Допълнителна информация

Билбо отвори очи, но се усъмни дали наистина ги е отворил, защото наоколо му
си остана все така тъмно, както и преди, когато ги бе държал затворени.
Наблизо нямаше никой. Можете да си представите как само се изплаши! Не
чуваше нищо, не виждаше нищо и не усещаше нищо освен каменния под.
Той се изправи много бавно и запълзя на четири крака, докато най-сетне
докосна стената на прохода. Но нито нагоре, нито надолу по него успя да
открие нещо – нямаше и следа от зли духове или от джуджета. Главата му бе
замаяна и той не можеше да се ориентира за посоката, в която се бяха
движили, когато падна. Определи я наслуки и дълго пълзя, докато ръката му
внезапно докосна на пода на прохода нещо подобно на пръстен от студен метал.
Това беше повратен момент в живота на Билбо, но той още не знаеше. Прибра
пръстена в джоба си, без да се замисля, защото сега той едва ли можеше да му
бъде от полза. Не продължи нататък, а седна на студения под и дълго остана
така, отчаян и унил. Представи си как си пържи яйца с бекон в своята кухня у
дома – защото нещо му подсказваше отвътре, че е време за хапване, – но това
само го накара да се отчае още повече.

Не можеше да реши какво да прави, нито пък можеше да си представи какво се
бе случило. Защо го бяха изоставили или – ако го бяха изоставили, – защо
злите духове не го бяха заловили и защо така силно го болеше главата. А
истината беше, че той се бе търкулнал в един много тъмен ъгъл и бе лежал там
в безсъзнание дълго време.

След малко той потърси лулата си. Тя беше останала здрава и това малко го
поуспокои. После потърси торбичката си с тютюн и намери малко на дъното ѝ –
това още повече го успокои. Но когато потърси кибрита и не го намери,
всичките му надежди рухнаха. И все пак може би е за добре, помисли си Билбо,
когато се посъвзе от разочарованието. Светлината на кибрита и миризмата на
тютюн можеха да му довлекат до главата какви ли не беди от тъмните ъгли на
това ужасно място. Въпреки това, обаче не можеше да не се чувствува
обезсърчен. И както взе да пребърква всичките си джобове отново и да опипва
пода около себе си за кибрит, ръката му докосна дръжката на малката му сабя,
взета от пещерата на троловете. Той я беше забравил, но за щастие злите
духове не я бяха видели, защото Билбо я носеше под дрехите си.
Сега той я извади. И тя засия с бледа мъжделива светлина пред очите му.
„Значи и тя е изкована от елфите – помисли си Билбо – и злите духове не са
нито много близко, нито много далече.” – И някак си се успокои. Прекрасно
беше да носиш сабя, измайсторена в Гондолин за войната със злите духове, за
която бяха изпети толкова много песни, а той беше забелязал също, че тези
оръжия плашеха силно злите духове, когато се появяха пред тях.
„Да се върна назад – мислеше си Билбо, – няма смисъл! Да тръгна встрани?
Опасно е! Да тръгна напред? Да, така ще е най-добре! Тръгвам!”
И той се надигна и заприпка, като държеше в едната си ръка малката сабя,
насочена напред, а с другата опипваше стената. Малкото му сърчице биеше до
пръсване.

Сега вече Билбо наистина беше, както се казва, „натясно”. Но не чак толкова
натясно, както бихме били аз или вие. Хобитите не са напълно като
обикновените хора; дупките им са чисти, спретнати, добре проветрени и съвсем
не приличат на обиталищата на злите духове, но те повече от нас са пригодени
да живеят под земята и не губят лесно усета си за посока – особено като са
се свестили вече от удар по главата. Те могат също така да се движат съвсем
тихо, да се скриват лесно и да се съвземат бързо от падания и наранявания,
но най-важното е, че притежават голям запас от мъдрости и мъдри поговорки,
каквито повечето хора никога не са чували или пък са забравили много
отдавна.

И все пак аз не бих желал да съм на мястото на господин Бегинс. Проходът
сякаш нямаше край. Билбо разбираше единствено, че той все още продължаваше
да се спуска надолу и не променяше посоката си, макар да правеше по някое и
друго завойче тук и там. От време на време се появяваха и странични проходи,
които хобитът съзираше при мъждукането на сабята си или пък ги откриваше,
като опипваше с ръка стената. Той обаче не им обръщаше внимание и бързаше да
ги отмине от страх, че злите духове или някакви въображаеми черни същества
ще изскочат от тях. Все напред и напред вървеше Билбо и все надолу и надолу,
без да чува някакъв звук освен пърхането на някой прилеп от време на време.
Този шум отначало го стряскаше, но после постепенно свикна с него и престана
да му обръща внимание. Не зная колко време продължи да върви така – хем не
му се отиваше повече напред, хем не смееше да спре и затова все вървеше и
вървеше, докато се преумори. Сякаш бе извървял целия следващ ден и малко от
по-следващия.

Изведнъж без никакво предизвестие той нагази във вода. Уф, толкова ледено
студена беше тя, че го накара да се спре като закован. Не беше сигурен дали
е стигнал само до някаква локва сред пътя, или до някаква подземна река,
която прекосяваше прохода, или пък до брега на някое дълбоко подземно езеро.
Ослуша се напрегнато и чу само как от невидимия таван във водата долу капеха
капки – и никакъв друг шум!

„Значи е локва или езеро, а не подземна река” – помисли си Билбо. И все пак
не смееше да нагази навътре при такава тъмнина. Не знаеше да плува, а си
представи и отвратителните слузести същества с големи, изпъкнали незрящи
очи, които навярно се гърчеха във водата. Из локвите и езерата в планинските
недра се срещат най-чудновати животинки – например риби, чиито предци са
доплували долу кой знае преди колко много, много години и никога вече не са
изплували обратно, а очите им са ставали все по-големи и по-големи от
усилието да се взират в тъмнината. Срещат се и други същества, даже
по-лигави и от рибите. В проходите и пещерите на злите духове винаги тайно
живеят и други създания, примъкнали се отвън, за да се изтягат там на тъмно.
А някои от тези пещери са съществували много години преди идването на злите
духове, които само са ги уголемили и са прокопали в тях проходи, но
истинските им собственици продължават да си живуркат спокойно, да дебнат и
душат от потайните си кътчета.

Дълбоко тук, долу, край тъмната вода живееше старият Ам-гъл – едно от
лигавите създания. Не знам откъде е дошъл, нито какъв е и кой е. Той си е
чисто и просто Ам-гъл – черен като черния мрак, с две големи кръгли
белезникави очи на мъничкото си лице. Ам-гъл си имаше една малка лодка, с
която се разхождаше най-спокойничко из езерото, защото това наистина беше
езеро – широко, дълбоко и ледено студено. Вместо с гребла той гребеше с
краката си, които спускаше отстрани на лодката, но така, че никога не се
образуваше нито една вълничка. Търсеше с белезникавите си пихтиести очи
слепите риби и щом ги зърнеше, ги грабваше с дългите си пръсти с бързината
на светкавица. Той обичаше и месо, а не се отказваше и от зли духове, стига
да можеше да ги докопа. Но самият Ам-гъл много се пазеше да не го видят. Щом
някой зъл дух слезеше сам долу при водата, когато Ам-гъл търсеше плячка, той
го издебваше откъм гърба и го удушваше. Злите духове обаче рядко слизаха,
защото знаеха, че нещо противно се спотайваше там, в самите основи на
планината. Преди много години, когато копаеха проходите си, те бяха стигнали
до това езеро и бяха разбрали, че не могат да продължат нататък. Затова
пътят в тази посока свършваше дотук и те не намираха смисъл да идват, освен
ако не ги пратеше Великия зъл дух. Понякога му се приискваше да хапне риба и
той пращаше някого при езерото, но много често нито хапваше риба, нито
виждаше повече пратеника си.

Всъщност Ам-гъл живееше върху едно хлъзгаво каменно островче в средата на
езерото. Сега той наблюдаваше Билбо оттам с белезникавите си, подобни на
телескоп очи. Билбо не виждаше Ам-гъл, но Ам-гъл виждаше Билбо и се чудеше
какво ли същество може да бъде това, щом не е зъл дух.

За да задоволи любопитството си, той се качи на лодката и пое към Билбо,
който седеше край брега, напълно объркан и отчаян. И ето че пред него
внезапно изникна Ам-гъл и тихо изсъска:

— Дявол да го вземе, любезни! Май ще падне угощение! Във всеки случай вкусна
мръвка изглежда, ам-гъл! – И като каза ам-гъл, преглътна звучно и гърлото му
изамгълголи. Така бе получил и името си, макар той самият винаги да се
наричаше любезни.

Билбо подскочи уплашено, когато съскането достигна до ушите му, и изведнъж
съзря две белезникави очи да се взират в него.

— Кой си ти? – попита хобитът, като насочи сабята си напред.
— Кой е той, любезни? – прошептя Ам-гъл (който винаги си говореше сам на
себе си, тъй като нямаше с кого друг да разговаря). И тъкмо това беше дошъл
да разбере, ей тъй, от любопитство, защото в момента не беше гладен. В
противен случай първо щеше да граби, а после да шепти.
— Аз съм господин Билбо Бегинс. Загубих джуджетата, загубих и вълшебника и
сега не знам къде съм. Но ни най-малко не желая да узнавам, стига да мога да
се измъкна оттук.
— Какво държи той в ръцете си? – рече Ам-гъл, като гледаше сабята
недружелюбно.
— Сабя, сабя, изработена в Гондолин!
— С-с-с – рече Ам-гъл и изведнъж стана много учтив. – Ще поседнем ли малко
тук да побъбрим с него, любезни? Той може би обича гатанки?

Ам-гъл искаше да се покаже приятелски настроен, поне за момента, за да
разбере нещо повече за сабята, за хобита и да узнае също дали той беше
наистина самичък, дали беше вкусен за ядене и дали самият той беше огладнял.
Гатанките му бяха най-любимото забавление. Да ги задава и понякога да ги
отгатва – това беше единствената игра, която изобщо бе играл с другите
странни, подобни на него същества, много, много отдавна, преди да загуби
всичките си приятели, преди да бъде прогонен и да пропълзи сам-самичък
надолу в тъмните недра на планината.

— Да, обичам – отвърна Билбо с охота, защото и на него му се искаше да
разбере нещо повече за това същество – дали и то наистина беше само, дали
беше свирепо и гладно и дали не беше приятел на злите духове.
— Питай пръв ти – рече той, за да има време да намисли някоя гатанка. И
Ам-гъл изсъска:

С невидим корен, впит дълбоко,
то от дърво е по-високо.
Върви нагоре, без да спре,
макар че нивга не расте.

— Лесна е! – каза Билбо. – Планината, струва ми се.
— Наистина лесно я отгатна. Но сега ще сложим облог, мой любезни. Ако ние
попитаме, а той не отговори, ние ще го изядем, мой любезни. Ако той ни
попита, а ние не отговорим, тогава ще му дадем подарък, любезни!
— Съгласен съм! – побърза да отговори Билбо. пък и смееше ли да не се
съгласи. Той взе да си напряга мозъка, за да намисли гатанки, които биха го
спасили от изяждане.

Трийсет бели коня в хълмове зелени –
първо жвакат,
после тракат
и се спират укротени.

Само това можа да измисли, защото умът му бе изцяло зает с ядене и изяждане.
Тази гатанка беше една от най-старите и Ам-гъл знаеше отговора ѝ не по-зле
от вас.

— Стара е, стара е – изсъска той. – Това са зъбите, любезни. Но ние имаме
само шест! След това той зададе втората си гатанка:

Без глас, а реве.
Без криле пърпори.
Без зъби яде.
Без устни мърмори.

— Минутка само – извика Билбо, който все още продължаваше да мисли за ядене
и изяждане. За щастие някога бе чувал гатанка, подобна на тази, напрегна си
малко ума и се сети за отговора. – Вятърът, вятърът, разбира се – рече той и
толкова бе доволен, че начаса измисли своята гатанка:

Веднъж едно око на синьо лице
съзряло друго – на зелено лице.
Това е сякаш същото око –
решило първото око,
но е на по-ниско място,
а не на високо място.

— С-с, с-с, с-с – рече Ам-гъл. Той отдавна живееше под земята и беше
позабравил някои неща от този род. Билбо започна да се чуди какъв ли ще
бъде този подарък, но Ам-гъл се върна много, много, много години назад в
спомените си, чак към времето, когато живееше с баба си в една дупка
на брега на една река. – С-с, с-с-с, любезни – това означава „слънце, огряло
маргаритка”, нали така?

Но тези обикновени и прости надземни гатанки го изморяваха. Те му напомняха
и за дните, когато не беше така самотен, гнусен и жалък, и това го дразнеше.
Отгоре на всичко – караха го да изгладнява. Затова този път той зададе една
по-трудна и по-неприятна гатанка:

Не може да се вижда, нито слуша.
Не може да се пипне и подуши.
Лежи между звезди, под планините,
запълва празни дупки в равнините.
Най-първо идва, после си отива,
живота спира и смеха убива.

За нещастие на Ам-гъл Билбо беше чувал и преди тази гатанка, а и самият
отговор го обгръщаше от всички страни.
— Мракът – отговори той, без дори да се почеше по главата. А и без да се
замисли, бързо изрече:

Кутия без панти, без ключ и капак,
но златно богатство тя крие все пак.

Искаше да печели време, докато намисли някоя наистина трудна гатанка. Тази
той смяташе за много лесна, макар че не я беше задал с обичайните думи. Тя
обаче се оказа едва ли не неразрешима за Ам-гъл, който само съскаше и
съскаше, а отговорът не идваше. От яд той взе да пелтечи и да пръска слюнки.
По едно време Билбо изгуби търпение.
— Е, хайде отговаряй! – подкани той противника си. – Не става дума за кипящ
чайник, както, изглежда, си мислиш, ако се съди по звуците, които издаваш.
— Дай ни възможност, дай ни малко възможност, с-с, с-с!
— Е – рече Билбо, след като му даде доста дълга възможност, – къде ми е подаръка?
И Ам-гъл внезапно си спомни как много отдавна бе крал от птичите гнезда и
как бе седял с баба си под речния бряг и я бе учил… и я бе учил как да
изсмуква… – Яйцето! – изсъска Ам-гъл. – Яйцето! – После попита:

Уж живо, а не диша.
От студ на смърт мирише.
Без жажда пие стръвно.
Хем в броня, хем безшумно.

Той също смяташе, че тази гатанка е страшно лесна, защото отговорът ѝ вечно
бе в ума му, но в момента не можеше да си спомни нещо по-добро – толкова се
бе развълнувал от спомена за яйцата. Гатанката обаче се оказа трудна за
Билбо, който винаги гледаше – ако може – да няма нищо общо с водата. Сигурен
съм, че вие знаете отговора или пък можете да го отгатнете без никакво
усилие, както си седите удобно у дома, и над главата ви не виси опасността
да бъдете изядени, която да ви пречи да мислите. Билбо се прокашля един-два
пъти, за да си прочисти гърлото, но отговор не дойде.

След малко Ам-гъл започна да съска сам на себе си от удоволствие:
— С-с, с-с, славно угощение ще падне, любезни! Мръвката изглежда вкусна. Как
сладко ще си я хрупна! – И взе да се взира в Билбо от тъмнината.
— Секунда само – помоли хобитът разтреперан. – Не забравяй, че преди малко
аз ти дадох една много дълга възможност.
— Няма време, трябва да се бърза! – рече Ам-гъл и понечи да излезе от
лодката си и да се хвърли върху Билбо.
Но тъкмо спусна дългия си ципест крак във водата, една риба изскочи уплашено
оттам и цопна върху крака на Билбо.
— Уф, че е ледена и противна – с погнуса рече той и изведнъж се сети: –
Рибата! Рибата! Да, тъкмо рибата!

Ам-гъл остана страшно разочарован, но Билбо побърза да му зададе нова
гатанка и той бе принуден да се прибере обратно в лодката, за да помисли.
„Безкрачко лежи върху еднокрачко. До него двукрачко седи на трикрачко.
Четирикрачко получава част от безкрачко.”

Моментът не беше много подходящ за тази гатанка, но Билбо нямаше време за
избор. Ам-гъл сигурно щеше да се затрудни с отговора, ако не бяха споменали
току-що за риба. Та какво друго можеше да означава „безкрачко”, ако не тъкмо
риба. Останалото беше съвсем лесно.

„Риба на еднокрака масичка, край масичката човек, седнал на трикрако столче,
а до него котка, която яде останките от рибата” – ето какъв беше отговорът и
Ам-гъл не закъсня да го отгатне. Сега вече той реши, че е време да зададе
някоя наистина много трудна и страховита гатанка. Затова каза:

Поглъща всичко в този свят –
животно, птица, лист и цвят.
Гризе стомана и желязо,
в брашно превръща и елмаза.
И град руши, и крал убива,
на прах и планината стрива.

Горкият Билбо седеше в тъмното и прехвърляше през ума си имената на всички
страшилища – като се почне от великаните човекоядци и се стигне до
ненаситните лами, – за които бе чел в приказките, но нито едно от тях не
беше правило едновременно всички неща, споменати в гатанката. Той
чувствуваше, че отговорът е по-друг и че навярно го знае, но не можеше да го
отгатне. Обзе го страх, а това много пречи на мисленето. Ам-гъл се измъкна
от лодката си. Замахна с ципестите си крака към водата и се приближи до
брега. Билбо виждаше как белезникавите му очи идват все по-близо до него.
Езикът му залепна за небцето. Искаше да извика: „Дай ми малко време! Дай ми
малко време!” – Но от устата му се изтръгна само един отчаян писък:
— Време! Време!
Спасението му дойде съвсем случайно – защото тъкмо това беше отговорът на
гатанката.

Ам-гъл отново остана разочарован, но сега вече започваше да изпитва и гняв,
и досада от играта. Вече беше страшно огладнял и този път не се върна
обратно в лодката, а седна в тъмнината до Билбо. От това Билбо така се
уплаши, че загуби ума и дума.
— Време е да ни зададе въпрос, любезни. Да, да, още само едничък въпрос –
подкани го Ам-гъл.
Но нима Билбо можеше да измисли някакъв въпрос, докато това противно, влажно
и лепкаво същество седеше до него, готово да протегне хищните си ръце?
— Хайде, питай ни! Задай ни въпрос! – отново го подкани Ам-гъл.

За да дойде на себе си, Билбо се ощипа и се плесна, стисна силно дръжката на
сабята си и дори бръкна с другата си ръка в джоба, където напипа пръстена,
който бе намерил в прохода, но вече бе забравил.
— Какво имам в джоба? – изненадано извика той на глас, но Ам-гъл помисли, че
това е гатанка, и страшно се обърка.
— Не е честно! Не е честно! – изсъска той. – Честно ли е това, мой любезни,
да ни пита какво има в проклетото му малко джобче?
Билбо изведнъж се окопити и тъй като не беше намислил още друг въпрос, който
да зададе на Ам-гъл, повтори с още по-висок глас:
— Какво имам в джоба си?
— С-с-с-с – изсъска Ам-гъл. – Той трябва да ни даде право на три отговора,
любезни.
— Добре. Хайде, започвай! – отвърна Билбо.
— Ръка – каза Ам-гъл.
— Не позна – рече Билбо, който за щастие току-що си беше извадил ръката от
джоба. – Опитай се отново!
— С-с-с-с – изсъска Ам-гъл разярено. Той прехвърляше наум всички неща, които
носеше в своите джобове: кости от риби, зъби от зли духове, плесенясали от
влага раковини, парченце от крило на прилеп, един остър камък, за да си
остри на него зъбите, и други подобни боклуци. Той се чудеше какво ли носят
другите в своите джобове.
— Нож! – рече Ам-гъл най-накрая.
— Пак не позна! – зарадва се Билбо, който беше загубил ножа си преди време.
— Хайде, последен опит!
Сега Ам-гъл беше в много по-тежко положение, отколкото при гатанката за
яйцето, която Билбо му бе задал преди малко. Той съскаше и пръскаше слюнки
наоколо, олюляваше се напред и назад, шляпаше по пода с крака и се гърчеше
като червей, но не се решаваше да даде третия, последен отговор, страхувайки
се, че ще загуби облога.
— Хайде! – обади се пак Билбо. – Чакам те! Той се мъчеше да изглежда спокоен
и весел, но съвсем не беше сигурен как ще свърши играта и дали Ам-гъл няма в
края на краищата да отгатне.
— Времето изтече! – заяви той.
— Връв или нищо – изписка Ам-гъл, който също не постъпваше честно, като
даваше два отговора наведнъж.
— И двата отговора са грешни! – извика Билбо с облекчение, скочи в миг на
крака, опря гръб на най-близката стена и насочи напред малката си сабя. Той
обаче нямаше от какво да се притеснява. Ам-гъл беше научил едно нещо много
отдавна и то беше никога, ама никога да не мами на играта на гатанки, защото
тя бе свещена и много древна. Освен това Билбо имаше и сабя. Затова той
просто седна и зашепна.
— Къде ми е подаръка?, – попита Билбо, не защото толкова го искаше, а просто
защото чувстваше, че го е спечелил, при това честно, а и при доста трудни
обстоятелства.
— Трябва ли да му го дадем, любезни? Да, трябва! Трябва да отидем да го вземем,
любезни, и да му дадем подаръка, обещахме! – И така Ам-гъл загреба обратно в
лодката си, а Билбо помисли, че повече няма да го види. Но не беше прав.
Хобитът тъкмо си мислеше да се върне към тунела – искаше да се отдалечи от
Ам-гъл и тъмната вода колкото се може по-скоро – когато чу ридания и цвърчене
в мрака. Ам-гъл беше на своето островче (за което, разбира се, Билбо не знаеше) и
обръщаше джобовете си, ровеше тук и там, и търсеше, и претърсваше, но
напразно.
— Къде е? Къде е! – чуваше го Билбо да крещи. – Загубил се е, любезни, загубил,
загубил! Да му се не види! Нямаме подаръка, който обещахме, дори и ние вече
го нямаме.

Билбо се обърна и зачака, чудейки се какво ли би могло да бъде това, за което
съществото нареждаше така. По-късно това се оказа благополучно решение.
Ам-гъл се върна, като не преставаше да дърдори, шепне и кряка. В крайна сметка
Билбо криво-ляво разбра, че Ам-гъл имал пръстен – прекрасен, красив пръстен,
пръстен, даден му като подарък за рождения ден, много, много отдавна, в
старите дни, когато такива пръстени все още се срещали по света. Понякога го
държал в джоба си, но обикновено го пазел в малка дупка на една скала на
своето островче. Понякога го носил на пръста си – когато бил много, много
гладен и рибата му била омръзнала, той тръгвал по тъмните тунели, търсейки
заблудили се зли духове. Тогава той дори отивал на места със запалени факли,
които дразнели очите му и го карали да премигва, тъй като бил в безопасност.
О да! било съвсем сигурно; защото пръстенът притежавал вълшебната сила да
прави невидим всеки, който го надене на пръста си. Само при ярка слънчева
светлина може някой да забележи сянката ти – и то неясна и разкривена.
Не знам колко пъти Ам-гъл молеше Билбо за прошка. Той не преставаше да казва:
— Съжаляваме; не сме искали да мамим, искахме да му дадем единствения ни
подарък ако спечели. – Той дори предложи на Билбо да му хване сочна рибка
за утешение.

Билбо потрепери при мисълта.
— Не, благодаря! – отвърна възможно най-възпитано.
Той мислеше усилено и изведнъж му хрумна, че Ам-гъл сигурно е изпуснал
пръстена и той го е намерил, и че сега има същият този пръстен в джоба си.
Той обаче имаше благоразумието да не казва това на Ам-гъл.
„Кой превари, той завари!” – си помисли той, а и намирайки се на тясно, бих казал,
бил прав. Както и да е, пръстенът вече бил негов.
— Остави! – каза той. – Пръстенът щеше да е вече мой, ако го беше намерил, и така
и така щеше да го загубиш. А аз ще те освободя при едно условие.
— Да, какво е то? Какво иска от нас да направим, любезни?
— Помогни ми да се измъкна от това място, – каза Билбо.

Ам-гъл трябваше да се съгласи, ако не искаше да не мами. Той все още искаше
да опита какъв вкус би имал непознатия, но сега вече не можеше да си помисли
за това. Пък и малката сабя все още беше в него, а хобитът бе постоянно нащрек,
докато Ам-гъл предпочиташе да напада нищо неподозиращи същества. Така че,
можеше и да е за добро.

Така Билбо узна, че тунелът свършва при водата и не продължава нататък, където
планината била твърда и имало само мрак. Узна също, че е трябвало да свърне
вдясно по един от страничните проходи преди да стигне до долу. Той обаче не
можеше да следва указанията на Ам-гъл и затова накара жалкото същество да
дойде с него и да му покаже пътя.

Докато Ам-гъл шляпаше с крака нагоре по тунела и Билбо го следваше тихо,
той реши да пробва пръстена. Надяна го на пръста си.
— Къде е? Къде отишло то? – веднага каза Ам-гъл, озъртайки се с огромните си очи.
— Тук съм, следвам те! – каза Билбо, сваляйки отново пръстена. Той беше много
доволен, че го има и че правеше това, за което Ам-гъл му беше казал.
Те продължиха отново, а Ам-гъл броеше коридорите от ляво и от дясно:
— Един вляво, един вдясно, два вдясно, три вдясно, два вляво, – и така нататък.
Колкото повече се отдалечаваха от водата, толкова повече той започваше да се
стряска и страхува. Накрая се спряха пред нисък отвор вляво – шест вдясно,
четири вляво.
— Ето изхода – прошепна той – Трябва да се промуши и промъкне надолу. Не
трябва да отиваме с него, любезни, не трябва, ам-гъл!
Така Билбо пропълзя под свода и нетърпеливо се сбогува с нещастното същество.
Не се чувстваше спокоен докато не се увери, че то се е махнало, ослушвайки се
за стъпките на Ам-гъл, който се връщаше към своята лодка. След това той се
промъкна в прохода.

Проходът беше нисък и неравен, но не създаваше особени трудности на хобита.
Само на няколко пъти – макар и да внимаваше много – нарани горкичките си пръсти
в острите камъни. „Възнисък е за злите духове, особено за по-високите от тях” –
помисли си Билбо, който не знаеше, че и най-големите зли духове се носят като
хали, приведени ниско, почти опрели ръце о земята.

Скоро проходът, който досега се спускаше надолу, започна да се изкачва и след
малко стана съвсем стръмен. Това накара Билбо да понамали скоростта си. Най-
сетне стръмнината свърши, проходът правеше завой и отново се спускаше надолу.
И там, в долния край на краткото нанадолнище, хобитът съзря иззад завоя да
прониква лъч светлина. Не червена светлина, като от огън или от фенер, а бледа
слънчева заря. И Билбо се затича напред. С най-голяма бързина, с която можеха
да го носят краката му, той сви зад последния завой и изведнъж се озова в едно
обширно помещение, което – след цялото време, прекарано в мрак – му се стори
ослепително светло. Всъщност само сноп слънчеви лъчи проникваха в него през
една леко открехната, голяма каменна врата.

Билбо примигна от светлината и после изведнъж съзря злите духове. Въоръжени
до зъби, те седяха с извадени мечове край вратата и зорко я наблюдаваха;
наблюдаваха също и прохода, който водеше към нея. Те го видяха, преди той да
ги види и с радостни викове се втурнаха към него.

Дали беше станало случайно или не, не зная. Мисля, че случайно, защото хобитът
все още не беше свикнал с новото си съкровище. Така или иначе, хобитът успя
да надене пръстена на лявата си ръка и злите духове се спряха стъписани. От
малкото човече не беше останала и следа. То беше изчезнало. И те закрещяха
два пъти по-силно от преди, но вече не така радостно.
— Къде отиде? – извикаха те.
— Обратно нагоре по прохода! – отвръщаха някои.
— Насам! – твърдяха други.
— Натам! – обаждаха се трети.
— Пазете вратата! – изрева предводителят им. Запищяха свирки, задрънкаха
щитове, зазвънтяха мечове; злите духове проклинаха и ругаеха, тичайки
насам-натам, блъскаха се и падаха един върху друг, от което още повече се
разгневиха. Настъпи страшна врява и бъркотия.

Билбо беше много уплашен, но като разбра какво става, благоразумно се
промъкна зад едно буре с бира, оставено за злите духове пазачи, и по този
начин избягна опасността да бъде блъснат, стъпкан или заловен опипом.
— Трябва да се добера до вратата, трябва да се добера до вратата! –
повтаряше си той, но мина доста време, преди да се осмели да опита. И тогава
започна една страшна игра на „сляпа баба”. Помещението беше пълно с тичащи
зли духове и горкият малък хобит припкаше ту насам, ту натам. Един зъл дух
го повали, без да разбере в какво се е блъснал, и Билбо запълзя на четири
крака, промъкна се благополучно между краката на предводителя, изправи се и
се затича към вратата.

Тя все още продължаваше да бъде открехната, но някой от злите духове почти я
беше притворил. Билбо напрегна сили, ала не можа да я помръдне. Опита се да се
промуши през цепнатината. Промъкна се донякъде, но се заклещи! Ами сега!
Копчетата на връхната дреха се бяха залостили между ръба на вратата и касата.
Той виждаше откритото пространство навън, само няколко бързи крачки го деляха
от тази тясна долина между две високи възвишения; слънцето излезе иззад облака
и ярко освети вратата отвъд, но Билбо си стоеше заклещен.

Изведнъж един от злите духове извика:
— На вратата пада някаква сянка. Има нещо отвън!
Билбо примря от страх. Извъртя се с все сила и копчетата се разхвърчаха по
всички посоки. Най-после се беше освободил и със скъсано палто и жилетка
заприпка като козле надолу по стъпалата, докато изненаданите зли духове се
хвърлиха да събират на прага красивите му пиринчени копчета.

Разбира се, те скоро се втурнаха да търсят, като се провикваха, тюхкаха и
лутаха между дърветата. Но те не обичат слънцето – от него краката им
започват да треперят и главите им се замайват. Така че не можаха да намерят
Билбо, който с пръстена на ръката притичваше бързо и безшумно от сянката на
едно дърво до сянката на друго, криейки се от слънцето. Скоро с проклятия на
уста злите духове се върнаха обратно да пазят вратата си. Билбо се беше
спасил.

Друга промяна е направена от Толкин и в Глава VI, когато Билбо разказва за случилото се на Гандалф и джуджетата.

Тогава аз попитах за подаръка си и той отиде да го търси, но не можа да го намери.
Тогава казах: – „Добре, помогни да се измъкна от това гадно място!” и той ми показа
пътя навън. „Сбогом” – казах аз и тръгнах надолу към вратата.

Превод: Калоян Иванов © 2006