Детство (1892–1904)
Джон Роналд Руел Толкин е роден на 3 януари 1892 година в град Блумфонтейн в ЮАР (бившата Оранска република) от родители англичани. Баща му Артър се преместил със семейството си там заради получено повишение в банката, в която работил в Англия. През м. април 1895 година, Джон (когото тогава наричали Роналд), майка му Мейбъл и брат му Хилъри се завърнали в Англия, а баща му останал там с идеята да се събере със семейството си когато времето позволи. Скоро след това обаче, на 15 февруари следващата година, Артър починал в резултат на сериозна кръвозагуба. Той страдал и от тежка форма на ревматизъм в продължение на много месеци. Така и повече не видял своето семейство.
Мейбъл Толкин се установява с двамата си синове в Сеърхол, малко и живописно селце в покрайнините на Бирмингам. Този ранен период сред природата, зелените хълмове и старите мелници оставя дълбок отпечатък в съзнанието на младия Роналд и по-късно се превръща в основно вдъхновение за създаването на Графството – идиличното родно място на неговите хобити. Майка му поема изцяло образованието на момчетата, като ги учи на ботаника и събужда у Роналд силен интерес към езиците. Още в ранна възраст той проявява забележителен талант, научавайки се да чете на четири години и проявявайки особен интерес към латинския и староанглийския език.
Ученически години (1900–1911)
На осемгодишна възраст Толкин печели стипендия за престижното училище „Кинг Едуард VI” в Бирмингам, което налага семейството да се премести обратно в индустриалния град. Градската среда е шок за момчето, свикнало с пасторалния Сеърхол, но в училището той намира истинско академично убежище. Толкин се справя блестящо с езиците, изучавайки френски, немски, латински и старогръцки. Скоро обаче съдбата му нанася нов тежък удар. Когато Роналд е на дванадесет години, майка му развива тежък захарен диабет, който по това време е нелечим, и здравето ѝ бързо се влошава.
Понеже Мейбъл наскоро е приела католицизма (акт, който води до отчуждаването на голяма част от нейните протестантски роднини), тя урежда настойник на синовете ѝ да стане отец Франсис Морган – състрадателен католически свещеник от Бирмингамската оратория. Мейбъл умира през 1904 г., оставяйки момчетата пълни сираци. Отец Франсис става за тях повече от настойник; той им осигурява не само финансова подкрепа, но и емоционална стабилност, поддържайки ежедневен контакт с братята и насочвайки тяхното образование с бащинска грижа.
През ученическите си години в „Кинг Едуард VI” Толкин среща група съмишленици, с които споделя дълбока любов към литературата и изкуството. Заедно с Роб Гилсън, Джефри Смит и Кристофър Уайзман те основават тайното общество „Чаен клуб и Баровианско общество” или накратко „Ч.К.Б.О.”. Името идва от навика им да пият чай незаконно в училищната библиотека, а след като биват разкрити – в близкия универсален магазин „Бароус”. Тези млади мъже са сплотени от общия стремеж да създадат нещо красиво и значимо в света, без да подозират, че идиличните им младежки мечти скоро ще бъдат помрачени от надигащата се война.
На шестнадесет години Толкин се премества в нов пансион, където среща Едит Брат – девойка, която също е сираче и е три години по-голяма от него. Между двамата бързо пламва искра и те започват романтична връзка. Когато отец Франсис разбира за това, той сериозно се разтревожва, че младежката любов ще разсее Толкин от подготовката му за университета. Свещеникът налага строга забрана: Роналд няма право да вижда, да пише или дори да говори с Едит, докато не навърши двадесет и една години. Толкин се подчинява на своя настойник с неохота, но остава верен на чувствата си през следващите няколко години на раздяла.
Оксфорд и Първа световна война (1911–1918)
Толкин кандидатства за стипендия в Оксфордския университет и след втори опит успява да спечели място в „Екситър колидж”, където започва обучението си през 1911 г. Първоначално записва класически филологии, но след две години на сравнително слаб интерес към предметите, той получава разрешение да премине към английски език и литература. Това му позволява да се фокусира изцяло върху истинската си страст – германската филология, староскандинавския, староанглийския и средновековния английски език. През същата 1913 г., в деня на своя 21-ви рожден ден, Толкин веднага пише на Едит, за да поднови връзката им, и двамата се сгодяват само седмица по-късно.
Подновяването на романса му дава нов стимул за работа и през юни 1915 г. Толкин завършва Оксфорд с отличен успех. Тъй като Първата световна война вече е в разгара си, той веднага се записва в армията като младши лейтенант в Ланкаширския стрелкови полк. Преди да бъде изпратен на фронта, усещайки наближаващата опасност, той и Едит сключват брак на 22 март 1916 г. в Уорик. Три месеца по-късно Толкин е изпратен във Франция, където взима участие в една от най-кървавите битки в човешката история – Битката при Сома.
На фронта Толкин се сблъсква лице в лице с ужасите на окопната война, масовата смърт и пълното унищожение на природата и хората. Преживяното го белязва за цял живот, но същевременно задвижва творческото му въображение. През ноември 1916 г. той се разболява от „окопна треска” и е транспортиран обратно в Англия с болничен кораб. До края на войната той прекарва дълги периоди в болници, прекъсвани от кратки дежурства по източното крайбрежие. Именно по време на възстановяването си в болничното легло той започва да пише „Книга на изгубените предания” – митологичен цикъл за елфите, който по-късно се превръща в основа на мащабния му епос „Силмарилион”. Войната му отнема почти всичко: голяма част от университетските му приятели, както и Роб Гилсън и Джефри Смит от „Ч.К.Б.О.”, които загиват на фронта.
След края на войната, вече със съпруга и първороден син Джон (роден през 1917 г.), Толкин се завръща в Оксфорд и започва работа като лексикограф по създаването на „Оксфордски английски речник”. През 1920 г. той получава първата си академична позиция като преподавател по английски език в Университета в Лийдс, където четири години по-късно става професор. През този период семейството му се разраства с раждането на втория му син Майкъл (1920 г.) и третия – Кристофър (1924 г.). В Лийдс той публикува „Речник на средноанглийския език” и работи съвместно с Ерик Гордън над мащабно критично издание на средновековния текст „Сър Гауейн и Зеления рицар”.
През 1925 г. Толкин се завръща триумфално в Оксфорд като професор по англосаксонски език и става член на „Пемброук колидж”. През следващите две десетилетия той води лекции по староанглийски, староскандинавски и готически език. Преподавателската и изследователската му дейност са високо ценени. Неговата лекция пред Британската академия от 1936 г., озаглавена „Беоулф: чудовищата и критиците”, преобръща изцяло дотогавашните литературни представи за поемата, доказвайки, че тя трябва да се чете като художествено изкуство, а не просто като исторически документ. През 1929 г. се ражда и последното му дете – дъщеря му Присила.
В Оксфорд Толкин се сприятелява с колегата си Клайв Стейпълс Луис, когото всички наричат „Джак”, а той пък от своя страна му дава прозвището „Толърс”. Двамата откриват съвместна страст към северните митове и легенди и прекарват безброй нощи в разговори. Те стават ядрото на неформалния литературен кръг „Инклинги” – група приятели и професори, които се срещат в местните пъбове (като известния „Орел и дете” и „Зеления дракон”) или в колежанските стаи, за да четат на глас своите незавършени произведения, да пият бира и да спорят. Именно К. С. Луис и останалите членове на „Инклингите” оказват решаваща подкрепа и непрестанно насърчават Толкин да завърши мащабните си литературни проекти.
Литературно творчество и публикации (1945–1968)
Освен сериозната си научна работа, в свободното си време Толкин измисля приказки, с които да забавлява децата си. Една история, започнала съвсем случайно върху празен лист хартия по време на проверка на изпитни работи с думите: „В една дупка в земята живееше хобит”, се превръща в романа „Хобит”. Книгата е предадена на издателство „Джордж Алън и Ънуин” и излиза от печат през 1937 г. с илюстрации и карти, нарисувани от самия Толкин. Първият тираж се разпродава само за три месеца, а творбата бързо се превръща в класика на детската литература.
Успехът на „Хобит” кара издателя Стенли Ънуин да поиска продължение. Толкин обаче предлага части от незавършения си епос „Силмарилион”, които биват отхвърлени като твърде неясни и келтски. Тогава той сяда да пише същинско продължение на историята за хобитите. Проектът обаче бързо надраства рамките на детска приказка и се превръща в мрачен, сложен и мащабен епос за възрастни. Писането отнема цели дванадесет години. Издаването му също е съпроводено с трудности поради огромния му обем и хартиения дефицит след Втората световна война. В крайна сметка романът „Властелинът на пръстените” е разделен на три тома и публикуван между 1954 и 1955 г. Въпреки разделението на критиците, читателският интерес е безпрецедентен и книгата се превръща в световен културен феномен.
През 1945 г., докато все още довършва своя магнум опус, Толкин станал професор по английски език и литература в „Мертън колидж”, позиция, която заема до пенсионирането си през 1959 г. През тези години той публикува и няколко по-малки произведения, сред които алегоричния разказ „Листо от Дребносръчко” и хумористичната повест „Червенокосия Джайлс”. След като се пенсионира, той има намерение най-накрая да завърши „Силмарилион”, но огромната слава на „Властелинът на пръстените” му носи лавина от писма от почитатели, интервюта и посещения, което сериозно забавя работата му. Въпреки това през 1962 г. успява да издаде стихосбирката „Приключенията на Том Бомбадил”, а през 1967 г. – приказката „Ковачът от Голямо Омайно”.
Късни години и смърт (1968–1973)
За да избягат от шума и постоянното внимание на феновете, през 1968 г. Толкин и Едит се преместват в Борнмът – спокоен крайбрежен курорт. Здравето на Едит обаче се влошава и тя умира през ноември 1971 г. Загубата съкрушава писателя, който е споделял живота си с нея в продължение на 55 години. След нейната смърт Толкин се завръща в Оксфорд, където „Мертън колидж” му предоставя апартамент. Той така и не успява да подреди и завърши огромния масив от текстове за „Силмарилион” преди края на дните си. През 1972 г. Толкин е удостоен с титлата „Командор на Ордена на Британската империя”.
Джон Роналд Руел Толкин умира на 2 септември 1973 г. на 81-годишна възраст по време на посещение при приятели в Борнмът. Погребан е в гробището „Улвъркоут” в Оксфорд, в същия гроб, където почива и съпругата му Едит. По негово лично настояване върху надгробния им камък освен истинските им имена са изписани и имената Берен и Лутиен – безсмъртните влюбени от неговия собствен митологичен свят, чиято любов надмогва самата смърт.
Посмъртно
След кончината му, неговият син Кристофър Толкин посвещава живота си на редактирането и издаването на непубликуваните ръкописи на баща си, като през 1977 г. бял свят най-накрая вижда дългоочакваният „Силмарилион”.
Всяка година, на 3 януари, почитателите на Толкин по цял свят отбелязват рождения ден на писателя като вдигат тост точно в 21:00 ч. с любимото си питие и изричат думите:
За Професора!
Ако искате да научите повече за живота на Дж. Р. Р. Толкин, прочетете неговата биография или писмата му от Хъмфри Карпентър. Друго задължително четиво за интересуващите се е „Дж. Р. Р. Толкин — Справочник и пътеводител”.
Може да гледате и филма „Толкин” от 2019 г., в който се разказва за ранните му години, връзката му с Едит и Първата световна война.
