Легенда за Сигурд и Гудрун – интервю с Ангел Игов
„Легенда за Сигурд и Гудрун“ от Дж. Р. Р. Толкин излиза на български през януари 2014 в издание на „Сиела“. Преводачът Ангел Игов за книгата, Толкин и работата си.
Какво представлява „Легендата“?
„Легендата“ ни показва Толкин от друг ъгъл – поет, филолог, страстен почитател на древния европейски Север. Тук не става дума за Средната земя, потапяме се в автентичната атмосфера на старогерманските предания. Толкин не е имал намерение да публикува тези стихове, но те представляват изключително амбициозен проект – да се възстанови в поетичен текст сагата за Вьолсунгите, която е стигнала до нас във фрагментиран вид. Сега и българският читател получава тази творба, при това в двуезично издание.
Би ли ни припомнил най-интересните заглавия, които си превеждал досега?
Ако говорим за поезия, превел съм „Лирически балади“ на Уилям Уърдзуърт и Самюъл Тейлър Колридж – книга, в която влиза и прочутата „Балада за Стария моряк“. Иначе доста по-често превеждам проза. Сред авторите, които съм превеждал, са Пол Остър, Иън Макюън, Анджела Картър, Джон Банвил…
Как се вмества „Легендата“ между останалите ти преводи?
Вмества се като нещо наистина различно. По принцип не обичам да правя едно и също. Рутината е опасно и досадно нещо, човек трябва да опитва различни неща и да покорява различни територии, за да не му заспива мозъкът. Но аз изобщо навремето започнах да се занимавам с преводи именно като превеждах поезия. Така че, мисля, имам и необходимия опит.
Това е необикновена поезия. Може би не толкова авторска, колкото опит за реконструкция на стила на песните от скандинавската Стара Еда, а и на сагата за Вьолсунгите, както казваш. Къде е удоволствието за преводача и читателя?
Действително необикновена. На съвременен английски език, Толкин майсторски работи със старогерманското тоническо и алитеративно стихосложение. И то трябва да се предаде по някакъв начин на български език, защото в противен случай би се получило нещо съвършено различно, което не би било коректно да наречем превод. Тук предизвикателството, но и удоволствието за преводача е огромно. Първо, нямаме никаква традиция в превода на такъв стих. Второ, той неслучайно е характерен за старите германски езици, защото напълно отговаря на редица техни характеристики: кратки думи, почти повсеместно ударени на първата сричка, често срещани звукосъчетания и т. н. Очевидно, че българският език чисто морфологически предлага съвсем различен материал, така че съхраняването на стихотворната форма изискваше големи усилия и съсредоточеност. Не твърдя, че резултатът е перфектен, но мисля, че се получи добре. Оттук нататък, ако някой реши да преведе на български „Беоулф“ или „Старата Еда“ в оригиналното им стихосложение, вече има на какво да стъпи.
През 2002 Михаил Минков публикува антологията „Съдба не се сменя. Викингска поезия“, в която влизат части от Старата Еда. Според теб кой е българският читател на Едите, сагите и изобщо на старогерманското наследство? Филолозите? Метълите? Феновете на Толкин? Читателите на гръцката митология?
Навярно във всички изброени категории има читатели на тези текстове. Всъщност, въпросните категории не се ли пресичат много често? В България има хора, които силно се интересуват от европейско Средновековие, аз постоянно срещам нови такива хора, а произведенията, които посочваш, са знакови за тази епоха. В крайна сметка и Толкин е движен именно от своята страст по стария Север. А аз съм убеден, че и тези, които зачетат „Легендата“ просто защото обичат Толкин, ще усетят как пред тях се отваря широко вратата към този необятен свят.
През 1910 Жозеф Бедие „реконструира“ легендата за Тристан и Изолда като един вид мистификация на рицарски роман. Това ли прави Толкин? Една модерна Еда?
Може да се направи такъв паралел. Също като Бедие, Толкин се е водел от желанието си да събере разпокъсаните фрагменти в цялостно произведение. Но отново правя уговорката, че това произведение е било предназначено за чекмеджето му – негово лично интелектуално забавление. Аз лично съм предоволен, че имах възможността да участвам в него.
Добър поет ли е Толкин?
Без, разбира се, да е някакъв велик поет, Толкин е и сръчен, и вдъхновен стихотворец – нещо, което добре знаем от така разнообразните стихове и песни във „Властелина“ и в „Хобит“, а познавачите сигурно са запознати и с „Леитиан“ – поетичния разказ за Берен и Лутиен. Поезията в „Легендата“ е много различна, но е също така впечатляваща и вярвам, че ще е от голям интерес не само за твърдото ядро фенове.
Как се отнася „Легендата“ към останалото творчество на Толкин?
Макар че вътре няма нищо за Средната земя, почитателите на Толкин със сигурност ще разпознаят някои важни негови мотиви и ще им бъде любопитно да ги проследят тук. Дори идеята за гибелния, прокълнат пръстен се корени в тези предания. Има и други сюжетни моменти, които са сходни, да не говорим за общия колорит, например в бойните сцени. Някои имена на лица и местности също прескачат между Легендата и Средната земя – например Mirkwood, Мраколес, но тук това е кралството не на горските елфи, а на готите.
Кристофър Толкин, синът на писателя, издаде и “The Fall of Arthur” из архивите на баща си. Това отново е епическа поема, този път за келтския легендарен крал, но написана в стила на староанглийските епически поеми. Би ли превел и нея?
Не знаех за това, но ми звучи любопитно. Защо не, стига да има издателски интерес.
Има ли смисъл да четем поезия?
Зависи що за хора сме! За голяма част от човеците принципно няма смисъл да правят каквото и да е, камо ли такова странно занимание като четене на поезия. То е фантастично пътешествие, но – като всяко пътешествие – иска някаква подготовка, усилие, желание. Нещата опират до това, какво искаш от живота си.
