Саймън Толкин

„Първият ми спомен за дядо ми е следния — аз съм на четири или пет години и съм много уплашен. Той е грамаден, със силен кански глас, и се е надвесил над мен заплашително. Аз съм вече готов да заплача, когато виждам играещите му светли очи и осъзнавам, че всичко е игра. През дългите летни вечери, когато бях още много малък, често играехме на „Бабини стъпки” в градината на дома му в северен Оксфорд. Той събличаше сакото си и стоеше, облечен с жилетката си, с лула в ръка, докато аз бавно се приближавах към него из сенките на моравата.

Нищо не можеше да го отдели от лулата му, която постоянно припалваше с кибритчета „Суон веста”. По-късно ми сподели, че никога не вдишва дима, с изключение на редки случаи, когато кара колелото си в Оксфорд и вятъра духа срещу него.

Аз бях единственият внук на тази възраст в семейството и това ме правеше доста специален за дядо ми и баба ми през последните десет години от живота им. Това значеше много за мен, понеже имах самотно детство след като родителите ми се разведоха когато бях петгодишен. Три години по-късно баща ми се омъжи повторно и му се родиха деца, а майка ми работеше на пълен работен ден като учителка.

Дядо ми умееше да разговаря с децата без пренебрежение, сякаш бяха равни. Прекарваше доста време с мен и неговата любов и добрина ми помогнаха да се справя с доста трудни моменти. Когато бях на девет години баба ми и дядо ми се преместиха да живеят в Борнмът. Майка ми често ме качваше на влака в Оксфорд и аз някак си пристигах в града, където ме взимаха и отвеждаха до хотел „Мирамар”. Въпреки че дядо ми и баба ми, която вече гонеха осемдесетте, живееха на края на града, те бяха чести гости там. Дядо ми разбираше що за приключение бяха тези мои пътувания. Точно преди да им отида отново на гости през януари 1969 г. той ми бе написал писмо, в което разказваше за едно пътуване с влак от Бирмингам до Торкуей, когато бил десетгодишен, и за това колко „важен” това го карало да се чувства.“