…много преди да напиша „Билбо Бегинс” и много преди да напиша това („Властелинът на пръстените” б.пр.), вече бях изградил митологията на този свят.
И сте имали някаква схема по която да работите?
Необятни саги, да… книгата бе погълната от тях също както и „Билбо”; оригинално не беше част от всичко това, но щом като започна да се развива в същия свят, започна да се смесва и с историята му.
[звук от палене на клечка кибрит]
И така, героите и сюжетът се намесиха …
[запалва лулата]
Казвам „намесиха”, но нямам предвид, че са ви омагьосали тотално, или нещо от този сорт.
О, не, не, това не е мания, не съм обсебен от тях по какъвто и да било начин. Имаш усещането, че от моментите A, B, C, D само А или един от тях е правилният, но трябва време, за да го разбереш наистина. Имах карти, разбира се. Ако искаш да имаш заплетен сюжет, трябва да работиш с карта от началото, иначе никога няма да успееш да я направиш впоследствие. В крайна сметка мисля, че успях да нагодя фазите на луната и залезите както бяха в тази част на света през 1942. [лулата изгасва]
Започнали сте писането през 42-ра?
О, не, започнах я веднага, щом излезе „Билбо” — през 30-те.
А беше завършена малко преди публикуването…
Написах края… около 1949 — спомням си как се просълзих на развръзката. Но разбира се, имаше доста преработки. Напечатах цялото произведение два пъти, и големи части от него многократно — на едно легло в една таванска стая. Естествено, не можех да си позволя професионален машинопис. Имаше и няколко грешки и [запалва отново лулата] — забавлява ме да го заявя, тъй като предполагам сега съм в позиция, в която не ме е грижа какво мислят хората за мен — имаше няколко плашещи грешки, доста стряскащи ако излизат от перото на един професор по английски език и литература.
Не съм забелязал нито една.
Имаше едно място, където бях използвал „bestrode” като минало причастие на „bestride”! [смее се]
Усещате ли въобще някакво чувство за вина, за това, че като филолог, като професор по английска литература, с което сте били обвързани с фактуалните източници на езика — и въпреки това сте посветили голяма част от живота си на едно въображаемо нещо?
Не. Мисля, че е направило доста добро на езика! В него има доста лингвистична мъдрост. Не усещам вина заради „Властелинът на пръстените”.
Изпитвате ли привързаност към тези спокойни уютни неща от живота, които Графството въплътява — дома, лулата, огъня, леглото — благата на дома?
А вие?
А вие, Професор Толкин?
Но разбира се, да.
Значи усещате привързаност към хобитите?
Точно затова се чувствам като вкъщи… Графството много прилича на тази част от света, където започнах да се осъзнавам, което може би е малко тъжно, защото не съм роден тук, роден съм в Блуумсдейл, Южна Африка. Бях много малък, когато се върнахме обратно тук, но все пак това се впива в спомените и въображението ти, макар и да не го подозираш. Ако първото ти коледно дърво е увяхващ евкалипт и ежедневно те тормозят топлината и пясъкът — тогава, точно когато въображението ти се отваря, внезапно се озовеш в малко Уоруикшайърско селце, мисля, че това поражда любов, към това, което бихте нарекли средноанглийска провинция — бистра вода, камъни, брястове, малки тихи рекички и т.н. … разбира се и прости хорица наоколо.
На каква възраст пристигнахте в Англия?
Мисля, че бях на около три и половина. Тъжно разбира се, защото едната от причините да забравяш, както казват хората е, че постоянно фотографираш едно и също на една и съща плака. Малките промени само замъгляват образа по краищата. Но ако едно дете претърпи рязка промяна като тази, това става съзнателно. То започва да се опитва да напасне новите впечатления със старите спомени. Имам напълно ясна и жива картина на къща, за която сега знам, че е прекрасно изработен колаж от собствения ми дом в Блумфонтейн и къщата на баба ми в Бирмингам. Още си спомням как като вървях по пътя в Бирмингам се питах какво е станало с голямата галерия, къде са отишли балконите. Заради това помня някои неща изключително добре, мога да си спомня как се къпя в Индийския океан на по-малко от две години и при това го помня много ясно.
Фродо приема тежестта на Пръстена, въплъщавайки качества като постоянство и дълго страдание и, наблюдавайки действията му, човек може да каже, че в будистки смисъл той „постига добродетелта” (ориг. aquires merit б.пр.). Всъщност той става почти като Христос. Защо избрахте полуръст, хобит за тази роля?
Всъщност нямах голям избор. Бях написал „Билбо Бегинс”, нали разбирате .. всичко, което се опитвах да направя бе да продължа историята от там, откъдето „Билбо”свърши. Имах хобитите наготово, нали.
Наистина, но в Билбо няма нищо от Христос.
Не…
Но пред лицето на най-ужасната опасност той успява да се пребори, да продължи и да спечели накрая.
Струва ми се, че това всъщност е присъщо на човешката раса. Винаги съм се възхищавал на начина по който оцеляваме заради непобедимата смелост на малките хора пред лошия жребий: джунгли, вулкани, диви зверове … те се борят, някак си почти сляпо.
Представях си, че Мидгард може да е Средната земя, или да имат някаква връзка.
О, да, те са едно и също име. Повечето хора правят грешката да си мислят, че Средната земя е определен вид Земя, друга планета като в научната фантастика, но това е само старомодна дума за света в който живеем, идваща от представата, че земята е обкръжена от Океана.
Имах усещането, че Средната земя по някакъв начин, както казвате, е същия свят, в който живеем но в друга епоха.
Не … но в друго измерение на въображението — да.
Възнамерявахте ли във „Властелинът на пръстените”да направите расите да превъплъщават определени принципи — елфическата мъдрост, джуджешкото майсторство, земеделието и битките при хората, и така нататък?
Нямах определени намерения, но когато имаш тези народи в ръцете си, трябва да ги направиш различни, нали? Е, разбира се, както всички знаем, не можем да работим с нищо друго освен с човешките качества, те са единствения материал, който имаме. Би трябвало всички, или поне повечето от нас, хората, да искаме повече умствена мощ, повече изкусност. Имам предвид че празнината между идеята и изпълнението и трябва да се съкрати. Всеки би харесал повече, а защо не и безкрайно време, в което да продължава да научава повече и да създава повече неща. Затова елфите са безсмъртни. Казвам „безсмъртни”, но нямам предвид безсмъртни завинаги, просто те са дълголетни и вероятно биха живели, докато има същества по Земята. Джуджетата, разбира се, са доста очевиден случай — не бихте ли казали че в много отношения напомнят за евреите? Думите им са очевидно семитски, направени са да бъдат сСемитски. Хобитите са просто обикновени англичани, малки по размер, което като цяло отразява малкия им досег с въображаемото — не малко вътрешна сила и смелост.
Струва ми се, че това е едно от най-големите качества на тази книга, тази огромна смесица от имена — човек не се загубва в тях, поне не и след второто четене.
Радвам се да чуя това, защото имах доста неприятности с тях. Също и удоволствие — когато измислех добро име. Винаги когато пиша, започвам с името. Дайте ми име и то ще породи историята, обратното обикновено не става.
От всички езици, които знаете, кой ви беше най-полезен, когато пишехте „Властелинът на пръстените”?
О, боже … от модерните езици трябва да спомена уелския, който ме е привличал със стила и звученето си повече от всеки друг; въпреки че за пръв път го видях на камиони за въглища, винаги съм искал да знам какъв е той.
Струва ми се, че от уелския идва музиката на имената, които сте избрал за планините и местата въобще.
До голяма степен. Но по-рядко, много силно влияние е дошло от финския.
Трябва ли да възприемаме книгата като алегория?
Не, мразя алегориите където ги видя.
Мислите ли, че светът запада, както запада и в Третата епоха и виждате ли Четвъртата епоха да идва в нашия свят.
С моята възраст, аз съм точно човекът, който е живял през един от най-бързо променящите се периоди в историята. Въпреки това за седемдесет години не могат да станат толкова промени.
В цялото повествование на „Властелинът”, светът е в своята есен, веднъж един от героите казва, че историята продължава, но струва ми се, че това ми убягна … въпреки че всичко запада, избледнява, поне с наближаването на края на третата епоха всеки избор се стреми да преобърне някаква традиция. Сега ми се струва, че това е като Тенисъновото „смени се стария ред, даде път на нов и Господ сбъдна желанията си по много начини”. Има ли място за Бог във „Властелинът на пръстените”?
Споменава се веднъж-дваж …
Той Единственият ли е?
Еру, Единственият, да.
Вярващ ли сте?
О, аз съм католик. Отдаден на вярата си католик.
Как предпочитате да ви запомнят — с трудовете ви по филология и други теми, или с „Властелинът на пръстените”?
Не мисля, че човек има голям избор що се отнася до това — но ако ме запомнят въобще, смятам, че ще е заради „Властелинът”. Не вярвам да стане нещо различно от случая с Лонгфелоу — хората помнят, че той е написал „Хайауата”, забравяйки, че в същото време е бил професор по съвременни езици.