Непубликуван епилог
…
Най-сетне слязоха от ридовете, поеха по Източния път и там Мери и Пипин се отклониха към Фуков край, скоро из полята се разнесе песента им. А Сам свърна към Крайречкино и тъй се върна на Хълма, когато отново се свечеряваше. Продължи напред и у дома го посрещна жълта светлина и огън в камината, вечерята беше готова, чакаха го. И Роза го въведе в стаята, настани го на стола и сложи малката Еланор в скута му.
Той дълбоко въздъхна и рече:
— Е, върнах се.
И една вечер през Март 1436 господарят Самознай Майтапер бе приседнал край камината в кабинета си, а децата се бяха събрали край него, което не беше никак необичайно, при все това винаги очаквано с нетърпение.
Той четеше на глас (също обичайна практика) от една голяма Червена книга, поставена върху стойка, а на столче до него приседваше Еланор. Тя бе прекрасно стройно дете, чиято кожа бе по-хубава от повечето момичета сред Хобитите и сега навлизаше в юношеските си години. Синът му Фродо, който освен името, приличаше по всичко на Сам, бе приседнал на една възглавница, а Роза, Мери и Пипин седяха на столове, непривично големи за тях. Златокоска вече си бе легнала, тъй като в това Фродо не бе познал и тя се бе родила след Пипин, и тъй като бе едва на пет, Червената книга не беше още за нея. Ала тя не бе най-малката — Сам и Роза изглежда щяха да надминат стария Геронтиус Тук по броя на децата си така, както и Билбо бе надминал възрастта си. На бял свят бе малкия Хам и Маргаритка спеше в люлката си.
— Така е, мили мои, — каза Сам, — растеше там нявгаш, защото го видях с очите си.
— Расте ли още там, тати?
— Не виждам причина да не е тъй, Ели. Както знаете, не съм бил на пътешествие отново, имайки предвид появата на всички вас — аз съм сега обикновен селяк, както би ме нарекъл Саруман. Ала г-н Мериадок и г-н Пипин, те са били на юг няколко пъти, защото като че ли имат задължения и там.
— А нали са пораснали много? — попита Мери. — Иска ми се да порасна голям като г-н Мериадок от Фуков край. Той е най-големият хобит, по-голям дори от Бандобрас.
— Но не и по-голям от г-н Перегрин от Скътана паланка — възпротиви се Пипин, — и той има коси, които са почти златни. Не е ли той Принц Перегрин, там долу, от Каменният град, тате?
— Ами, никога не е казвал такова нещо — каза Сам, — въпреки че всички смятат, че е така. Туй аз знам. А сега докъде бяхме стигнали?
— До никъде, — каза Фродо, — Искам да чуя пак за Паяка. Най-обичам местата, където ти се появяваш, тате.
— Но тате, ти говореше за Лориен — каза Еланор, — и за това дали моето цвете още расте там.
— Подозирам, че е тъй, миличка. Г-н Мери казва, че въпреки че Владетелката вече я няма, елфите все още живеят там.
— Кога мога да отида и да видя? Искам да видя елфите, тате, и искам да видя моето цвете.
— Ако погледнеш в огледалото, ще видиш много по-прекрасно цвете, — каза Сам, — и няма нужда аз да ти казвам това, защото ти скоро сама ще разбереш.
— Но това не е същото. Искам да видя зеленият хълм и белите цветя, а също и златните, и искам да чуя как пеят Елфите.
— И може би и тъй ще стане — каза Сам, — Казвах същото, когато бях на твоите години, а и дълго след това. Струваше ми се невероятно, но все пак се случи.
— Ала елфите продължават да отплават, нали? И скоро няма да остане и един, така ли е, тате? — попита Роза — и след това ще останат само местата — красиви, но, но…
— Но какво, Розичке?
— Но не и като в историите.
— Е, така щеше да е, ако всички от тях отплаваха. — каза Сам — Ала ми казаха, че те вече не отплават. Пръстенът напусна Заливите, и тези които решиха да останат при заминаването на господаря Елронд, ще останат тук. И тъй ще има елфи още много, много време.
— Е да, но мисля, че беше много тъжно, когато господарят Елронд напусна Ломидол и Владетелката напусна Лориен. — каза Еланор. — А какво стана с Келеборн? Много ли е тъжен?
— Тъй мисля, миличка. Елфите са тъжни — и точно туй ги прави толкова прекрасни, и затова не ги виждаме толкова. Келеборн живее в земите си, както винаги досега — каза Сам, — Лориен е неговата земя, и той обича дърветата.
— Никой по света няма Маллорново дърво като нашето, нали? — попита Мери. — Само ние и Владетеля Келеборн.
— Тъй смятам аз.— каза Сам. Това бе най-голямата му несподелена гордост. — Е, Келеборн живее сред Дърветата, и без съмнение, той е щастлив така. Те могат да си позволят да чакат, такива са елфите. Неговото време все още не е дошло. Владетелката дойде в земите му и сега я няма, а земите са все още негови. Когато се умори от тях, той може да ги напусне, подобно на Леголас. Леголас доведе народа си и сега те живеят в земите отвъд Реката — Итилиен, ако я знаете, и те са я направили за чудо и приказ, според г-н Пипин. Ала без съмнение, Леголас ще отиде към Морето някой ден. Но не и докато Гимли все още е жив.
— Какво се случи с Гимли? — попита малкия Фродо — Харесвах го. Моля те, може ли скоро да получа брадва, тате? А дали има останали орки?
— Предполагам, че има, стига да знаеш къде да търсиш, — отговори Сам. — Ала не и в Графството, а ти, малък Фродо, няма да получиш брадва да режеш главите на хората. Ние не правим брадви. Но Гимли, той отиде да работи при Краля в Града. Той и неговия народ работеха там докато не останаха горди от своята работа и като свършиха, отидоха да живеят горе в планините — горе на запад след Града, и още са си там. А Гимли ходи веднъж във всяка една година да види пак Искрящите пещери.
— А дали Леголас ходи да вижда Дървобрад? — попита Еланор.
— Не знам, миличка — отговори Сам. — Не съм чул някой да е виждал ент оттогава. В случай, че г-н Мери и г-н Пипин са виждали, то тогава го пазят в тайна. Ентите са доста близко.
— И никога ли не намериха ентругите?
— Е, не сме виждали тук, нали така? — попита Сам.
— Не — отговори малката Роузи, — но аз се оглеждам за тях, когато отида в гората. Бих искала да се намерят ентругите.
— Аз бих искал също — каза Сам, — ала туй е твърде древна грижа — твърде древна и твърде мътна за да се месим и ние, миличка. Ала стига с въпросите за тази вечер — поне докато не сме вечеряли.
— Ама така не е честно — казаха в един глас Мери и Пипин, които още не бяха станали юноши. — Ще трябва веднага след това да си лягаме.
— Не ми отговаряйте с такъв тон — каза Сам строго. — Ако не е честно за Ели и Фро да останат до късно след вечеря, то не е честно да са родени по-скоро, и не е честно, че аз съм ви баща, а вие не сте. Затуй стига, ще бъдете и вие наред когато му дойде времето, или в противен случай ще кажа на Краля.
Бяха чували тази закана и преди, ала този път нещо в гласа на Сам я правеше да изглежда по-сериозна.
— Кога ще видиш Краля? — попита малкия Фродо.
— По-скоро, отколкото си мислите. — отговори Сам. — Добре, нека бъда честен. Ще ви кажа всичко, млади хобити, но да не сте посмели да шушукате и да будите по-малките. Утрото ще е пред вас.
Гробно затишие в очакване овладя децата — те го гледаха, както нявга малките хобити гледаха магьосника Гандалф.
— Кралят ще дойде тук — обяви Сам важно.
— Ще дойде в Торбодън! — извикаха децата.
— Не — отговори Сам. — Но ще дойде от север. Той няма да дойде в Графството, защото е наредил човешки крак да не стъпва тук, след събитията с онези главорези. Дори самият той няма да дойде, за да покаже, че наистина мисли така. Но все пак ще дойде на Моста. И… — Сам спря за момент. — той е издал специална покана за всеки един от вас. Да, при това по име!
Сам отвори едно чекмедже и оттам извади дълъг свитък. Беше черен на цвят и написан със сребърни букви.
— Кога го получи, тате? — попита Мери.
— Дойде тази сряда с пощата от Южната околия. — каза Еланор. — Видях го. Беше увит в коприна и запечатан с големи печати.
— Точно тъй, островзорке — каза Сам. — Сега вижте, — Той го разви. — Написан е на елфически и на Общата реч. Свитъкът гласи: „Елесар Телконтар Арагорн син на Араторн Елфическият камък Крал на Гондор и Владетел на Западните земи ще наближи Мостът на Барандуин на осмия от Пролетта, или по календара на Графството на втория ден от месец април, и желае там да поздрави всички свои приятели. Най-вече той желае да види Господаря Самознай Кмет на Графството, както и жена му Роза, дъщерите му Еланор, Роза, Златокоска и Маргаритка, и синовете му Фродо, Мери, Пипин и Бързохам.” Ето това е, има имената на всички.
— Но те не са еднакви в двата списъка — възпротиви се Еланор, която можеше да чете.
— О, — възкликна Сам, — това е защото първия списък е на елфически. Ели, името ти и в двата списъка е еднакво, защото е на елфически, но Фродо е Лорхаил, Роза е Мерил, а Мери е Рибен. Пипин е Кордоф, Златокоска е Глорфинниел, а Бързохам е Бараворн и Маргаритка е Ариен. Сега вече знаете.
— Това е чудесно — каза Фродо, — сега всички си имаме елфически имена. А твоето какво е, тате?
— Ами, туй е малко особено — отговори Сам, — на елфически Кралят е написал „Господаря Перхаил, който вместо това би следвало да бъде наричан Пентаил”. Туй би трябвало да значи „Самознай или Полузнай, който би следвало да бъде наричан Многознай”. Сега вече знаете какво мисли Кралят за баща ви и може би ще обръщате повече внимание на думите му.
— И ще го питаме много повече въпроси — добави Фродо.
— Кога се пада 2 април? — попита Пипин, за когото дните все още бяха най-дългите мерни единици за време, които можеше да проумее. — Скоро ли е?
— Точно след една седмица — каза Еланор. — Кога ще започнем?
— И какво ще облечем? — добави въпроса си Роза.
— О, майка ви ще си каже тежката дума за това. — отговори Сам. — Ала ще бъдете изненадани, мили мои. Ние очаквахме този момент отдавна и вече сме приготвили туй-онуй. Ще бъдете облечени в най-прекрасните дрехи, които нявга сте виждали, и ще се возим с карета. И ако бъдете послушни и изглеждате така прекрасно както сега, няма да се изненадам, ако Кралят ни покани да го придружим в дома му отвъд Езерото. Кралицата също ще бъде там.
— А ще останем ли за вечеря? — попита Роза, чието основно притеснение сега се изостряше и от наближаващия празник.
— Ще останем седмици наред, поне до коситба. — отговори Сам. — И ще правим туй, което каже Кралят. Що се отнася до вечерята, без съмнение, Кралицата ще има думата. А сега, ако нямате за какво да си шушукате часове наред и да сънувате до изгрев слънце, незнам вече какво повече мога да ви кажа.
Звездите блестяха в ясното небе — това бе първия ден от безоблачния период, който се появяваше в Графството в началото на Април, и всяка година хората го приветстваха и славеха като нещо необикновено за това време на годината.
Всички деца бяха по леглата си. Светлини все още проблясваха в Хобитово и в многобройните къщи из притихналите селца. Сам бе застанал на прага и гледаше на изток. Привлече жена си Роза към себе си и силно я притисна.
— Втори април — каза той. — На този ден, преди седемнадесет години, не мислех, че някога ще те зърна отново. Но продължих да се надявам.
— И ти се завърна. — каза Роза.
— Завърнах се. — отговори Сам, — Завърнах се към най-обичното място на света. Бях разкъсан на две тогава, ала сега съм едно цяло. И всичко което имам, и всичко, което съм имал, все още го имам.
Двамината влязоха и затвориха вратата. В този момент Сам долови отдалеч въздишките и ромона на морето по бреговете на Средната земя.
К Р А Й
© Превод Калоян Иванов