Преди много години в една далечна галактика…
Галактиката е на ръба на катастрофа. Новият съюз между Исенгард и Мордор е на път да завладее нови системи. В същото време император Саурон е изпратил множество шпионски сонди, чиято задача е да локализират местонахождението на хобита Фродо Бегинс и Пръстена…
Само на няколко десетки светлинни години от черната дупка Раурос се намираше коварният космически лабиринт Емин Мул. Това беше може би най-обширното астероидно поле в галактиката Средна земя. Беше невъзможно да се избегне, ако някой решеше да мине по този път от Раурос към системата Мордор.
Сега двата малки изтребителя на Фродо и Сам се лутаха безцелно из астероидното поле.
— Няма смисъл, господин Фродо — обади се по интеркома Сам — Загубили сме се. Все още мога да намеря пътя на обратно. Нека се върнем към Раурос, а от там ще поемем по друг курс.
В този миг радарите и на двата кораба отчетоха чуждо присъствие.
— Бързо — извика Фродо — Да се приближим до някой от по-големите астероиди. После изключваме всички системи.
Така и направиха. Приземиха се на един от астероидите и оставиха включени само животоподдържащите системи.
Но сам беше активирал и притеглящия лъч, който му беше подарък от Галадриел.
Скоро забелязаха новодошлия. Беше стар изтребител в доста окаяно състояние. Той се промъкваше между астероидите, явно объркан от факта, че беше загубил хобитите.
„Ам-Гъл — помисли си Фродо — Проследил ни е до тук”.
В следващия миг Сам включи на пълна мощност всичките си системи и излетя със завидна ловкост. Това изненада Фродо, но той бързо съумя да направи същото. Сега двата хобитови кораба бяха точно зад този на Ам-Гъл. В миг Сам изстреля прихващащия лъч. Ам-Гъл направи опит да се завърти и да застане с лице срещу нападателите си, но елфийският лъч не му позволи дори това.
— Предай се! — изкрещя Сам в интеркома.
— Не! — чу се дрезгав глас.
— Предай се или ще бъдеш унищожен — добави Фродо.
Съществото в другия кораб изквича жално и престана да се съпротивлява.
— Свалете лъча — викаше то — Елфийските технологии съсипват хипердвигателите. Ще загинем. Ще загинем!
— Ами умри тогава! — сопна се Сам — Не си ни нужен.
— Не можем да го зарежем — каза Фродо и се обърна към Ам-Гъл — Знаеш ли пътя към Мордор?
— Да — простена уплашено съществото.
— Ще ни заведеш до там.
— Мордор е опасно място — каза Ам-Гъл — Пази се строго. Защитната станция „Черна Порта” е там, откъдето всички
минават. Има голям щит около Мордор.
— Ще ни предаде — извика Сам и отправи предупредителен изстрел близо до кораба на Ам-Гъл.
— Не! — извика Ам-Гъл — Заклеваме се да служим.
— Не вярвам — продължаваше да упорства Сам — Фродо, той ще избяга.
— Няма — каза Фродо — Ще му прикачим проследяващ чип някъде в кораба. Ако се опита да избяга лесно ще го проследим и ще го унищожим — после се обърна към Ам-Гъл — Чу ли ни?
— Чух ви. Добре, сложете чипа. Ние ще служим на господаря Фродо и на Безценното.
„За какво пък му е потрябвал на него Пръстенът” — запита се Фродо.
— Ам-Гъл, изключи абсолютно всички системи на кораба си, с изключение на интеркома. Изключи и животоподдържащите. Не се безпокой, процедурата по слагане на чипа ще отнеме не повече от минутка. Но не искам да проследиш къде го слагаме.
— Така да бъде — каза тъжно Ам-Гъл и се подчини.
Малко по-късно Фродо обяви, че всичко е приключило и Ам-Гъл отново пусна системите си.
— А сега ни изведи от Емин Мул.
Скоро астероидите започнаха да се разреждат.
— Видяхте ли — Ам-Гъл звучеше доволен — Изведохме ви. Няма да се загубите. Само трябва да следвате Ам-Гъл. Не се отклонявайте!
Последното прозвуча почти като заповед, но никой от хобитите не се възпротиви.
Но отвъд Емин Мул не започваше онзи космос, който бяха очаквали. Още не можеха да направят хиперскок. Тук, на това място, като призраци се рееха стотици кораби. Изоставени.
— Какво е това място, Ам-Гъл — попита Фродо с нотка страх в гласа.
Хобитът се заглеждаше в корабите. Бяха всякакви по форма и големина, от най-малки изтребители, до големи кръстосвачи и дори няколко звездни разрушителя. Но в повечето от тях все още имаше енергия. Понякога проблясваше холограма, която озаряваше космоса. Виждаха се лица. Бяха най-различни, на хора и елфи, понякога и силуети на бойни дроиди.
— Тук е имало битка — обясни Ам-Гъл — Това са следите. Този път ние го открихме. Орки от тук не минават. А холограмите са предизвикани от вирус, който плъзнал сред унищожените кораби след битката. Ние изследвахме вируса. Не се доближавайте до холограмите!
Този път гласът на Ам-Гъл звучеше като предупреждение. Близо до Фродо проблесна нова холограма на елфически воин със затворени очи. Беше мъртъв. Видението беше призрачно и за миг Фродо загуби контрол над изтребителя си. Зави рязко към холограмата и се потопи в нея…
Светът в холограмата беше ярък. Мека зелена светлина обви хобита и неговия изтребител. Един нов силует, разкривен сякаш от омраза и злоба, изплува от нищото и протегна ръка към малкия кораб. Фродо почти беше загубил съзнание, когато нещо го изърпа назад и го върна в реалността. Ам-Гъл беше прихванал хобитовия изтребител със своя притеглящ лъч и го беше изтеглил обратно в нормалния космос.
— Не приближавай холограмите — повтори в интеркома Ам-Гъл.
Скоро трите кораба стигнаха до границите на мъртвите зони и Ам-Гъл предложи да направят скачваща формация за пътуване през хиперпространството.
— От тук ще стигнем до „Черната Порта” много бързо.
И те направиха скок.
— Ето я и нея. „Черната Порта” на Мордор — обяви Ам-Гъл, след като излязоха от хиперпространството и се бяха скрили до един обикалящ наоколо астероид. Бяха изключили всички системи, с изключение на животоподдържащите и на интерком връзките. Така шансът да бъдат засечени беше минимален.
Станцията „Черна Порта” беше най-нтушитлното нещо, което хобитите бяха виждали. Две огромни кули се издигаха в краищата на чудовищната конструкция, а между тях самата „Порта” проблясваше, сякаш с мрачна усмивка. Енергийните ѝ щитове светеха в ярко червено и бяха на практика непробиваеми. А около цялата система, подобно на Мория, беше издигнат огромен щит. Само дето през този можеше да се вижда, а морийският беше плътен и не пропускаше дори светлината. Някъде там, в далечината, Фродо успя да съзре двойната звезда на Мордор, около чиято орбита обикаляше планетата Ородруин.
— Как ще влезем? — запита се Фродо.
В този миг от хиперпространството излезе цяла армада бойни кораби.
— Харадрими — обясни Ам-Гъл — Присъединяват се към армиите на Саурон.
— Вижте! — подскочи Сам — „Черната Порта” се отваря!
Действително, червенето сияние на „Портата” започна да отслабва, а скоро съвсем изчезна, за да пропусне харадската армада.
— Сам, не те карам да идваш с мен…
— Знам, господин Фродо — и в миг и двата хобита започнаха да включват системите на корабите си, когато…
— Не! — изкрещя в интеркома Ам-Гъл — Ще ви хванат.
— Трябва да отидем в Мордор.
— Недейте. Има и друг начин!
— А защо не ни каза по-рано? — сопна се Сам.
— Господарят искаше да го заведем до „Черната Порта”. И го заведохме.
— Нещо е намислил — каза Сам.
— Досега не ни излъга — промълви Фродо.
— Разбира се, над него тегне смъртна заплаха — напомни му Сам. Но явно това не беше достатъчно.
— Води ни, Ам-Гъл.
— Да, господарю Фродо — каза Ам-Гъл — Всички системи включени. Прикачваме се и правим хиперскок към системата Итилиен. Трябва да заобиколим. Иначе ще ни хванат. Да, ще ни хванат.
Системата Рохан беше голяма, но слабо населена. Едва на четири от общо тринайсетте планети имаше живот. Сега през нея прелиташе черна урукхайска ескадрила, прихванала два хобитови изтребителя. Несъответствието в исенгардските и хобитовите технологии не позволяваше да се правят особено дълги хиперскокове и затова урукхаите често трябваше да излизат от свръхсветлинна скорост. В противен случай хобитите щяха да изгорят, а Саруман ги искаше живи.
Пътят им трябваше да мине през Рохан, колкото и да не им се искаше. Но трябваше да бързат, тъй като бяха засекли сигнали от преследвачите си.
Само на няколко светлинни години от тях се намираха бойните кораби на Арагорн, Леголас и Гимли.
— Леголас, какво засичат елфическите ти радари? — попита Арагорн.
— Урукхаите са навлезли в системата Рохан.
— Там ще ги преследваме в подсветлинна скорост — ухили се Гимли, но усмивката му се усети от другите по интеркома.
— Пресичат Рохан — продължи елфът — Целта им е отвъд. Исенгард?
— Саруман…
Хипердвигателя на Мери беше сериозно повреден. Дори да се откъснеха от похитителите си, нямаше да могат да избягат.
— Наблизо има станция — проехтя гласът на един от бойните дроиди „Урук-Хай” по интеркома — Нека спрем да заредим с гориво.
— Да, крайно време е — каза друг.
Въпросната станция се намираше малко отвъд Роханската система, на независима територия, до едно голямо астероидно поле. Ескадрилата се нареди и отправи заплаха за унищожение на станцията, ако не бъдат допуснати да заредят. Но в следващия миг отвътре изскочи цяла армия от рохански изтребители.
— Това е капан! — извика един от дроидите — Защитавайте се.
Мери бързо съумя да се свърже с Пипин по интеркома.
— Да се омитаме. Ще се скрием в астероидното поле.
— Давай, по-бързо, докато не са ни усетили.
Това беше коварното неизследвано астероидно поле „Ветроклин”, отвъд което се намираше малката система Исен
гард. Но когато Мери и Пипин навлязоха в него, бяха засипани от канонада изстрели.
— Някой ни е последвал — извика Пипин. Радарът му отчете оркски изтребител.
— Ще се скрием между астероидите.
Но не се наложи. Силна експлозия застигна урукхая и го разби на стотици парчета.
— Кой ни помага? — недоумя Мери — Нима рохиримите са навлезли във „Ветроклин”?
Ала в следващия миг двата хобитови изтребителя бяха хванати от невидими лъчи и придърпани към един от астероидите. На пръв поглед той не се различаваше от другите, но само на пръв поглед. Няколко огромни метални пипала изкочиха от астероида и хванаха малките кораби. Пипин веднага се опита да осъществи връзка.
— Тук хобитови изтребители от система „Графството”. Моля, идентифицирайте се. Защо ни нападате?
От другата страна се чу тежък, метален, провлачен глас.
— От къде?
— Система „Графсвото”.
— Нямаме данни за такава система.
— Моля идентифицирайте се — повтори Пипин.
— Тук защитна станция „Дървобрад”, астероидно поле „Ветроклин”. Вие сте оркски нарушители.
— Не сме орки — извика Мери — Хобити сме.
— Що за станция е „Дървобрад”? — попита Пипин.
— Защитна станция, модел „Ент”.
Мери прерови бордовия компютър, но не намери никаква информация.
— Пипин — каза той — Сигурно е нещо подобно на „Върбалан”.
— И аз така мисля.
— Станции „Ент” и „Хуорн” не се произвеждат от много години — поясни Дървобрад — Затова не сте чували. Ние сме последните.
— Ние? Значи има още.
— Разбира се — провлачи монотонния глас — Но сега ще ви заведа при „Белия Ездач”.
— Белия ездач? Белия? — учуди се Пипин.
— Саруман! — възкликна Мери.
Малко по-късно двата хобитови изтребителя бяха облени от ярка светлина.
— Някой приближава — каза Гимли.
— Маскировъчни щитове — извика Арагорн.
Тримата включиха маскировъчните щитове, които бяха получили като подарък от Галадриел.
Напразно. Приближаващите не бяха врагове. Беше отряд рохирими.
— Край на тревогата — каза Арагорн и свали щита — Рохирими — извика той по общия канал — Какви са новините?
Леголас и Гимли също бяха свалили щитовете си. Появата на тримата беше изненада за рохиримите, но те бързо успяха да ги наобиколят.
— Каква работа имате по границите на Роханската система? — попита един от рохиримите.
— Търсим своите приятели обясни Арагорн — Хобити. Те са със съвсем малки изстребители. Като тренажори.
— Бяха отвлечени от дроиди „Урук-Хай” — добави Гимли.
— Дроидската ескадрила беше разбита близо до изоставената станция при астероидното поле „Ветроклин” — каза рохиримът — Избихме всички.
— А хобитите? — онемя Гимли.
— Всички.
— Не!
Минута по-късно Арагорн, Леголас и Гимли оглеждаха останките от урукхайската ескадрила.
— Не намирам никакви следи от хобитови изтребители — каза Леголас — Техните кораби излъчват по-особен сигнал.
Ако имаше останки от тях щях да ги доловя.
— Значи все пак са живи?! — възкликна Гимли.
— Най-вероятно са се укрили в полето „Ветроклин” — предположи Арагорн.
— Трябва да ги потърсим — каза решително Гимли — Това поле е коварно и древно. Чувал съм, че там бродят незнайни
машини. Опасно е за два хобита да скитат сами из „Ветроклин”.
— Нека да ги потърсим. Ще доловим сигналите им. Все някак…
И тримата навлязоха в астероидното поле.
Дълги часове напразно се опитваха да уловят някакъв сигнал. Накрая Леголас извика в интеркома.
— Засякох нещо. Но не са хобитите.
— Какво е то? — попита учуден Арагорн.
— Точно зад астероида пред нас е. Много слаб сигнал, но го долавям. Маярски е.
— Маярски?
— Има ли тук маяри? — учуди се Гимли.
— Саруман — промълви Арагорн — Бързо, ще заобиколим и ще го унищожим. Странно е, че не го долавям със Силата.
— Тъмната страна е силна у него — каза Леголас — Не трябва да го оставяме да действа. Ще бъдем бързи. Сега!
И трите кораба заобиколиха астероида от различни посоки. В мига, в който маярският кораб се откри пред погледите им, те вече бяха заели бойни позиции и натиснаха спусъците си.
Ала трите изстрела се отклониха от мощния щит.
„Той използва Силата за щит” — помисли си Арагорн. В следващия миг в интеркома на тримата се чу мекият глас на маяра.
— Търсите два хобита, нали?
— Кой си ти? Покажи се на холопроектора. Веднага! — крещеше Леголас.
— Щом настоявате — и в кабините на тримата се появи един познат силует.
— Гандалф? — учуди се Гимли.
— Използва стари холосъобщения. Гандалф е мъртъв! — извика Арагорн.
— Щом не вярвате, заповядайте на моя кораб.
— Аз ще се справя с него — каза Арагорн и приготви кораба си за скачване.
Минута по-късно двата бойни кораба бяха скачени и Арагорн се прехвърли на борда на маярския кръстосвач. Той извади лазерния си меч и се приготви за битка със Саруман. Но се изправи срещу Гандалф.
— Наистина е Гандалф — извика радостно Арагорн в интеркома.
— Заповядайте на борда на моя нов кораб, „Сенкогрив”.
— Гандалф — почти проплака Гимли.
— Оцелях — разказа Гандалф, след като всички бяха в каюткомпанията му — Битката с огнения разрушител „Балрог” беше жестока. В последния миг бяхме привлечени от гравитацията на седмата планета от Мория и пропаднахме в дълбоките ѝ океани. А после битката продължи до най-крайните точки на Мория. Но накрая сразих „Балрог”. И когато бях останал без гориво и енергия, когато бях изхвърлен от тайните защитни системи на Мория, дойте помощта.
Прехващач „Орел” ме откри и ме заведе в системата „Лориен”. Ето ме сега тук, пред вас.
— Какво ще правим от тук нататък? — попита Леголас.
— Имаме работа в Едорас, столицата на системата „Рохан”. Крал Теоден е обсебен от Тъмната сила. Трябва да го освободим…
Защитна станция „Дървобрад” се движеше между астероидите, хванала в здравата си прегръдка двата хобитови изтребителя.
— Защо спряха да ви произвеждат? — попита Мери.
— Загубихме нашите ентски строители.
— Съжалявам — каза Мери — Как загинаха?
— Не са загинали — провлачи Дървобрад с металния си монотонен глас — Просто един ден си тръгнаха. А, ето че пристигнахме. Добре дошли.
Хобитите погледнаха през люковете. Намираха се пред нещо подобно на малка планета, скрита във вътрешността на астероидното поле. Вероятно някога наистина е била планета, но се е откъснала от орбитата си и е попаднала тук, във „Ветроклин”.
— Починете си — каза Дървобрад и отпусна хватката си.
Двата изтребителя се отскубнаха и се приземиха на повърхността.
Тук имаше атмосфера и хобитите можеха да дишат свободно. Отнякъде идваше мека светлина, почти като слънчева, която беше основен източник на живот тук. Странно място, но все пак имаше високи дървета. И една малка станция, където можеха да заредят.
— Отпочинете си — отново чуха гласа на Дървобрад в интеркома — и заредете корабите си. Тази енергия е специална, с нея ще изкарате много дълго. А и изтребителите ви ще се движат по-бързо в подсветлинна скорост…
Връзката прекъсна. Станция „Дървобрад” изчезна от радарите на хобитите.
— Е, да се наспим хубаво — предложи Пипин — Тук сме в безопасност.
Движението в системата Рохан с надсветлинна скорост беше забранено. Гандалф, следван от корабите на Гимли, Арагорн и Леголас, пристигнаха на планетата Едорас, третата от слънцето, и се приземиха близо до голям град. Никой не направи опит да ги спре или да ги пита кои са.
— И бъдете предпазливи — каза старият джедай — Тук не сме добре дошли.
Наеха един леднспидер и се отправиха към града. Там, в самия център, се издигаха кулите на кралския палат. Стражата посрещна идващите.
— Ако желаете да говорите с крал Теоден трябва да предадете всички оръжия.
Така и направиха. След това влязоха в двореца, в тронната зала.
В дъното беше издигнат пиедестал с голям трон. На него седеше побелялата фигура на краля, а от едната му страна се беше разположил неговият съветник, Грима.
— Мошеник — извика Грима още като видя Гандалф да влиза — След всичко, което стори, да идваш, да безпокоиш краля?
— Разкарай се от пътя ми, Змийски език. Не съм минал през сянка и огън, за да споря с космически червей като теб — просъска Гандалф и протегна ръка. Той отблъсна Грима с помощта на Силата — Кралю, отдал си се на Тъмната страна — Гандалф правеше странни движения с ръцете си — Върни се в Светлата.
Теоден се засмя зловещо.
— Не можеш да ми заповядваш, Гандалф Сиви — това не беше гласът на краля. Саруман говореше чрез Теоден.
Тогава Гандалф отметна наметалото си. Блестяща бяла роба се откри отдолу.
— Сега съм Гандалф Белия. А ти, Саруман, предател, ще оставиш Теоден.
— Ако аз го оставя, той ще умре…
Но Гандалф не слушаше лъжите. Той вложи цялата сила, с която разполагаше и прокуди Саруман.
Теоден едва сега разбра какво се беше случило.
— Бях на тъмната страна — каза той.
— Но ето, че си отново сред нас, кралю.
Теоден гледаше Грима със злоба.
— Разкарай се от двореца ми — просъска краля — И ако се върнеш, ще бъдеш убит!
Стражите се отместиха, за да направят път на Змийския език, който с крясъци изхвърча през портите. След по-малко от час той вече беше извън планетата.
Гандалф разказваше на краля какво се беше случило, докато е бил подвластен на Тъмната страна.
— Ортанк ще отвърне на удара — каза джедаят — Трябва да защитиш народа си. Тук си безсилен.
— Ще ги отведа далече — каза Теоден. Ще издам заповед за евакуация на цялата планета. Ще се отправим към десетата планета, в крепостта Шлемово Усое. Щитът ѝ ще издържи всяка атака. Досега тази крепост не е падала. Няма да падне и сега.
Крал Теоден издаде заповедта още същия ден. Евакуацията започна моментално. Пътят до десетата планета щеше да отнеме четири дни, но за това време Саруман нямаше да съумее да организира силите си. А след това…
— Трябва да осигуря допълнителна защита на Шлемово Усое — каза Гандалф на Арагорн — Очаквайте ме на петия ден.
— Върви — отвърна му Арагорн — И нека Силата бъде с теб.
Трите кораба излязоха от хиперпространството близо до голяма зелена планета.
— Итилиен — каза Ам-Гъл — Планетата от едноименната система. Колония на Гондор.
— И сега? — попита Сам.
— Нека спрем за малко — предложи Фродо — Да се приземим. Храната ни е на привършване.
— Така да бъде — каза Ам-Гъл и насочи изтребителя си към повърхността.
Двата хобита го последваха. На планетата нямаше градове, но имаше всевъзможни форми на живот. Големи гори запълваха далечните силуети на планинска верига. Наблизо имаше хълмове. Слънцето клонеше към залез.
— Не отчитам никакви технологии, господин Фродо — каза Сам.
— Ще настроим радарите да ни събудят, ако някой приближи — заяви Фродо — Нека се наспим.
Нощта на Итилиен беше прохладна и приятна. Двата хобита се излегнаха удобно в изтребителите си и заспаха. Но Ам-Гъл остана буден. Той натисна едно копче на контролното табло и пред него се появи холопроекция на собствения му образ.
— Убий ги — изсъска холограмата.
— Защо? — попита Ам-Гъл.
— Те те ограбиха.
— Не, те се грижат за мен.
— Ха! — изсмя се холограмата — Никой не се грижи за теб. Те те използват. Не го ли разбра.
— Те са приятели.
— Ти нямаш приятели. Досега оцеля защото слуша мен.
— Вече не — каза решително Ам-Гъл.
— Какво каза? — попита учудено холограмата. Но вместо отговор Ам-Гъл измъкна един кристал, запрати го към пода на изтребителя си, а след това го стъпка.
— Махни се и никога повече не се връщай.
Така той унищожи своя виртуален съветник.
— Най-после намерих сили да го направя — усмихна се Ам-Гъл и извади бластера си — А сега е време за лов.
На сутринта Ам-Гъл донесе две дребни животинчета на Фродо.
— Нека ги сготвим — предложи Сам — Имам няколко рецепти в бордовия компютър.
Без да чака разрешение, Ам-Гъл се вмъкна в изтребителя на Сам и започна да преглежда компютъра.
— Ей, махай се от там — извика Сам.
— Това ли са рецептите? Отвратителни са!
— Никой не те пита — и Сам изхвърли натрапника извън кабината.
Половин час по-късно той беше запалил малък огън и приготвяше яхния от животните, които Ам-Гъл беше донесъл и изобщо не обръщаше внимание на протестите му. Тогава радарите изписукаха.
— Някой идва насам — извика Фродо и погледна радара — Зад онези хълмове.
Не дочака останалите, а се втурна да види какво става. Сам и Ам-Гъл го последваха. Тримата се скриха зад група дървета. Пред тях крачеше някакъв легион.
— Воини — каза Ам-Гъл — от системата Харад. Отиват да се бият за Саурон.
— Фродо — Сам посочи нещо огромно, което му беше привлякло вниманието — Виж! Крачеща канонерка тип „Мумак”! От най-големите! Ех, никой няма да ми повярва, че съм видял!
— Смятах тези канонерки за легенда — ахна Фродо — Никога не съм предполагал, че наистина съществуват.
Но в следващия миг проблесна лазерен изстрел и харадримите заеха отбранителни позиции. Отнякъде се изсипа цяла група джедаи, които влязоха в схватка с харадримския легион и я избиха до крак, а крачещата канонерка беше пленена за минути. Но в нея беше заложен код за самоунищожение, ако бъде похитена, и тя се взриви на хиляди парчета, някои от които паднаха доста близо до Сам и Фродо.
— Къде е Ам-Гъл?
В следващия миг силни ръце хванаха хобитите.
— Вържете им ръцете — каза един непознат глас.
Шлемово Усое представляваше масивна крепост в полите на негостоприемните планини на десетата планета от Роханската система, способна да побере цялото население на планетата Едорас. Веднага след пристигането на последните бежанци беше издигнат щитът. Той трябваше да предпази крепостта от обстрел от космоса. Жените и децата бяха изпратени в подземните пещери. От там, в случай че крепостта паднеше, те можеха да се измъкнат през голямото езеро, което беше в центъра на пещерния комплекс, през ядрото на планетата, до място, където чакаха скрити спасителни кораби.
— Орките са потеглили — обяви рицарят джедай Арагорн докато гледаше мониторите на радарите.
— Ще бъдат тук след броени часове — измърмори Гимли — Точно по залез.
— Пристигнахме тъкмо навреме — каза крал Теоден — Ще спрем устрема им.
— Огромна армия! — възкликна Леголас — Десет милиона дроида!
Това беше наистина внушителна цифра. Няколко часа по-късно стотици звездни разрушители влязоха в орбита около десетата планета. Те спуснаха на повърхността контейнери с бойни дроиди „Орк” и „Урук-Хай”. Двайсетте орбитални защитни станции около десетата планета не успяха да предотвратят инвазията и бяха унищожени от врага. В това време наземната армия от дроиди беше активирана и урукхаите започнаха масирано настъпление към крепостта Шлемово Усое. Лека полека хиляди дроиди влязоха под огромния щит. Но разстоянието между щита и високите сто метра стени беше твърде малко. Така се провали идеята на орките да вкарат летателни машини под щита и да нападнат Шлемово Усое по въздуха.
В началото щурмът беше отстояван безпроблемно, но все повече дроиди влизаха под щита. Но защитата на крепостта беше значително по-добре въоръжена. Опитите на дроидите да изстрелят детонатори над стената бяха спирани най-често от джедаите, които бяха заели най-предни позиции.
— Огън! — изкомандва Арагорн и хиляди стрелци, скрити в различни ниши в стените, отправиха смъртоносни залпове. И този щурм беше отблъснат.
— Това ли е цялата ти сила, Саруман? — говореше крал Теоден — Плоски атаки от безсилни дроиди. Никаква стратегия, никакво военно мислене…
В следващия миг орките извадиха прикачващи пистолети и направиха опит с тяхна помощ да се прехвърлят през стените.
— Прикачващи пистолети! — изкрещя Арагорн и извади лазерния си меч. Започна да сече кордите, които бяха залепнали на ръба на стената. Стотици дроиди изпопадаха, повличайки след себе си други. Последва нова вълна изстрели с прикачващите пистолети, но джедаите не оставиха нито един дроид да прескочи стената.
— Леголас — изкрещя ужасен Арагорн, докато гледаше приближаващата чудовищна машина. Само след миг и тя щеше да бъде под щита.
— Турболазер с един стрелец! — отвърна елфът и зареди снайпера си. Той се прицели и натиста спусъка. Мекото сияние на изстреляния заряд бързо се сля с битката, но Леголас видя как неговия изстрел спря преди да е стигнал целта.
— Използват щит — извика Леголас — Арагорн, обади се бързо в кулата да стрелят по турболазера.
В кулата се намираше най-мощното оръдие, с което разполагаше Шлемово Усое. То сипеше изстрели към орките под стените, но след сигнала на Арагорн се обърна към турболазера. Ала беше късно. Турболазерът стреля пръв и унищожи голямата порта на крепостта. Миг по-късно оръжието беше унищожено от това на кулата, но пътят на орките към крепостта вече беше открит.
— Назад! — изрева Теоден — Всички във вътрешната крепост!
След като основната стена беше превзета, падането на вътрешната крепост беше въпрос на време. В този миг ходът на битката изведнъж се беше обърнал срещу рохиримите. Сражения се водеха през цялата нощ, а на сутринта защитата на вътрешната крепост беше отслабнала значително и Шлемово Усое вече не можеше да предложи защита на никого.
— Воини на системата Рохан — крал Теоден говореше по вътрешния канал, така че думите му да звучат ясно в шлема на всеки рохирим — Падането на крепостта е въпрос на време. Обявявам евакуация.
Но никой не се оттегли. Нито един воин. Дори жените и децата от пещерния комплекс останаха по местата си.
— Ние ще се бием до последна капка кръв! — обади се един незнаен воин.
— За крал Теоден! — извика друг.
— За Рохан!
— За нашата галактика!
И нова вълна на гняв и решителност закипя у всеки рохирим.
Тогава слънцето изгря…
— Ставайте — прозвуча в интеркома провлачен глас. Мери и Пипин отвориха очи.
— Дървобрад?
— Дълго спахте. Сега трябва да дойдете с мен. Чакам ви в орбита.
Мери и Пипин включиха подсветлинните двигатели на изтребителите си и напуснаха странната планета. Станция „Дървобрад” ги очакваше. Дългите метални пипала отново хванаха двата малки кораба.
— Да не се загубите — обясни монотонният глас.
И Дървобрад се зарея между астероидите. Накрая стигна до едно място, където полето не беше толкова гъсто.
— Сега ще се случи нещо, което не се е случвало от много време насам — и Дървобрад освободи изтребителите от желязната си прегръдка — Ентосбор.
Едва сега хобитите забелязаха, че десетки астероиди приближават към тях. Не, това не бяха астероиди. Това бяха други станции „Ент”. Толкова много!
— Днес ентите ще решат дали да тръгнат на война…
Дълги часове Мери и Пипин летяха около ентите. Понякога се включваха на техните честоти, но станциите си говореха със странни кодове.
— Вероятно вече са решили? — предположи Мери.
— Не — отговори Дървобрад — Досега сме си сверявали идентификационните кодове.
— Толкова бавно?
— Ентската технология е стара. Не можем да сме бързи като съвременните. Понякога при нас идват елфи. Внасят по някоя модификация и след това ние си я разпространяваме помежду си. Но още нищо не са направили за оптимизиране на кодовете…
Още дълго ентите си разменяха странни сигнали. Но накрая Дървобрад приближи хобитите.
— Навремето — започна той — Саруман обикаляше астероидно поле „Ветроклин”. Знаеше идентификационните номера на всички ни. Помагаше ни, когато имахме нужда. Но това време е отминало. В момента Саруман унищожава астероидите на „Ветроклин”, които се намират близо до неговата система Исенгард. Това не може да продължава. Ентите решиха: Саруман трябва да си плати. Ентите тръгват на война…
Сам и Фродо бяха преведени със завързани очи в скривалището на мистериозните воини. Когато най-сетне отново можеха да гледат, видяха, че са в голяма пещера.
— Кои сте вие? — попита ги един воин.
— Хобити от системата „Графството” — отвърна Фродо.
— Какво правите по тези земи?
— Пътници сме.
— Никой не пътува просто така тук, толкова близо до системата Мордор — каза воинът.
— Потеглихме от системата Ломидол деветима — заразказва Фродо — Загубихме един, когато минавахме през Мория.
— Неразумно сте постъпили да минавате от там. Кои бяха с вас?
— Още двама от нашата система — каза Сам — един елф, едно джудже и два човека.
— Кои бяха хората? — попита воинът.
— Джедаи Арагорн и Боромир.
Погледът на воина се промени. Сякаш лицето му се състари за секунда.
— Боромир е мъртъв — каза той.
— Какво? — извика Фродо — Откъде знаеш?
— Почувствах липсата му в Силата. Аз съм негов брат. Казвам се Фарамир.
— Не, не мога да повярвам… — промълви Фродо.
Тогава Фарамир смени темата.
— Къде е третият ви спътник?
— Няма трети с нас — каза Фродо.
— Онова нещастно същество, което избяга когато ни забеляза. Корабът му е приземен до вашия.
— Няма трети — повтори Фродо.
Двата хобита бяха отведени в едно друго помещение, където щяха да пренощуват. Но през нощта Фарамир събуди Фродо.
— Ела — каза той и отведе хобита на ръба на една скала. Това беше краят на пещерата. Отвън се виждаше небето, осеяно с безброй звезди и трите луни на Итилиен. Входът на пещерата беше скрит зад висок водопад. Той се спускаше в малко вирче. Там, седнал на един камък, с импровизирана въдица в ръка, беше Ам-Гъл.
— За влизане в Забранения Вир наказанието е смърт — и Фарамир кимна към стрелците, които стояха скрити наоколо — Те чакат моя сигнал.
— Не стреляйте — извика Фродо — Нека поговоря с него.
Ам-Гъл току що беше хванал някаква риба и се канеше да я яде, когато Фродо се появи зад гърба му.
— Ам-Гъл.
— Господарю?
— Не стой там. Опасно е. Ела, Ам-Гъл.
С известна доза недоверие Ам-Гъл последва Фродо. Но миг по-късно джедаите на Фарамир го наобиколиха и го завързаха.
— Ам-Гъл, не се съпротивлявай. Вярвай ми, Ам-Гъл — викаше Фродо.
— Господарю…
— Сега ще ни кажеш истината — Фарамир гледаше недоверчиво окаяното същество, което му бяха довели.
Но Ам-Гъл не желаеше да говори с воина.
— Излъга ни господаря — говореше си сам — А след това ни предаде. Той е лукав. И лъжлив. И ни ограби. Взе го от нас.
— Какво ти е взел? — попита учуден Фарамир.
В миг погледът на Ам-Гъл се промени. Очите му станаха големи, изпълнени с гняв и желание за мъст.
— Безценното!!
Фарамир отиде в стаята, където джедаите държаха Сам и Фродо.
— Значи такава е истината? — каза той — Пръстенът на Саурон.
— Остави ни — извика Сам — Не можеш да имаш Пръстена. Това е зло. То носи поквара. Нищо не можеш да направиш само с Пръстена. Нямаш оръжие, в което да го сложиш.
— Оръжията се правят — отрече думите му Фарамир — Има начин.
— Елронд от Ломидол лично ни заръча да идем на планетата Ородруин в Мордор — промълви Фродо — Само там можем да унищожим Пръстена. Това не е наше решение. Това е решение на съвет на много раси от различни системи. Решение и на брат ти. Той се закле да ме пази, но се отдаде на изкушението на Пръстена.
Фарамир замълча за няколко безкрайно дълги секунди.
— Няма да ви задържам — каза най-сетне той — Не искам да имам нищо общо с Пръстена. Моите хора ще поправят изтребителите ви. Ще ви изпратим до границите на Итилиен, а след това ще се върнем в системата Гондор. Трябва да защитим граничната планета Осгилиат.
Хобитите и Ам-Гъл получиха храна и провизии, а корабите им бяха поправени. След това бяха изпратени до границата на системата Итилиен. Там трите изтребителя се свързаха и направиха хиперскок по координати, зададени от Ам-Гъл. Но докато летяха със свръхсветлинна скорост, Ам-Гъл измъкна отнякъде един кристал и го постави в контролното табло. После натисна един бутон и отново се появи холограма с неговия образ.
— Измамиха ни — каза Ам-Гъл.
— Убий ги — предложи холограмата.
— Обещал съм да им служа. Не мога.
— Така ли? Много предан стана изведнъж — ухили се холограмата.
— Не мога.
— Но може би тя може… А после ще намерим Безценното сред останките. Да, тя ще свърши мръсната работа, безценни…
Сигналът дойде изведнъж. Саруман нямаше никакво време да реагира. Хиляди станции „Ент” изскочиха от хиперпространството.
— Планетарен щит! — извика тъмният джедай по интеркома.
От другата страна му отговори смутен глас:
— Вече е унищожен. Още с първата атака…
Поне щитът на кулата бе невредим. Саруман успя да го вдигне и по този начин да защити поне себе си. Но планетата беше обречена. Защитата беше отслабена, а повечето дроиди „Орк” и „Урук-Хай” бяха в системата Рохан. Малкото останали в системата Исенгард и не можеха да предложат особено надеждна защита.
Една малка ескадрила орки излетя от планетата, но ентите бързо я разбиха, а оцелелите потърсиха спасение в хиперпространството. Все пак орките успяха да нанесат минимални щети, но това не подобри положението на Ортанк. Напротив, повредените станции „Ент” изгубиха контрол и бяха привлечени от гравитацията на планетата. Разбиха се на повърхността, като образуваха огромни кратери.
Останалите енти обстрелваха повърхността с най-мощните оръжия, с които разполагаха. Долу проблясваха пламъци от пожари, образуваха се кратери, загиваха орки. А Саруман стоеше в кулата и гледаше безучастно унищожението на Исенгард. Не можеше да направи нищо. Не можеше да си позволи да отслаби щита на кулата, така че оръжията ѝ да се включат в битката. Би рискувал прекалено много.
Исенгард падна под властта на ентите. Саруман беше сразен, армията му разбита…
Утрото настъпи на десетата планета от системата Рохан.
— Това е последната битка — каза с болка в гласа, но все пак гордо крал Теоден — Рохан ще падне, но с чест.
И в този миг от вътрешната крепост заехтяха всички оръжия, които бяха на разположение. Рохиримите обстрелваха врага, падаха и загиваха, но други идваха на техните места. Рохан не се предаваше, беше се заклел да се бие до последна капка кръв. За краля, бяха казали воините. За Рохан. За Галактиката.
Тогава, близо до границите на Рохан, от хиперпространството изкочи цяла ескадрила. Тя спря само за миг, а след това пое по най-бързия начин към десетата планета. Движеше се с почти светлинна скорост. Сигналите, които издаваха корабите, бяха непознати.
— Чакай малко — промълви Арагорн — Това не са кораби…
— Разбира се, че не са — проехтя в интеркома познатия глас на учителя джедай Гандалф.
И в този миг ескадрилата пристигна в орбитата на десетата планета и започна масивен обстрел от космоса на оркските позиции, които се намираха извън щита на Шлемово Усое.
— Отстъпление! — Арагорн чу този грозен, металичен глас по общия канал. Идваше от орките. Защо говореха по общия канал?
Но в следващия миг дроидите започнаха да отстъпват и скоро излязоха от щита. Качваха се на изтребителите си и отлитаха в орбита. Но там не ги чакаха звездните разрушители на Саруман. На тяхно място се беше появило гъсто астероидно поле. И когато и последния кораб потърси убежище сред астероидите, те се раздвижиха. На всеки наземен радар можеше да се види как оркските изтребители намаляват с всяка секунда. Милиони бяха унищожени от загадъчните астероиди. А когато всичко свърши, астероидите сами поеха на обратно, отнасяйки останките от сразените врагове. Когато напуснаха границите на Рохан, те направиха хиперскок в неизвестна посока.
В този ден Рохан постигна велика победа. Беше отблъснато невиждано нападение. Беше спасена честта на системата. Шлемово Усое удържа нечовешки щурм. Но не без помощта на Гандалф и на… астероидите.
Корабът „Сенкогрив” се приземи на десетата планета под бурните скандирания на рохиримите. Гандалф слезе и беше приветстван от крал Теоден.
— Битката за Шлемово Усое приключи — каза джедаят — Започва битката за галактиката „Средна земя”.
На хиляди светлинни години от тях Саурон седеше потънал в мрака на Барад-Дур. Погледът му беше отправен към изгряващите слънца. През някои телескопи на планетата можеше да се види Ородруин, най-близката планета до слънцата. Сега там най-големият вулкан изхвърли тонове лава…
Близо до Мордор имаше малка, изоставена станция, тънеща в мрак. Хобитите и Ам-Гъл спряха в нея, за да потърсят допълнителни енергийни клетки за изтребителите си. Вътре цареше хаос. От време на време системите се включваха и светлина, призрачна като мълния, озаряваше вътрешността. В дъното на най-голямото фоайе имаше голяма статуя на древен владетел. Главата ѝ беше счупена и се търкаляше наблизо. А на нейно място просветваше стар енергиен трансформатор, с грубо изрисувано червено око.
— Да се махаме — предложи Сам.
— Май си прав — последва го Фродо.
Мордор беше съвсем близо. Бърз хиперскок ги изведе до огромна орбитална станция, светеща в мека зелена светлина. Пред нея, като черни призраци, прелитаха два кръстосвача „Пазител”. Това беше бойна станция „Минас Моргул”.
— Това ли е? — попита Фродо.
— Ще заобиколим — каза Ам-Гъл — Наблизо има пробив в щита. Ще минем от там. Има тунел…
— Тунел?
— Последвайте ме, хобити. Съвсем близо сме.
Наистина беше тунел. По-точно беше огромен астероид, заседнал в щита на Мордор, в който имаше десетки тунели, които водеха до другата страна на щита. Водеха в Мордор.
— От тук — каза Ам-Гъл — Последвайте ме — и изчезна във вътрешността на астероида.
В този миг нещо стана в Минас Моргул. Първо хобитите го доловиха в радарите, а след това го видяха и през люковете си. Огромен огнен лъч, способен вероятно да разтопи цял звезден разрушител за секунди, се изстреля от върха на станцията и се взриви в хиляди цветове. Такова зрелище можеше да се наблюдава с невъоръжено око от стотици светлинни години. Цял Мордор го беше видял. А след това от Минас Моргул започнаха да излизат стотици оркски звездни разрушители, подредени в бойна формация.
— Войната е започнала — каза Сам по интеркома — Отиват към системата Гондор…
— Приземете се на астероида — извика Фродо — И изключете абсолютно всички системи. Не бива да рискуваме да ни засекат.
Приземиха се. Скоро след това оркската армия направи хиперскок.
— Бързо — каза Фродо, докато включваше системите отново — През тунела…
— Къде е Ам-Гъл? — попита учуден Сам.
В един от тунелите Ам-Гъл беше кацнал и астродроида му усилено се мъчеше да махне някакъв елемент от задната част на кораба. Когато най-сетне успя, Ам-Гъл въздъхна облекчено. На таблото пред него се появи холограмата със собствения му образ.
— Намерихме чипа — каза Ам-Гъл.
— Чудесно. Остами го там. Хобитите скоро ще разберат, че си се отскубнал. Трябва до тогава да сме се измъкнали от другата страна на щита — и холограмата изчезна.
— Да, трябва…
Фродо и Сам навлязоха в астероида и започнаха да търсят път към Мордор.
— Избягал е проклетникът — викаше Сам — Само да го спипам. Откъде му идва сигнала?
— Сигнала е неподвижен — каза Фродо — Откачил е чипа и го е захвърлил. Но нищо, повече няма да ни трябва.
— Господин Фродо, долавям странни сигнали наоколо.
— Да, Сам, и аз ги долавям.
— От какво идват?
— Не зная — промълви Фродо — Но Ам-Гъл не ни доведе тук случайно. Не…
И в този миг нещо се случи. Един огромен дроид-убиец, тип „Паяк”, изпълзя от един от коридорите.
— Бягайте, господин Фродо — крещеше Сам.
Фродо зави с изтребителя си в един от коридорите на астероида. Дроидът го последва моментално. Фродо се луташе из празния лабиринт, не можеше да се ориентира. На екрана на бордовия компютър се изписа името на дроида.
— Корубана? Ха, произведена във фабриките Унголиант.
Но в следващия миг няколко прехващащи лъча, скрити в коридорите на астероида, накараха хобитовия изтребител да се закове на място.
„Капан!” помисли си Фродо, докато правеше анализ на астероида. Имаше атмосфера, подходяща за дишане, това отчете компютъра. Без повече да се замисля, Фродо отвори люка и излезе навън. Зад него тромаво се носеше Корубана на осемте си метални крака. Фродо зави в друг коридор, докато накрая се скри от погледа на дроида. Но когато излезе от скривалището си, той разбра, че съвсем не се беше измъкнал. Корубана стоеше пред него и примигваше в синьо-зелена светлина. Хобитът се обърна и се опита да побегне, но беше късно. Дроидът изстреля парализиращ лъч и зашемети Фродо. После бавно го овърза с безброй влакна и го замъкна до кораба му.
И в този миг се появи Сам. Той зави с изтребителя си по коридора и се изправи лице в лице с дроида-убиец.
— Разкарай се! — крещеше Сам и засипа Корубана със смъртоносен огън.
Дроидът се олюля, но остана на крака. Само след миг и кораба на Сам беше хванат от прехващащи лъчи. Хобитът моментално изскочи от кабината. Той мина покрай неподвижното тяло на Фродо. Нямаше време да го оплаква. Но дръжката на Жилото стърчеше незасегната от колана. Сам бързо издърпа оръжието и активира лъча. Жилото заблестя с мека жълта светлина.
— Ела ако смееш — озъби се Сам на Корубана — Опитай елфийската технология!
И тогава Корубана стреля. Изстрелът беше точен и щеше да порази Сам, но в последния миг ръката му сама се вдигна и Жилото парира лъча.
„Ха! Да не би да владея Силата?! И да не знам?”
Но не беше така. Жилото само усещаше къде ще попадне изстрелът и го парираше. Не беше необходима Силата. Елфийска изработка.
Тогава Сам се нахвърли с рев срещу дроида-убиец и го прониза. Жилото влезе без затруднение дълбоко в тялото на Корубана. Дроидът издаде писклив сигнал и отстъпи. Изгуби се в коридорите на астероида, вероятно да регенерира, а може би да загине.
Сам коленичи до безжизненото тяло на Фродо.
— Провалих се, господин Фродо — проплака той — Сега, ща неща, трябва да завърша мисията сам. Не ми е приятно, но…
Той откачи Пръстена от врата на Фродо и го прибра.
— Сам ще стигна до Ородруин. Щом такава е съдбата…
Сам преряза нишките, които овързваха Фродо и положи тялото му в малкия изтребител, когато долови сигнал. Хобитът бързо се качи в собствения си кораб и се скри сред тунелите. Настрои честотите си така, че да чува приближаващите. Бяха оркски дроиди.
— Ето го — каза единият — Ще го прикачим и ще го отнесем в станция „Сирит Унгол”.
— Засичам живот у биоорганизма — каза един друг глас.
„Жив е!” възкликна на ум Сам.
— Бил е ударен от парализиращ лъч. Херметизирай люка. Ще го отведем жив.
„Никъде няма да го водите!” — Сам не беше сигурен дали извика тези думи или само си ги помисли, но веднага изскочи със своя кораб. Но орките вече ги нямаше. Нямаше го и изтребителя на Фродо. Сам едва долови сигналите, които идваха някъде от вътрешността на астероида. Тогава той включи лориенския щит и последва орките.
Невидим за останалите, Сам стигна до Сирит Унгол. Той приземи кораба си в един от доковете и излезе. Трябваше да намери Фродо. Да, изтребителят щеше да остане с включен щит и нямаше да бъде открит, но самият Сам… Хобитът реши да рискува. Той извади Пръстена и го надяна. Допирът с жива плът активира защитното поле и Сам изчезна от всички погледи. В този миг сетивата му се изостриха и очите му поеха всяка светлина, увеличавайки я многократно. А ушите на хобита възприемаха и най-малкия звук.
Далече, навътре в Мордор, от другата страна на двете слънца, Саурон беше насочил вниманието си в друга посока. Той така и не долови силния сигнал, който идваше от Сирит Унгол. Нямаше ги наблизо и назгулите.
Сам извади голям късмет. Той се промъкна покрай орките и се добра до един терминал. Започна да преглежда информацията.
„Ето, тук трябва да е. Осмо ниво, килия 613”. Срещу този надпис мигаше друг — „неизвестен затворник”.
Няколко минути бяха необходими на Сам за да се ориентира в мордорската защитна станция. Накрая намери пътя към осмо ниво. Странно, тук нямаше никакви пазачи. 613-та килия беше заключена. Сам свали пръстена и остана неподвижен няколко секунди, за да се адаптират сетивата му към реалността. После преряза с Жилото заключващия механизъм и влезе…
Фродо вече се беше свестил и седеше на тясното легло.
— Сам! — възкликна той.
— Няма да ви изоставя, господин Фродо. Дойдох да ви спася.
— Но те… отнеха ми Пръстена. Провалих се, Сам.
— Не, не сте — и той извади Пръстена и го подаде на Фродо — Това е вашата мисия. Да продължим.
Наистина, беше време да продължат.
В хангарите на Сирит Унгол имаше стотици оркски изтребители.
— Налага се да изоставим хобитовите кораби — каза Фродо — С два оркски ще минем по-незабелязано. Поне докато не открият липсата им.
— Прав сте, господин Фродо — каза Сам. Мъчно му беше, че трябваше да изостави изтребителя си. Беше му подарък от баща му. Първият му космически кораб с хипердвигател. А на борда оставяше и елфийския прехващащ лъч и маскировъчния щит, подаръци от Галадриел. Но нямаше избор.
Двамата се качиха в оркските изтребители.
— Вероятно се управляват почти като хобитовите — промърмори Сам и натисна един бутон. Два двигателя се активираха и кораба се издигна леко — Да, няма особена разлика.
Двата хобита напуснаха Сирит Унгол. На картите на бордовия компютър се показа моментното разположение на планетите от системата Мордор. Ородруин беше от другата страна на двете слънца. Трябваше да заобиколят.
И хобитите продължиха сами страшния поход…
Star Lords VI: Завръщането на кралете