Глаголите в куеня могат да бъдат разделени на две категории. По-малката група може да се определи като основни (или първични) глаголи. Основата на такива глаголи представлява основен корен без добавки към него. Например, глаголътмат– „ям” произлиза пряко от елдарския корен МАТ–, който има подобно значение; глаголът тул– „идвам” е просто проява на коренната дума ТУЛ „идвам, наближавам”.

Втората и по-голяма група са А-основи или произходни глаголи. Всички те показват крайната гласна –а, но тя не е част от основния корен. Най-често срещаните окончания са –йа (–я) и –та. Например, коренът ТУЛ „идвам” носи не само основния глагол тул–, но и по-дългата А-основа тулта– „призовавам” и тулйа „нося”. Тук окончанията просто модифицират коренното значение, тъй като и „призовавам” и „нося” са варианти на идеята за „карам да дойде”. Някои А-основи показват по-рядко срещани окончания като –на (харна– „ранявам” от прилагателното харна „ранен”), както и такива, завършващи просто на –а: ора– „подтиквам”.

В куеня са известни пет времена: аорист, настояще, минало, перфектно и бъдеще.

Аористът е най-простото време по значение и форма. Основното значение на глагола не е модифицирано или ограничено по какъвто и да е начин. Аористът може да изразява основни, непроменливи истини, напр. когато елфите са описани катои карир кветтар „тези които правят думи”. Въпреки това, времето може да изразява и просто действие, случващо се в момента, като във виковете в Нирнает Арноедиад: Аута и ломе! „Нощта преминава!”.

Аористът на основен глагол обикновено използвал окончанието –и. В куеня, крайното кратко –и в ранните стадии на елфическия се видоизменило до –ë и сега основен глагол като кар– „правя” се изменя в каре. Въпреки това, правилото важи само ако –и е в крайна позиция. Когато глагол в куеня се появи с подлог в мн.ч., глаголът получава окончанието –р, така че аористът каре „правя” отговаря на карир „правят” в изреченито „тези, които правят думи”. Окончанието –и се вижда и пред всички местоименни окончания, напр. карин „аз правя” и тулин „аз идвам”. А-основите не показват промяна, но завършват на –а независимо дали следва друго окончание: ланта „пада”, лантар „падат”, лантан „падам”.

Настоящето време в куеня се използва когато действието е изрично указано, че се случва в момента и наподобява използването на английската конструкция „is… –ing”. Настоящето време на основен глагол се образува като се добавя окончанието –а, както и удължаване на самата глаголна основа (дългата гласна се означава с ударение). Така глаголътсил– „свети” в сегашно време е сúла „свети”; глагола мат– „яде” в сег. вр. е мáта „яде” (или в мн.ч. сúлар „светят” имáтар „ядат”). Изглежда обаче, че аористът и сегашното време са взаимно използваеми: елен сúла луммен оментиелво„звезда блести в часа на нашата среща”.

Колкото до А-основите се казва, че крайното –а просто се слива с окончанието –а, и така ланта– „пада” би имало сегашното време ланта „пада”. А-основата ора– „подтиквам” в сегашно време се изменя в ореа — очевидно а прераства ве за да се избегне две последователни –а звука. Затова можем да предположим, че А-основи като ланта– „пада” в сег. вр. е лантеа (мн.ч. лантеар), тъй като само окончанието –еа ни подсказва, че става въпрос за сегашно време.

Миналото време в куеня винаги показва крайната гласна –е (въпреки че могат да се добавят и вторични окончания, напр. за мн.ч. е –ер). Тази гласна –е много често е част от окончанието –не, което излежда най-често указва минало време, и което се добавя и към А-основите. Например, глаголът орта– „вдигам” в мин.вр. е ортане. Други примери са уля–„наливам”, мин.вр. уляне; хехта– „изоставям”, мин.вр. хехтане; ора– „подтиквам”, мин.вр. оране.

Когато основните глаголи завършват на –р или –м, те могат да заемат оконачнието –не по подобие на А-основите, тъй като натрупванията рн и мн са позволени във фонологията на куеня. Примери за това са тирне като мин.вр. на тир–„гледам” и тамне като мин.вр. на там– „потропвам”. Същото, може би, важи и за глаголи, завършващи на –н, напр. кеннекато мин.вр. на кен– „виждам”.

Въпреки това, първични глаголи, завършващи на –п, –т и –к не могат да получат окончанието –не, тъй като натрупваниятапн, тн, кн не са позволени в куеня. В такъв случай носовият елемент в окончанието се замества с носов инфликс преди последната съгласна в корена на глагола. Преди п се вмъква м, преди т се вмъква н, а преди к се произнася като английското ng, но се вмъква н.

топ– „покривам”, мин.вр. томпе
хат– „чупя”, мин.вр. ханте
так– „бързам”, мин.вр. танке

Първични глаголи, завършващи на –л, изпускат напълно носовия елемент: миналото време на вил– „летя” е вилле.

Перфектното време изразява идеята за завършено в миналото действие, което все още ‘важи’ към настоящия момент, обикновено заради последствията от него. Всички перфектни форми в куеня завършват на –ие (или с подлог в мн.ч. –иер). Ако е възможно, гласната на глаголната основа се удължава. По този начин тул– „идвам” ще има перфектното времеутýлие „дойде”. Както се вижда, тук се появява представката у–. Тази представка, наречена аугмент, всъщност се видоизменя в зависимост от гласната в глаголната основа:

мат– „ям” — аматие „ял съм”
тек– „пиша” — етекие „писал съм”
рик– „въртя” — ирикие „въртял съм”
нот– „броя” — онотие „броил съм”
тув– „намирам” — утувие „намерил съм”

В някои случаи, аугментът се изпуска, напр. лендие „пътувал” вместо елендие. В А-основите, крайната гласна –а се заменя изцяло от окончанието –ие и отново се използва аугмент. Напр. панта „отварям” — апантие „отворил съм”. Когато А-основата завършва на –йа, окончанието също изцяло се замества от –ие.

Бъдещето време има окончанието –ува (мн.ч. –увар). Например, бъдещето време на глагола мар– „обитавам” се превръща в марува. Изглежда, в А-основите, последната гласна се изпуска, примери за което са: линдува като бъд.вр. налинда– „пея” и орува като бъд.вр. на ора– „подтиквам”. Изключение на това правило прави формата антава като бъд.вр. на анта– „давам”, където се добавя само окончанието –ва.

Бъдеще време се използва и за отправяне на пожелания, чиято употреба е означена с думата най „нека”. Затова бъдещи форми като тирувантес „ще го задържат” (тирува „ще задържа” + –нте „те” + –с „то”) могат да изразят пожелание с думата най: в клетвата на Кирион има най тирувантес „нека да го задържат”.

Други форми: Към тези пет времена, се появяват и формите за инфинитив, герундий, и заповедната форма. Инфинитивът на основен глагол (напр. квет– „говоря”) показва окончанието –е, като в примера полин квете „Мога да говоря”. А-основите нямат специално окончание в инфинитив, затова инфинитивът е идентичен на аориста. В куеня има и т.нар. разширен инфинитив, при който се добавя окончанието –та. Когато се добави към първичен глагол, окончанието –епреминава в –и. Затова простият инфинитив на глагола кар– „правя” е каре, а разширеният инфинитив е карита. Разширеният инфинитив може да носи местоименни окончание, указващи допълнението към инфинитива, напр. –с „то” вкаритас „да го направи”.

Разширеният инфинитив може да изпълнява функцията и на герундий. Друго окончание за инфинитив/герундий е –ие като в глаголното съществително тйалие „играене” от основия глагол тйал– „играя”. Окончанието –а очевидно се изпуска в А-основите, когато се добавя –ие. Ако се комбинира с деятелното окончание –н „за”, герундиите изразяват значението „за да”: глаголът енйал– „спомня си” преминава в енйалиен „за да си спомни”.

Повелителното наклонение може да се образува като се постави независимата повелителна частица á пред обикновен инфинитив (или аорист). Така от каре „правя” може да се образува повелителната фраза á каре „направи!” Отрицателно повелително наклонение се образува с частицата áва „недей”, напр. áва каре „не го прави!”

Съществуват и няколко повелителни форми, които не включват независимата повелителна частица, а се образуват чрез съответното окончание –а. Така се появяват възклицания като ела! „виж!” или хека! „махни се!”