.
Видя се и от сектора Кормален.
Мордорските кораби бяха загубили контакт с Барад-Дур и излязоха от строя. В един миг всички те спряха по средата на битката.
— Носителят е успял да изпълни мисията! — извика Гандалф по интеркома. Вълна от победоносни викове го заглуши и той не можа да каже нищо повече. Воините на Гондор ликуваха.
Гандалф включи вътрешния канал и се свърза с водача на ескадрилата „Орел”.
— Гандалф вика „Орел-1”.
— Тук „Орел-1 — отвърна му бодър глас — Честита победа!
— Благодаря. И на теб. Но мисля, че ми трябва помощта ти. Нека влезем в Мордор и се опитаме да измъкнем хобитите.
— Разбрано Гандалф. Аз и още две от момчетата идваме веднага.
Гандалф и три прехващача „Орел” се отправиха към мястото, където беше Ородруин, за да се натъкнат на метеоритно поле. Сред разрушенията старият джедай успя да улови отслабващия сигнал на два кораба.
— Това са те, сигурен съм — каза Гандалф. Той беше усетил хобитите в оркските кораби със Силата. И макар че Тъмната Сила още витаеше в Мордор, джедаят успя да я победи.
— „Орел-2” и „Орел-3”, прихванете тези два кораба. Те са приятелски.
Прехващачите придърпаха малките изтребители и ги прибраха на борда. След това направиха скок обратно към Черната порта.
— Къде съм? — Сам отвори очи и се огледа.
— Намираш се в системата Итилиен — чу се познат глас.
— Гандалф? Мислех, че си загинал.
— Оцелях — усмихна се старият джедай — А и вие изпълнихте мисията. Време е да ставате. Стига сте мързелували. След броени дни потегляме за Минас Тирит, където ще се състои коронацията на новия крал.
— Крал? — мигаше изненадано Сам.
— Да, войната свърши. Победихме, а краля се завърна и възвърна владенията си.
Сам стана и се разходи. Намираха се в някаква база на Итилиен. Спомни си когато тук бяха срещнали Фарамир. А след това Сам видя Мери и Пипин, също така и Фродо и останалите приятели от Задругата.
— Арагорн — възкликна Сам — Ти?
Арагорн беше облечен в царствена осанка и изглеждаше величествено. Нямаше нищо общо с онзи Скиталец, когото бяха срещнали в „Скокливото Пони” на Брее.
— Да, Сам. Скоро ще потеглим за Минас Тирит, където ще се състои моята коронация.
И така след няколко дни флотата направи хиперскок към Гондорската система. Там остана за един ден на граничната планета Осгилиат, а сетне се отправи към столицата Минас Тирит.
А след няколко дни на бляскава церемония беше коронован крал Арагорн. По негово желание короната му бе поднесена от Носителя на Пръстена, а бе коронован от Гандалф, когото всички в Гондор наричаха Митрандир. А Фарамир беше провъзгласен за принц на Итилиен.
Празненствата продължиха дълго. Но когато свършиха, всеки пое по своя път. Гимли се върна в джуджешките сектори, където беше неговият дом. А Леголас се отправи към гористата система Мраколес. Хобитите бяха оборудвани с нови кораби, далече по-добри от старите изтребители. И те се отправиха към своето Графство, придружавани от учителя джедай Гандалф.
И те пристигнаха в малката система Брее, където откриха господин Мажирепей, собственикът на комплекса „Скокливото Пони”. И му разказаха всичко.
— От толкова време го знам — говореше Мажирепей — Никога не съм предполагал, че у една загадъчна фигура като неговата може да тече кралска кръв. Та дори кръстосвачът му беше един такъв… Не мязаше на кралски — после въздъхна и рече — Та казвате, че моята бира му харесвала? Та кралете не пият ли вино?
— Кралете пият и бира — усмихна му се Пипин — И твоята наистина я похвали. Каза да продължаваш да я произвеждаш. Наистина е добра.
— Освен това — допълни Мери — комплексът ти е освободен от данъци.
— А какво става из нашата система? — -попита Сам — Графството?
— Тежки новини идат от там — въздъхна Пиволей Мажирепей — Странни кораби са забелязани да летят там. А и повечето комуникации са заглушени. Притесняваме се всички, но никой не смее да отиде в системата.
Нещо ставаше в родното Графство. Но четиримата хобити трябваше да се върнат и да помогнат на народа си. Още същия ден те направиха хиперскок и стигнаха до планетата Фуков Край, която беше последната от системата.
И тогава видяха голямата бойна станция, която обикаляше в орбита.
— Не можете да се приземите — каза един механичен глас по интеркома — Трябва да изчакате едно пълно завъртане на планетата около оста си.
— Нали не си вярваш? — извика Сам в интеркома — Аз съм гражданин на тази система и не приемам никакви ограничения, наложени от пришълци.
Станцията сякаш замръзна в едно положение. Нито едно от оръдията ѝ не се насочи към корабите, които безпрепятствено се приземиха на централния космодрум и веднага бяха наобиколени от орбиталната охрана. Оказа се, че е наложен строг контрол над полетите и всички трябваше да минат няколко задължителни проверки.
Три часа по-късно хобитите и Гандалф седяха наобиколени от други хобити в един от най-големите барове на планетата.
— Дойдоха и окупираха системата — разказваха уплашените жители на Фуков Край и непрекъснато се озъртаха — Проляха и невинна кръв. Сега техният Началник се е настанил в небостъргача „Торбодън” на планетата Хобитово.
Мери, Пипин, Сам и Фродо слушаха тъжната история.
— Няма да се оставим така — каза накрая Мери — Ще ги прогоним и то веднага. Нека всеки, който има боен кораб, ме последва.
И така една немалка група последва Мери към онзи сектор от града, където беше съсредоточено управлението на орбиталната станция. Според гражданите там били всички нашественици. Мери насочи оръдията на своя кораб и взриви няколкото генератора, които видя. Новопостроения комплекс потъна в мрак, а отвътре изскочиха хора с лазерни пушки и започнаха да обстрелват хобитовите кораби. Но не успяха да пробият нито един щит. Тогава Мери отправи още няколко предупредителни изстрела и се включи на общия канал, така че всички да го чуват.
— Говори Мериадок Брендифук. Имате един час да напуснете системата или ще бъдете унищожени. Няма да повтарям.
Не беше и нужно. Броени минути по-късно нашествениците с ужас се мятаха на малките си кораби и отлитаха. Никой не стреля повече по хобитите.
— До тук с нашествието над Фуков Край — обяви усмихнат Мери — Този комплекс да бъде заличен. И орбиталната станция да бъде разрушена също. Възможно най-скоро. А сега трябва да тръгваме към Хобитово, да се оправим с този техен Началник.
На Хобитово положението беше дори по-лошо. орбиталните станции бяха три, а хората на планетата говореха тихо и със страх. Началникът все им беше на езика. Никой не го беше виждал. Сам, Фродо, Мери и Пипин не издържаха на това напрежение. Те се качиха в бойните си кораби и излетяха от космодрума. Противно на всякакви правила, те, съпровождани от Гандалф, се приземиха на обширния площад пред небостъргача „Торбодън”, най-високата и най-красива сграда в цялата система. И веднага корабите бяха наобиколени от охраната на Началника. Но Силата у Гандалф наистина беше нарастнала до невероятни мащаби и той само с едно движение успя да изтръгне всички оръжия на охранителите и да ги обърне в панически бяг. В това време хобитите унищожиха няколкото оръдия, разположени наоколо. След това Фродо излезе и застана пред главния вход на небостъргача.
— Излез ти, който си окупирал моя дом — говореше той.
Усети как останалите го последваха. Гандалф спусна над четиримата невидим щит на Силата, за да ги предпази ако някой реши да ги обстрелва. А зад тях се насъбра гневна тълпа хобити с лазерни пушки и пистолети.
От уредбата на „Торбодън” се разнесе подигравателен смях, а миг по-късно главния вход се отвори и на прага застанаха Саруман и Грима.
— Значи се завърнахте? — каза Саруман.
Моментално беше засипан с канонада изстрели. Но той владееше Силата доста добре и нито един залп не го достигна.
— Върви си, Саруман, предателю — говореше Мери — Веднъж ти бе сразен в своята система Исенгард. Не знаем как си се измъкнал от обсадата на станциите „Ент”, но сега си върви!
— Не можеш да ми заповядваш — говореше надменно Саруман — В момента си никой. Нали, Змийче? — той се обърна към Грима и го подритна — Ти винаги си ме следвал. Винаги си правил каквото ти се каже.
Омраза блестеше в очите на Змийския език. Той редовно търпеше подигравките на тъмния джедай.
— Не намесвай хобитите — извика Гандалф — Този конфликт е между мен и теб. Излез и се бий — и той извади лазерния си меч и пристъпи към Саруман.
Тъмният джедай се обърна към Грима и му каза високомерно.
— Подай ми меча, Змийче. Нали съм ти казал винаги да го носиш, за да не го нося аз. Нека накажа този жалък фокусник.
Грима пъхна ръка под плаща си и извади светлинния меч. Но в следващия миг той внезапно извади острието и прониза Саруман. Тъмният джедай не беше очаквал такъв развой. Не го долови и със Силата, толкова мигновено беше всичко. Той нададе вик и падна мъртъв. А миг по-късно се чуха няколко изстрела.
— Спрете! — развика се Фродо — Не стреляйте!
Но беше късно. Грима падна мъртъв, застрелян от разгневените хобити, които бяха последвали Сам, Фродо, Мери, Пипин и Гандалф.
Така беше унищожено и последното зло.
Но пораженията, които Саруман беше нанесъл на системата останаха още дълго. Сам създаде собствена компания за възстановяване на Графството. Бяха засети много нови дървета, възстановени бяха стари паркове и цели квартали. Системата отново придоби предишния си облик. Дори сега сякаш беше по-красива. А след като възстановяването приключи, Сам продължи да се грижи за Графството и да го поддържа красиво. Скоро се ожени за Роузи.
Годините минаваха. Мирът властваше над Галактиката „Средна земя”. Понякога в Графството идваха вестоносци от Гондор. На няколко пъти и четиримата хобити ходиха до Минас Тирит. Арагорн властваше на трона, а системата му се развиваше по-добре от най-добрите си дни. Мордор вече не беше заплаха, но въпреки това беше строго охраняван. Всички бойни станции на системата бяха унищожени, всички заводи за бойни дроиди бяха сринати. Не остана нито един активен орк или трол.
В един приятен пролетен ден на планетата Хобитово се приземиха шест елфийски кръстосвача. Новината се разпространи като мълния и Фродо веднага излезе от „Торбодън” и се отправи към космодрума.
Начело стоеше Гандалф, а зад него бяха Галадриел, Елронд и мнозина от елфийския род. Там беше и…
— Билбо! — възкликна Фродо.
— Здравей, момчето ми. Много живях.
— Да — съгласи се Гандалф — И много направи. Ти също, Фродо. Време е да се оттеглите на заслужена почивка. Ела с нас — и той протегна ръка към кръстосвачите.
— Къде? — попита с недоумение Фродо.
— Към системата Сиви Заливи — каза старият джедай — От там ще вземем интергалактически лайнер и ще се отправим към друга галактика. Валинор. Това е домът на всички елфи.
— Друга галактика? Нима наистина е възможно?!
— Е, не за всеки — усмихна се Гандалф — Но за елфите е. Тяхното време в нашата Галактика свърши. Сега всички се завръщат в своя дом.
В това време на космодрума се бяха скупчили много хобити. Тук бяха и Сам, Мери и Пипин.
— Заминавам — каза Фродо.
— Чух — усмихна му се тъжно Сам — Но ние ще дойдем до Сивите Заливи да те изпратим.
И така шестте елфийски кръстосвача, следвани от корабите на Сам, Мери и Пипин, се отправиха към Сивите Заливи — последната отправна точка на всички елфи. Това беше малка, но красива и величествена система. Тук бяха разположени заводите на Кирдан, които произвеждаха единствените интергалактически кораби. Хобитите за пръв път виждаха толкова големи превозни средства. Та те бяха като самостоятелни градове!
Гандалф поведе останалите към един красив бял обвит в светлина лайнер.
— Е, това е краят на нашата задруга — каза той и протегна ръка към входа — Фродо, след теб — и после добави — Билбо и Фродо се оттеглят като Носители на Пръстена. Ти, Сам, също си носил този Пръстен. Ти също можеш да дойдеш.
— Аз… — запъна се Сам — Аз все още имам какво да правя тук. Още не съм готов.
— Е, както решиш. Но името ти е вписано във всички регистри на системата Сиви Заливи. Можеш да дойдеш когато пожелаеш. Всеки кораб до последния полет ще те приюти.
Така се разделиха. Няколко часа по-късно величественият лайнер излезе в орбита и направи хиперскока.
— Колко е напреднало всичко — въздъхна Мери — Гандалф каза, че ще стигнат до Валинор за по-малко от година. Представете си това каква скорост е само…
Сам, Мери и Пипин се прибраха в родната система. Те се заеха с ежедневните си дела. Но вече се чувстваше онази празнота, която остана след заминаването на Фродо.
Сам се прибра в своя дом, където го очакваха Роузи и децата. Той дълбоко въздъхна и рече:
— Е, върнах се.
Summoning с нов албум през 2018 г.